Чтение онлайн

ЖАНРЫ

Шрифт:

В света на американското право такова назначение носи огромен престиж, но не и много пари. По онова време заплатата на съдията била 125 000 долара годишно — с около 300 000 по-малко от онова, което печелел като усърден партньор в процъфтяваща адвокатска фирма. На четирийсет и осем той станал един от най-младите федерални съдии в страната, а понеже имал пет деца — и един от най-притеснените за пари. Не след дълго тъстът му започнал да допълва доходите му и напрежението поспаднало.

В едно интервю за правно списание — от онези, които малцина четат — съдията описваше първите си години на поста. Попадна ми случайно в затворническата библиотека сред купчина списания за изхвърляне. Не са много книгите и списанията, които се изплъзват от любознателния ми поглед. Често чета

по пет-шест часа дневно. Компютрите тук са настолни и доста старички, а понеже са много използвани, са в окаяно състояние. Но тъй като съм библиотекар и отговарям за тях, разполагам с неограничен достъп. Абонирани сме за два сайта за правни проучвания и благодарение на тях съм прочел всяко публикувано мнение за почитаемия съдия Реймънд Фосет.

Някъде в началото на века, около 2000 г., с него станало нещо. През първите си седем години като съдия той клонял наляво, изявявал се като защитник на правата на личността, проявявал състрадание към бедните и онеправданите, не се колебаел да плесне през пръстите правоохранителните органи, бил скептичен към едрия бизнес и, изглежда, изгарял от нетърпение да сложи на мястото й всяка страна по делото, която се осмеляла да го ядоса. Само след година обаче нещо се променило. Становищата му станали кратки, недобре обосновани, понякога дори злобни, а убежденията му определено се преориентирали надясно.

През 2000 г. президентът Клинтън го номинирал да заеме свободното място в Четвърти областен апелативен съд в Ричмънд. Преместването било логично повишение за талантлив съдия от окръжен съд или за съдия с подходящите връзки. В Четвърти апелативен Фосет бил един от петнайсетте съдии, които разглеждат само апелативни дела. Единствената по-висша инстанция е Американският върховен съд, но не се знае дали съдия Фосет е имал такава амбиция. Повечето федерални съдии имат в един или друг момент. Бил Клинтън обаче бил в края на мандата си и бил леко дискредитиран. Сенатът бавел неговите номинации, а след избирането на Джордж У. Буш съдия Фосет останал завинаги в Роуаноук.

Той бил на петдесет и пет години. Децата му били вече зрели хора или съвсем скоро предстояло да се изнесат от къщи. Може да е станал жертва на кризата на средната възраст. Или пък е имал брачни проблеми. Тъстът му починал, без да го включи в завещанието си. Предишните му партньори забогатявали, а той, откровено казано, се бъхтел за заплата като най-обикновен работник. Каквато и да е причината, съдия Фосет станал различен човек в залата. Присъдите му по наказателни дела били своенравни и далеч не толкова състрадателни. В гражданските дела той неведнъж заемал страната на едрите интереси, вместо да симпатизира на малкия човек. Съдиите често се променят със съзряването си, но малцина го правят толкова рязко като Реймънд Фосет.

Най-голямото дело в кариерата му била битката за добива на уран, започнала през 2003 г. По онова време все още бях адвокат и познавах проблемите и подробностите в основни линии. Неизбежно беше — вестниците буквално всеки ден пишеха за това.

През централната и южната част на Вирджиния минава богата на уран жила. Тъй като добивът на уран е екологичен кошмар, щатът прие закон за забраната му. Естествено, собствениците на земя, наемателите и минодобивните компании, контролиращи залежите, отдавна искаха да започнат да копаят и бяха похарчили милиони, за да лобират сред законодателите за отмяна на забраната. Щатският парламент на Вирджиния устоя. През 2003 г. канадската компания „Албърта Майнс“ заведе дело в Южния окръг на Вирджиния и атакува забраната като неконституционна. Нападението беше фронтално, извън всякакви правила, с огромно финансиране и ръководено от най-скъпите юридически експерти, които могат да се купят с пари.

Не след дълго стана ясно, че „Албърта Майнс“ е консорциум от минни компании от САЩ, Австралия, Русия и Канада. Оценката на евентуалната стойност на залежите само във Вирджиния варираше от петнайсет до двайсет милиарда долара.

При произволната процедура за избор на съдия, която беше в сила тогава, делото бе възложено на Маккей от Линчбърг, който беше на осемдесет и четири години и страдаше

от деменция. Той се отказа по здравословни причини. Следващият беше Реймънд Фосет, който нямаше основателна причина да се измъкне. Ответник по делото беше щатът Вирджиния, но скоро се включиха и мнозина други. Сред тях бяха големи и малки градове и окръзи, разположени върху залежите, както и няколко собственици на земя, които не желаеха да участват в разрухата. Делото се разрасна до огромен и объркан съдебен спор, в който участваха повече от сто адвокати. Съдия Фосет отхвърли първоначалното искане за прекратяване на делото и нареди принудително представяне на огромен обем от писмени доказателства. Не след дълго той посвети деветдесет процента от времето си на този проблем.

През 2004 г. ФБР влезе в живота ми и аз изгубих интерес към делото за добива на уран. Оказах се изправен пред по-спешни проблеми за решаване. Процесът ми започна през октомври 2005 г. във Вашингтон. Дотогава делото на „Албърта Майнс“ се гледаше вече цял месец в претъпканата съдебна зала в Роуаноук. Не давах и пет пари какво ще стане с урана.

След процес, продължил три седмици, бях осъден на десет години затвор. А след процес, продължил десет седмици, съдия Фосет отсъди в полза на „Албърта Майнс“. Нямаше как да има връзка между двете дела, поне така си мислех аз на път за затвора.

Скоро обаче се запознах с човека, който в крайна сметка щеше да убие съдия Фосет. Известна ми е самоличността на убиеца, мотивът му също ми е известен.

Именно мотивът озадачаваше ФБР. През седмиците след убийството специалният екип се съсредоточи над жалбата на „Албърта Майнс“ и разпита десетки хора, свързани с процеса. Появиха се няколко радикални екологични групировки, които действаха в периферията. Навремето ФБР строго ги държеше под око. Фосет получи смъртни заплахи, а по време на процеса го местеха на различни места с цел безопасност. Заплахите бяха разследвани основно, нито една от тях не се оказа достоверна, но съдията остана под охрана.

Надали мотивът бе сплашване. Фосет бе взел решение и макар еколозите да го ненавиждаха смъртно, той вече бе успял да навреди. През 2009 г. присъдата му бе потвърдена от Четвърти апелативен съд и делото отиде във Върховния съд. Преди да приключат обжалванията, уранът оставаше недокоснат.

Мотивът бе отмъщение, но ФБР не обели и дума. Някои репортери използваха фразата „наемен убиец“, но очевидно единственото им основание бе професионализмът на убийствата.

С оглед на местопрестъплението и празния сейф, който е бил толкова старателно скрит, по-вероятният мотив според мен е обир.

Имам план, който кроя от години. Това е единственият начин да се измъкна от затвора.

5

Всеки физически здрав затворник трябва да работи нещо, а Управлението на затворите контролира размера на заплащането. През последните две години съм библиотекар и получавам трийсет цента на час. Около половината от тези пари заедно с чековете от баща ми са под надзора на Програмата за финансова отговорност на затворниците. Управлението на затворите взема парите и с тях плаща всички дължими глоби и обезщетения. Освен на десет години затвор съм осъден да заплатя и около сто и двайсет хиляди долара. При надница трийсет цента на час ще ми трябва време до края на века, че и още.

Другите възможни професии тук са готвач, мияч на чинии, чистач на маси, мияч на под, водопроводчик, електричар, дърводелец, чиновник, дневален, работник в пералнята, бояджия, градинар и учител. Смятам се за щастливец. Работата ми е една от най-хубавите и не ме задължава да чистя след другите. Понякога преподавам история на затворниците, които се опитват да вземат диплома за средно образование. За учителстването получавам по трийсет и пет цента на час, но по-високото заплащане не ме изкушава. Намирам заниманието за много потискащо предвид ниското ниво на грамотност на затворниците. Черни, бели, мургави — няма значение. Толкова голям брой от тези хора едва четат и пишат, че няма как да не се запиташ какво става в образователната ни система.

Поделиться с друзьями: