Рекетьорът

Моята работа обаче не е да оправям нито образователната, нито правната, нито съдебната, нито затворническата система. Тук съм, за да оцелявам ден след ден и да го правя възможно най-достойно. Ние сме измет, нищожества, най-обикновени престъпници, отделени от обществото, и това постоянно ни се напомня. Пазачите се наричат надзиратели. Никога не ги наричайте пазачи. Никога. Да си надзирател е къде-къде повече, почти титла. Повечето са бивши полицаи или военни, които не са се представили много добре на предишната си работа и сега са в затвора. Има и няколко свестни, но повечето са отрепки, които са твърде глупави, за да го съзнават. Пък и кои сме ние, та да им го кажем? Въпреки глупостта си те съществено ни превъзхождат и им е приятно да ни го напомнят.

Въртят надзирателите, за да не им позволят да се сближат твърде много със затворниците. Допускам, че се случва, но едно от основните правила за оцеляване в пандиза е максимално да избягваш надзирателя. Отнасяй се към него с уважение, прави точно каквото ти казва, не му създавай проблеми, но най-вече се старай да го избягваш.

Сегашният ми надзирател не е от добрите. Казва се Даръл Марвин, едър, бял, с шкембе, на не повече от трийсет години. Мъчи се да пристъпва наперено, но задникът му е твърде тежък. Даръл е невеж расист, който не ме харесва, понеже съм чернокож и имам две университетски дипломи, а той нито една. У мен се разгаря жестока вътрешна борба всеки път когато се окажа принуден да угоднича пред този тъпак, обаче нямам избор. В момента се нуждая от него.

— Добро утро, надзирател Марвин — поздравявам с изкуствена усмивка, когато го спирам пред столовата.

— Какво има, Банистър? — изръмжава той.

Подавам му лист хартия — официална молба. Той я оглежда и се преструва, че чете. Изкушавам се да му помогна с по-дългите думи, но си прехапвам езика.

— Налага се да се срещна с директора — пояснявам учтиво.

— Защо искаш да се видиш с директора? — пита той, продължавайки да се мъчи да прочете доста простичката молба.

Причината да искам среща с директора не е работа на надзирателя, нито на който и да било друг, но напомня ли го на Даръл, ще си навлека неприятности.

— Баба ми е на смъртно легло и бих искал да отида на погребението. Само на стотина километра е.

— Кога ще умре според теб? — пита умникът.

— Скоро. Моля ви, надзирател Марвин, не съм я виждал от години.

— Директорът не одобрява такива глупости, Банистър. Би трябвало вече да го знаеш.

— Знам, но директорът ми дължи услуга. Преди няколко месеца му дадох правен съвет. Моля ви, само му предайте молбата ми.

Той сгъва листа и го пъхва в джоба си.

— Хубаво, ама е загуба на време.

— Благодаря.

И двете ми баби починаха преди години.

Нищо в затвора не е направено за удобство на затворниците. Удовлетворяването или отхвърлянето на една проста молба би трябвало да отнеме няколко часа, но така ще е твърде лесно. Минават четири дни, преди Даръл да ме осведоми, че на следващия ден, осемнайсети февруари, в десет сутринта трябва да се явя в кабинета на директора. Благодаря му с поредната фалшива усмивка.

Директорът е царят на тази малка империя и егото му е такова, каквото може да се очаква от човек, който управлява с официални заповеди или поне смята, че така трябва. Тези типове постоянно се сменят и човек трудно може да проумее причината. Както казах, не е моя работа да реформирам системата на затворите, затова не ме интересува какво се случва в сградата на администрацията.

Сегашният директор, господин Робърт Ърл Уейд, е прекарал цялата си кариера по затворите. Изключително делови човек. Току-що е приключил вторият му развод и аз наистина му бях обяснил някои от основните тънкости по отношение на издръжката на бившата съпруга според законодателството на Мериланд. Влизам в кабинета му, а той не става, не ми подава ръка, нито прави друг учтив жест, с който да прояви уважение. Казва само:

— Здравей, Банистър — и махва към един стол.

— Здравейте, директор Уейд. Как сте?

— Свободен съм, Банистър. Съпруга номер две вече е в историята и повече никога няма да се женя.

— Радвам се да го чуя и се радвам, че помогнах.

Бързо приключваме с размяната на любезности, той побутва един бележник и казва:

— Не мога да ви пускам да си ходите за всяко погребение, Банистър, разбери ме.

— Не става дума за погребение. Нямам баба.

— Какви ги говориш, по дяволите?

— Запознат ли сте с разследването на убийството на съдия Фосет в Роуаноук?

Той се мръщи и отмята шава назад, все едно е оскърбен. Тук съм под фалшив претекст и сигурно според някоя точка от безбройните федерални наръчници това е нарушение. Докато се чуди как да реагира, той клати глава и си повтаря тихичко:

— Какво, по дяволите…

— Убийството на федералния съдия. Цялата преса гърми.

Трудно ми е да повярвам, че е пропуснал новината за убийството, но е напълно възможно. Само защото аз чета по няколко вестника дневно, не означава, че всички го правят.

— Федералния съдия ли? — пита той.

— Точно така. Намерили са го заедно с приятелката му в неговата вила край езерото в Югозападна Вирджиния, и двамата простреляни…

— Да, да, четох за това. Какво общо има с теб?

Дразни се, понеже съм го излъгал, и се опитва да измисли подходящо наказание. Високопоставен и могъщ човек като един директор на затвор не може да си позволи да бъде използван от някой от поверениците си. Очите на Робърт Ърл се стрелкат, докато той обмисля как да реагира на измамата ми.

Старая се да звуча колкото се може по-драматично, понеже Уейд сигурно ще се разсмее, когато отговоря на въпроса му. Затворниците разполагат с предостатъчно свободно време да съчиняват заплетени твърдения за своята невинност или да скалъпват теории за заговори, включващи неразрешени престъпления, или да събират тайни, срещу които може внезапно да се окажат освободени под гаранция. С две думи, затворниците все кроят как да се измъкнат, затова не се съмнявам, че Робърт Ърл е чувал и виждал какво ли не.

— Знам кой е убил съдията — заявявам възможно най-сериозно.

За мое облекчение той дори не се усмихва. Навежда стола си назад, потърква брадичка и започва да кима.

— И как се сдоби с тази информация? — пита ме.

— Запознах се с убиеца.

— Тук или навън?

— Не мога да ви кажа, господин директор. Но не ви баламосвам. Съдейки по онова, което чета в пресата, разследването е в задънена улица. И така ще си остане.

Поведението ми в затвора е безукорно. Не съм казвал и дума накриво на някой надзирател. Никога не съм се оплаквал. В килията ми няма контрабандни стоки, няма дори допълнително пакетче захар от трапезарията. Не играя комар и не вземам пари назаем. Помагал съм на десетки затворници, а също и на неколцина цивилни, включително на директора, за решаването на правни проблеми. В библиотеката ми цари безупречен ред. Изводът — доколкото е възможно за затворник, аз съм благонадежден.