Речният бог (Книга втора)

— Само понякога — срамежливо се усмихна тя. — Господарят Танус не е от най-търпеливите. Още повече, че никак не е приятно да се занимаваш с разни съдове и бурканчета, когато те очакват много по-интересни неща.

— Например като правене на бебета, чийто баща не е фараон, за да ги припознае.

— Положението е много сериозно, нали, Таита?

Дръпнах една струна на лютнята, докато обмисля отговора.

— Сериозно? О, думата не е подходяща. Ще родиш незаконно дете или ако си вземеш съпруг, то ще си принудена да се откажеш от регентството. Такива са обичаят и законът. Меркесет ще бъде следващият регент, но ще има скрита война между благородниците за това място. Без твоята закрила принцът ще е в голяма опасност. Ще бъдем разкъсани от борби — полазиха ме тръпки при тази перспектива.

— Танус може да стане регент вместо мен и тогава ще мога да се омъжа за него — предложи тя.

— Не съм мислил за това — казах й мрачно. — Това ще разреши всичките ни затруднения. Но какво ще каже Танус?

— Ако го помоля, той ще го стори на драго сърце, сигурна съм — усмихна се Лострис с облекчение. — Тогава няма да се налага да измислям разни хитрости.

— Не е толкова лесно. Танус никога няма да се съгласи. Не е в състояние…

— Какви са тези глупости? — Очите й гневно просветнаха.

— Опази нощ в Тива, нощта, в която фараонът изпрати да арестуват Танус по обвинение за противодържавна дейност, ние се опитахме да го принудим да вземе короната. Кратас и останалите му офицери се заклеха да ни подкрепят. Искаха да нахлуят в двореца и да поставят Танус на трона.

— Той защо не се съгласи с тях? От него щеше да излезе добър фараон и щеше да ни спести толкова главоболия.

— Танус отхвърли предложението им. Заяви, че не е предател и никога няма да се възкачи на трона на Египет.

— Това е било отдавна. Нещата се промениха — гневно възрази тя.

— Не, не са. Танус даде клетва в този ден и призова бог Хор за свидетел. Закле се никога да не вземе короната.

— Но това вече е невалидно. Може да се откаже от клетвата си.

— Ти би ли се отказала от своята, дадена пред бог Хор? — настоях аз и Лострис сведе поглед.

— Би ли го направила? — настоях аз.

Тя неохотно поклати глава и промълви:

— Не! Не бих могла.

— Същите правила за чест обвързват Танус. Не можеш да искаш от него да направи нещо, което ти самата не би сторила — обясних спокойно. — Разбира се, можем да му го предложим, но и двамата знаем какъв ще бъде отговорът.

— Трябва да измислиш нещо! — Погледна ме с такава сляпа вяра, че ме ядоса. Когато се забъркаше в нещо неприятно, просто се обръщаше към мен и казваше: — Все ще измислиш нещо, нали?

— Има нещо, което бих сторил, но ти няма да се съгласиш, не повече, отколкото Танус би се съгласил да вземе короната.

— Ако ме обичаш, дори не би ми го предложил. — Тя ме разбра моментално и се отдръпна от мен, като че я бях ударил. — По-скоро бих умряла, отколкото да убия чудото на любовта, което Танус е поставил в утробата ми. Детето е част от нашата любов. Никога не бих го убила.

— Тогава, Ваше Величество, нямам какво повече да предложа.

Тя ми се усмихна с такова доверие, че дъхът ми секна.

— Зная, че ще измислиш нещо, скъпи Таита. Винаги си го правил.

И така аз сънувах сън.

Разказах съня си пред съвета, свикан от регентката на Египет.

Царица Лострис и принц Мемнон бяха седнали на трона, поставен на кърмата на „Дъхът на Хор“. Галерата бе хвърлила котва до западния бряг на Нил. Членовете на това събрание стояха на брега под нея.

Господарят Меркесет и благородниците представяха светската власт, жреците на Озирис и Хапи — религиозната, а господарят Хараб с петдесет висши офицери — военната.

Бях застанал под трона на откритата палуба с лице към великото събрание. Този път се бях постарал за външния си вид. Гримът ми бе изкусен и изтънчен, а косата ми бе намазана с благовонни масла. Носех двете златни вериги, с които господарката ме бе наградила, а ръцете и гърдите ми бяха станали мускулести от продължителното каране на колесница. Наистина трябва да съм изглеждал добре, защото забелязах похот в очите на тези, които имаха противоестествени наклонности.

— Ваше Величество — поклоних се ниско аз пред трона, а принц Мемнон ми се усмихна нахално. Главата му все още бе превързана, въпреки че вече не бе необходимо. Толкова се гордееше с раната си, че го оставих да задържи превръзката още известно време. Смръщих се и лицето му веднага придоби нужния за случая израз.

— Ваше Величество, миналата нощ сънувах странен и прекрасен сън, който чувствам, че е мой дълг да разкажа. Моля да ми позволите.

Царица Лострис отвърна снизходително:

— Всеки в нашето общество знае за свещения дар, който имаш. Принцът и аз знаем за способността ти да виждаш в бъдещето и да отгатваш желанията и заповедите на боговете чрез сънища и видения. Заповядам ти да говориш.

Поклоних се отново и се обърнах с лице към съвета.

— Миналата нощ спах пред вратата на царската каюта, изпълнявайки своя дълг. Царица Лострис легна сама на своето ложе, а принцът заспа в своята ниша зад нейното легло.

Дори господарят Меркесет се наведе напред и сложи ръка на ухото, с което все още чуваше. Всички обичаха хубавите истории и пикантните предсказания.

— При смяната на третата стража тази нощ се събудих. Странна светлина обливаше галерата. Усетих студен вятър да духа в лицето ми, макар че всички врати бяха затворени.

Всички ме слушаха с голям интерес. Бях намерил верния тон.

— Тогава чух стъпки, бавни и царствени, такива, каквито никой смъртен не прави — замълчах драматично. — Тези неземни и нежни звуци идваха от трюма на галерата — отново направих пауза.

— Да, ваши благородия, от трюма, където се намира златният ковчег, в който лежи фараон Мамос, осми с това име, очаквайки да бъде погребан.

Някои от моите слушатели потръпнаха от страх, докато други направиха знаци против злото.

— Тези стъпки се приближаваха до мястото, където лежах пред вратата на царицата. Небесната светлина се засили и докато треперех, пред мен се появи фигура. Беше мъж, но грееше като пълна луна, а лицето бе божествено превъплъщение на фараоновото, такова каквото го познавах, и все пак променено и изпълнено с божественост.

Те бяха възхитени и мълчаливи. Нито един човек не помръдваше. Търсех по лицата им признаци на недоверие, но не ги открих.