Реликвата

Зад тях отекнаха стъпки.

Марго се обърна и видя високия силует на заместник-директора на музея доктор Ян Кътбърт, последван от двамата полицаи до асансьора.

— Вижте какво, колко ще продължи всичко това? — възмущаваше се Кътбърт. Той спря пред заграждението. — Охо, Фрок, и теб ли са довлекли! Що за безобразие!

Фрок кимна едва забележимо.

— Доктор Фрок — каза Пендергаст, — моля за извинение. Това е господинът, когото очаквах, когато ви се обадих. Можете да останете, ако нямате нищо против.

Фрок отново кимна.

— Е, доктор Кътбърт — енергично продължи агентът, като се обърна към шотландеца. — Помолих ви да слезете, защото се нуждая от известна информация за зоната зад мен.

Той посочи към една огромна врата.

— Зоната за сигурност? Какво ви интересува? Със сигурност и някой друг би могъл… — започна Кътбърт.

— Да, но моите въпроси са насочени към вас — прекъсна го вежливо, но с нетърпящ възражение тон Пендергаст. — Ще влезем ли вътре?

— Ако няма да ми отнеме много време — отвърна Кътбърт. — Предстои ми да организирам цяла изложба.

— Да, действително — обади се Фрок с едва доловим сарказъм. — Изложба.

Той направи жест към Марго да го придвижи напред.

— Доктор Фрок? — обърна се любезно към него Пендергаст.

— Да?

— Питах се дали мога да получа обратно отливката на нокътя.

Обкованата с мед врата към зоната за сигурност беше свалена и на нейно място беше поставена нова стоманена врата. В дъното на коридора имаше малка врата с надпис „ДЕБЕЛОКОЖИ“. Марго се запита как бяха успели да внесат огромните слонски кости през нея.

Тя завъртя количката и подкара Фрок по тесния коридор зад отворената врата към зоната за сигурност. Най-ценните експонати се съхраняваха в малки ниши от двете страни на коридора: сапфири и диаманти; подредени по рафтовете слонски бивни и рога от носорози; кости и кожи на отдавна изчезнали животни; зуни божества на войната. В дъното стояха двама мъже в тъмни костюми и тихо разговаряха. Щом Пендергаст влезе, двамата изпънаха тела.

Пендергаст спря пред една подобна на останалите отворена врата на ниша с обемиста овална черна секретна брава, месингова дръжка и богато украсена резба. Една електрическа крушка осветяваше с ярка светлина металните стени. В нишата имаше няколко сандъка, само един от които беше малък. Неговият капак липсваше, а един от по-обемистите беше силно повреден и някои от дъските му бяха раздробени на талаш.

Пендергаст изчака всички да влязат в нишата.

— Разрешете ми да дам някои предварителни пояснения — каза той. — Убийството на пазача е станало недалеч оттук.

Изглежда след това убиецът е минал по коридора отвън. Опитал се е да разбие вратата, която води към зоната за сигурност. Може да е опитвал и преди това. Опитите са били неуспешни.

Първоначално не бяхме сигурни какво е търсел. Както знаете, тук се намират голям брой ценни материали. — Пендергаст направи знак към един от полицаите, който се приближи и му подаде някаква хартия. — Затова поразпитахме и установихме, че през последните шест месеца нищо не е изнасяно или внасяно в зоната. Освен тези сандъци. Донесени са в тази ниша миналата седмица. По ваше нареждане, доктор Кътбърт.

— Позволете ми да обясня… — обади се Кътбърт.

— Един момент, ако обичате — прекъсна го Пендергаст. — Когато проверихме сандъците, открихме нещо твърде любопитно. — Той посочи повредения сандък. — Обърнете внимание на дъските. Върху тези тук има дълбоки драскотини от нокти. Експертите ни по съдебна медицина ми казаха, че драскотините върху жертвите по всяка вероятност са от същия предмет или инструмент.

Пендергаст млъкна и съсредоточено погледна Кътбърт.

— Нямах представа… — смотолеви той. — Нищо не беше изнесено. Само си помислих, че…

Той не продължи.

— Питам се, докторе, дали бихте ни казал нещо за тези сандъци?

— Няма нищо сложно за обясняване — отвърна Кътбърт. — Няма никаква мистерия. Сандъците са от една стара експедиция.

— Подочух това — каза Пендергаст. — Коя експедиция?

— Експедицията на Уитлеси — отговори Кътбърт.

Пендергаст изчака.

Накрая Кътбърт въздъхна.

— Експедиция в Южна Америка отпреди пет години. Не беше… съвсем успешна.

— Беше катастрофална — подхвърли подигравателно Фрок. Пренебрегвайки гневния поглед на Кътбърт, той продължи: — Навремето предизвика скандал в музея. Експедицията беше прекратена още в самото начало поради лични конфликти. Някои от участниците бяха убити от враждебно настроени туземци, а останалите загинаха при самолетна катастрофа на път за Ню Йорк. Възникнаха неизбежните слухове за проклятие и подобни неща.

— Това е преувеличение — отсече Кътбърт. — Не е имало никакъв скандал.

Пендергаст ги изгледа.

— А сандъците? — попита той със спокоен тон.

— Бяха доставени впоследствие — отговори Кътбърт. — Но това няма нищо общо със случая. В единия от тях имаше изключително необичаен предмет — статуетка, изработена от изчезнало южноамериканско племе. Един от важните експонати в изложбата „Суеверие“.

Пендергаст кимна.

— Продължавайте.

— Миналата седмица, когато отидохме да вземем статуетката, установих, че един от сандъците е разбит. — Кътбърт посочи към сандъка. — Затова разпоредих всички сандъци да бъдат пренесени в зоната за сигурност.

— Какво беше взето?

— Точно това беше доста странно — продължи Кътбърт. — От сандъка не липсваше нито един артефакт. Самата статуетка струва огромно състояние. Абсолютен уникат, единствената от този род в целия свят. Племето котога е изчезнало преди много години.

— Искате да кажете, че нищо не е липсвало? — попита Пендергаст.

— Нищо съществено. Липсваха само семенниците или каквото там бяха. Максуел, ученият, който ги е натоварил, почина при самолетната катастрофа близо до Венецуела.

— Семенници? — попита Пендергаст.

— Откровено казано, не знам какво точно бяха. Изчезна цялата документация, освен антроположките материали. Разполагахме единствено с дневника на Уитлеси. Когато сандъците пристигнаха, бяха осъществени незначителни възстановителни дейности, но оттогава…

Той не продължи.

— Добре би било да ми разкажете за тази експедиция — каза Пендергаст.

— Няма много за разказване. Според първоначалните планове трябваше да потърсят следи от племето котога, да направят проучване и да съберат колекция в един абсолютно изолиран район в джунглата. Доколкото знам, според предварителните проучвания деветдесет и пет процента от растителните видове в района бяха неизвестни на науката. Ръководител беше антропологът Уитлеси. Мисля, че имаше и палеонтолог, експерт по бозайници, физически антрополог, вероятно ентомолог и няколко помощници. Уитлеси и Крокър, един от помощниците му, изчезнаха — вероятно са ги убили туземците. Останалите починаха при самолетната катастрофа. Единственото, за което имахме документация, беше статуетката — от дневника на Уитлеси. Всичко останало е мистерия, никакви сведения за произход, нищо.

— Защо целият този материал е останал толкова дълго в сандъците? Защо не е бил изваден, картотекиран и поставен в колекциите?

Кътбърт сви неловко рамене.

— За това — отвърна той с оправдателен тон — питайте Фрок. Той е шеф на отдела.

— Колекциите ни са огромни — каза Фрок. — Разполагаме с кости от динозавър, които стоят опаковани още от 30-те години, без никой да ги е докосвал. Необходими са страшно много пари и време за обработка на тези неща. — Той въздъхна. — Но конкретно в този случай не става въпрос за недоглеждане. Доколкото си спомням, след пристигането на тези сандъци на Антроположкия отдел беше забранено да ги изследва.