Рекетьорът
Шрифт:
— Решил ли си какво ще правиш? — пита ме Хенри.
Всеки месец ми задава същия въпрос, все едно ей сега ще ме освободят. Търпение, напомням си. Той ми е баща. И е тук! А това е много.
— Всъщност не. Има още много време.
— На твое място щях да започна да се замислям — отбелязва той, убеден, че в моето положение щеше прекрасно да знае как да постъпи.
— Току-що завърших трето ниво по испански — казвам с известна гордост.
В Кафявата банда имам добър приятел, Марко, който е отличен преподавател по чужди езици. Лежи за трафик на дрога.
— Май не след дълго всички ще заговорим на испански. Завладяват ни.
Хенри не понася имигранти, не понася никой с акцент, хора от Ню Йорк или от Ню Джърси,
Преди няколко години си разменихме остри думи и той ме заплаши, че ще престане да ме посещава. Загуба на време е да се караме. Няма да го променя. Достатъчно добър е да идва да ме вижда, затова най-малкото, което мога да направя, е да се държа прилично. Аз съм осъден престъпник, той не е. Той е победител, аз съм загубеняк. Това, изглежда, е важно за Хенри, макар да не знам защо. Може би защото съм завършил колеж и после право — непостижима мечта за него.
— Сигурно ще напусна страната — казвам. — Ще отида някъде, където мога да използвам испанския си, например в Панама или в Коста Рика. Топло време, плажове, хора с тъмна кожа. Там не се интересуват дали имаш криминално досие и дали си лежал в затвора.
— Изглежда за предпочитане, нали?
— Да, татко, когато си в затвора, всяко друго място е за предпочитане. Какво да направя? Да се върна у дома, да стана нечий помощник без право да практикувам професията си и да правя проучвания за малка кантора, която не може да си позволи да ме наеме? Да се занимавам с освобождаване на хора под гаранция? Или да стана частен детектив? Възможностите не са много.
Той кима. Бяхме водили този разговор поне десетина пъти.
— Освен това мразиш властите — казва баща ми.
— О, да. Мразя федералните власти, ФБР, прокурорите, федералните съдии, глупаците, които управляват затвора. Много неща ненавиждам в тях. Лежа тук десет години за престъпление, което не съм извършил, защото някой наперен прокурор трябва да си повиши коефициента на успеваемост. А след като правителството може да осъди жалкия ми задник без никакви улики, представи си неизброимите възможности, които ме очакват сега, когато на челото ми ще пише „осъден престъпник“. Ще се махна от тук, татко, само да изляза.
Той кимва и се усмихва. Разбира се, Мал.
3
Предвид важността на онова, което правят, противоречията, които нерядко ги заобикалят, и насилниците, които понякога се изправят пред тях, е направо забележително, че в тази страна са убити само четирима федерални съдии.
Почитаемият Реймънд Фосет току-що бе станал номер пет.
Тялото му било намерено във вилата край езерото, която си построил и която често посещавал през уикендите. Когато не се явил за делото си в понеделник сутринта, правните му асистенти изпаднали в паника и се обадили на ФБР. Скоро агентите открили местопрестъплението. Вилата се намирала сред гъстите гори в Югозападна Вирджиния, на планински склон над малък и девствен водоем, известен като езерото Хигинс. Няма да го намерите на повечето пътни карти.
Нямало признаци за нахлуване с взлом, за борба или съпротива, нищо освен две мъртви тела с дупки от куршуми в главата и един празен метален сейф в сутерена. Съдия Фосет бил намерен близо до сейфа, застрелян два пъти в тила — определено било екзекуция, и край него на пода имало голяма локва засъхнала кръв. Първият експерт на местопрестъплението предположил, че съдията е мъртъв поне от два дни. Според един от асистентите му той напуснал кабинета към три часа в петък следобед. Смятал да тръгне с колата си право към вилата и да работи там усилено през целия уикенд.
Другото тяло било на Наоми Клеъри, трийсет и четири годишна разведена майка на две деца, наскоро наета
от съдията като секретарка. Съдията, който бил на шейсет и шест години и имал пет деца на зряла възраст, не бил разведен. Двамата с госпожа Фосет живеели разделени от няколко години, но още ги виждали заедно в Роуаноук, когато поводът го изисквал. Всички знаели за раздялата им и понеже съдията бил известен човек в града, тя предизвиквала някои клюки. Съпрузите доверили на децата и на приятелите си, че просто не могат да понесат развода. Госпожа Фосет имала пари. Съдия Фосет имал обществено положение. И двамата, изглежда, били относително доволни, и двамата обещали да нямат други връзки. Споразумели се да се разведат, ако и когато някой от двамата срещне друг човек.Явно съдията вече си бил харесал някого. Почти веднага след като госпожа Клеъри станала негова служителка, в съда плъзнали слухове, че той отново хойка. Малцина от екипа знаели, че ангелът му бил слаб открай време.
Тялото на Наоми било намерено на канапе близо до мястото, където бил убит съдията. Била гола и глезените й били стегнати със сребристо тиксо. Лежала по гръб, а китките й били вързани отзад. Била простреляна два пъти в челото. Тялото й било покрито с малки белези от изгаряне. След няколкочасови анализи и обсъждане разследващите стигнали до заключението, че тя най-вероятно е била изтезавана, за да бъде принуден Фосет да отвори сейфа. Очевидно тактиката била проработила. Сейфът бил празен, вратичката му била отворена и вътре нямало нищо. Крадецът го опразнил, после екзекутирал жертвите си.
Бащата на съдия Фосет бил строителен предприемач и като дете той го придружавал, неизменно с чук в ръка.
Все строял разни неща — задна веранда, тераса, барака. Когато децата му били малки, а бракът му — щастлив, той изкорубил и напълно обновил една достолепна стара къща в центъра на Роуаноук. В качеството си на общ строителен работник прекарвал на стълбата всеки уикенд. Години по-късно ремонтирал тавански апартамент, който се превърнал в любовното му гнезденце, а после — в негов дом. Да кове с чука, да реже с триона и да се поти на строежа било като терапия за съдията, умствено и физическо бягство от напрегнатата му работа. Той проектирал алпийската вила край езерото и за четири години я построил почти цялата сам. Една от стените в сутерена, където умрял, била цялата с хубави кедрови лавици, отрупани с дебели правни книги. В средата обаче имало тайна врата. Няколко лавици се отмествали и зад тях, идеално скрит, се намирал сейфът. На местопрестъплението той се оказал избутан около метър напред от стената и опразнен.
Сейфът представлявал сандък от желязо и олово, качен върху четири тринайсетсантиметрови колела. Изработен бил от компания „Вулкан“ в Кеноша, Уисконсин, и бил закупен от съдия Фосет по интернет. Според техническите параметри сейфът бил висок сто и десет сантиметра, широк — деветдесет и един, и дълбок — сто, тежал двеста и трийсет килограма и се продавал за две хиляди и сто долара. При правилно заключване бил водоустойчив, огнеупорен и недостъпен за крадци. Панел на вратата изисквал шестцифрен код за достъп.
Загадката пред ФБР била защо федерален съдия, който печели 174 000 долара годишно, ще се нуждае от такъв сигурен и таен контейнер за своите ценни притежания. По времето на смъртта си съдия Фосет притежавал 15 000 долара в лична текуща сметка, 60 000 долара на срочен депозит, който му носел по-малко от един процент годишна лихва, 31 000 долара в облигационен фонд и 47 000 долара във взаимен фонд, който вече почти десетилетие не се представял добре на борсата. Освен това имал партида в пенсионно-осигурителен фонд и стандартния за федерален служител пакет от бонуси. И понеже нямал почти никакви дългове, финансовото му положение било много прилично. Истинската му сигурност обаче се криела в работата му. Тъй като Конституцията му позволявала да служи пожизнено, никога нямало да престане да получава заплатата си.