Реликвата

— Фас — отвърна Ед.

— Какво ви става, момчета, пропуснали сте цял шибан фас? Казах ви да внимавате за всяка песъчинка, за Бога!

— Все още не сме стигнали до тази решетка.

— Добре.

Той погледна към Пендергаст. „Копелето е късметлия. Може пък да не е на пазача.“

— Господин Иполито — провлечено каза Пендергаст, — обичайно ли е за вашия персонал да използва непозволени наркотици по време на дежурство?

— В никакъв случай, но не съм убеден, че тъкмо Фред Джоли…

Пендергаст го спря с ръка.

— Предполагам, че забелязвате всички тези отпечатъци от стъпки.

— Те са на пазача, открил трупа — намеси се Д’Агоста.

Пендергаст се приведе.

— Абсолютно са заличили всякакви възможни доказателства — каза навъсено той. — Наистина, господин Иполито, би трябвало да обучите своите хора как да опазват мястото на престъплението.

Иполито отвори уста да отвърне нещо, но се отказа. Д’Агоста овладя усмивката си.

Пендергаст закрачи внимателно под стълбището към леко открехната метална врата.

— Ориентирайте ме, господин Иполито. Тази врата под стълбището накъде води?

— Към коридор.

— Който води към…

— Вдясно е зоната за сигурност. Не е невъзможно убиецът да е тръгнал натам, защото…

— Позволете ми да възразя, господин Иполито, но съм убеден, че убиецът е тръгнал тъкмо натам — отново го прекъсна Пендергаст. — Нека предположа. След зоната за сигурност са старите подземни помещения, прав ли съм?

— Точно така — отвърна Иполито.

— Където бяха открити двете момченца.

— Бинго! — възкликна Д’Агоста.

— Тази зона за сигурност ми се струва любопитна, господин Иполито. Ще се поразходим ли?

Зад ръждясалата метална врата се изопваше дълъг подземен коридор с цяла редица електрически крушки по тавана. Подът беше покрит с износен линолеум, а по стените висяха фрески с индианци от югозападен Пуебло, които мелят жито, тъкат или преследват сърни.

— Прекрасни са — отбеляза Пендергаст. — Жалко че са тук долу. Напомнят ранния Фремонт Елис.

— Преди са били изложени в Залата на Югозапада — поясни Иполито. — Мисля, че са я закрили прел двайсетте години.

— Аха! — каза Пендергаст, оглеждайки внимателно една от фреските. — Наистина е Елис. О, небеса, прекрасни са! Погледнете осветлението върху тази кирпичена фасада.

— Откъде сте така сигурен? — попита Иполито.

— Всеки, който познава Елис — обясни Пендергаст, — ще го потвърди.

— Исках да кажа, откъде сте сигурен, че убиецът е минал оттук?

— Вероятно предположение — отвърна Пендергаст, докато оглеждаше следващата рисунка. — Разбирате ли, когато някой каже „невъзможно“, имам отвратителния навик, от който не мога да се отърва, незабавно да се противопоставя по възможно най-категоричния начин. Наистина отвратителен навик! Но, разбира се, сега вече е сигурно, че убиецът е минал оттук.

— Защо?

Иполито изглеждаше напълно объркан.

— Погледнете този изумителен пейзаж от стария Санта Фе. Бил ли сте някога в Санта Фе?

Последва кратка тишина.

— Ъъъ… не — отвърна Иполито.

— Зад града се намира планинска верига, наречена Сиера де Сангре де Кристо. На испански означава „Кръвта на планината на Христос“.

— Е, и?

— При залез слънце планината наистина е обагрена в червено, но — смея да кажа — не чак толкова червено. Това е истинска кръв и е прясна. Наистина жалко, че е увредила картината.

— Мамка му! — възкликна Д’Агоста. — Погледнете това.

На височината на талията върху картината личеше размазана ивица кръв.

— Нали разбирате, едно убийство е мръсна работа. Би трябвало да открием кървави следи по целия този коридор. Лейтенант, тук ще ни трябват хората от криминалната лаборатория. Мисля, че нещата се изясняват. — Той замълча. — Нека довършим разходката си и да ги повикаме. Бих искал да потърся доказателства по-нататък, ако не възразявате.

— На твое разположение съм — отвърна Д’Агоста.

— Внимавайте къде стъпвате, господин Иполито, ще ги накараме да проверят пода и стените.

Стигнаха до заключена врата с надпис „ВХОД ЗАБРАНЕН“.

— Това е зоната за сигурност — обясни Иполито.

— Виждам — отвърна Пендергаст. — А какво точно е предназначението на тази зона за сигурност? Останалата част от музея не е ли защитена?

— Не става въпрос за това — отговори припряно директорът по сигурността. — Зоната за сигурност е предназначена за съхраняване на изключително редки и ценни предмети. Това е най-добре охраняваният музей в страната. Наскоро инсталираха система от плъзгащи се метални врати из целия музей. Свързани са с компютърната ни система и в случай на грабеж можем да изолираме отделни сектори, както херметически изолираните помещения на…

— Мога да си представя, господин Иполито, благодаря много — прекъсна го Пендергаст. — Любопитно. Старинна врата с медна обшивка — добави той, оглеждайки отблизо вратата.

Д’Агоста забеляза, че по медта има плитки вдлъбнатини.

— Пресни вдлъбнатини, както изглежда — отбеляза Пендергаст. — А какво ще кажеш за това?

Той посочи надолу.

— Исусе Христе! — пое дълбоко въздух Д’Агоста, щом погледна основата на вратата.

Дървената рамка беше изподраскана и раздробена на пресни трески сякаш с огромни нокти.

Пендергаст отстъпи назад.

— Искам подробен анализ на цялата врата, ако обичате, лейтенант. А сега да проверим какво има вътре. Господин Иполито, бъдете любезен да отворите вратата, без да оставяте отпечатъци върху нея.

— Не мога да допусна никого вътре без официално разрешение.

Д’Агоста го погледна недоумяващо.

— Искате да кажете, че трябва да се снабдим с проклето съдебно постановление?

— О, не, не, просто…

— Забравил е ключа — добави Пендергаст. — Ще изчакаме.

— Веднага се връщам — смотолеви Иполито и забързаните му крачки се отдалечиха по коридора.

Когато се отдалечи достатъчно, за да не ги чуе, Д’Агоста се обърна към Пендергаст.

— Не ми е приятно да го кажа, Пендергаст, но ми харесва как работиш. Номерът с картината беше много хитър, както и начинът, по който манипулираш Иполито. Късмет с нюйоркските момчета!

Пендергаст изглеждаше развеселен.

— Благодаря! Чувството е взаимно. Радвам се, че работя с теб, лейтенант, а не с някое от онези твърдоглави приятелчета. Съдейки по онова, което се случи одеве, все още имаш сърце. Останал си нормално човешко същество.