Робинята

Една вечер Момчето със счупения гръбнак пристигна в апартамента ми, след като бях сложила сина ми да си легне, и се настани на кресло във всекидневната, сякаш бе роден там. И заговори по мобилния си. Аз седях на няколко метра от него, отпивайки вино и изучавайки чертите на лицето му, развеселена и отдалечена, но вдъхнах аромата му толкова много пъти, че се замаях от сладостта му, смъкнах се на колене, изпълзях до него и застанах

между облечените му в джинси бедра. Горната част на тялото ми се просна в скута му, а главата ми полегна на гърдите му.

Почувствах се чудесно, като малко момиченце в скута на баща си. Уютно. Щастливо. Той докосна косата ми, погали ме, а аз вдигнах глава, за да погледна в очите му и видях момченце с весела гримаса на лицето.

На двайсет и първи декември оперираха Момчето със счупения гръбнак, за да оправят трите му счупени прешлена. По-късно той ми каза, че актьорът Едуърд Нортън претърпял същата операция. Лекарят му казал, че била експериментална. Никой не знаел какво ще стане, когато циментът в гърба му се разтвори, нито дали ще е парализиран, когато навърши четирийсет. Момчето със счупения гръбнак ми разказа това, след като се бяхме чукали, телата ни лежаха преплетени на матрака в спалнята ми, а наоколо горяха свещи, които ухаеха на захарни бисквити и канела, на истински дом и кухня. И въобще не бихте си помислили, че той е счупил гръбнака си преди пет седмици. Прокарах пръстите на дясната си ръка по белега над десния му бъбрек, а после докоснах малките разрези около трите прешлена на кръста му. Погалих лицето му, лявата му ръка и гръбнака му.

Той се усмихна и каза:

— Имаш успокояващ допир.

Измъченото му тяло предизвикваше нещо повече от любовно желание у мен. Исках да го излекувам. Също когато синът ми падна от скейтборда си и се разплака. Но никога не попитах Момчето със счупения гръбнак защо бе карало толкова бързо в деня, когато го поканих на вечеря. Не исках да чуя отговора му.

На Нова година той ми звънна по телефона и ме попита с колко мъже съм била. Засмях се. Това бе реакцията ми в подобен момент. Защото това не бе въпрос, предизвикан от желание или любопитство. Чух обвинение. И се засмях. Друга реакция би довела до лудост. Подобно нещо се случи в нощта, когато съобщих на бащата на сина ми, че съм бременна. Той седеше в единия край на канапето, скръстил ръце на гърдите си, приковал очи в стената. Аз седях в другия край с разтреперани ръце, приковала очи: в него. Чаках известно време, но накрая просто не можах да издържа, защото имах чувството, че очаквам смъртта. Изгоних го. Мразех го. А той не виждаше болката ми.

Но в новогодишната нощ раздразнението ми бе меко като бял хляб, натопен в сос. С други думи, вече бях изпила няколко чаши вино.

— Мога да преброя на пръстите си момичетата, с които съм бил.

— Браво на теб.

Бях по-възрастна от него, имах минало. Опит. Белези. Но не и съжаления. Повтарям. Белези.

— Защо не ме помоли да дойда в болницата?

Ето така постъпваха любовниците. Нахвърляха се един върху друг. Лежах на канапето, съжалявах, че виното ми бе свършило, и зяпах плаката на Мерилин Монро на стената.

— Защото си имаш други отговорности — отговори той.

Долових възмущение в гласа му. Дразнеше се, че бях майка.

— Да, имам.

— Освен това бившата ми приятелка щеше да дойде и не знаех кога точно.

— Това е истинската причина, задето не ме повика.

— Държа на нея. Не знам какви точно са чувствата ми към теб.

— Няма значение.

— Знаеш ли колко пъти ми се искаше да си ти, а не тя?

Гласът му се смекчи и изпълни с разкаяние. Беше доста надрусан.

Разплаках се. Г невът ми се замени с копнеж.

— Липсваш ми — признах.

— Искам да те видя — отвърна той.

— Как?

Беше погълнал доста обезболяващи, дрога и приспивателни.

— Не знам.

Любовниците копнеят за физическа близост, която да излекува всички рани. Да, секс. Бих го погълнала като вкусно ядене.

— Ще дойда да те взема — заявих.

— Наистина ли?

— Да.

— Искам да го направиш.

— Добре.

— Сериозно ли говориш?

— Да.

— Ще дойдеш да ме вземеш?

— Да.

Надигнах се и примигнах към коледните светлинки. Как можех да събудя сина си, а после да шофирам след толкова много вино?

— Сериозна ли си, бебче?

— Не знам.

Отпуснах се обратно на канапето. Бях объркана.

— Ще ми се обадиш ли утре?

Мълчание. От онова, което се възцарява в джунглата, когато жертвата си разменя ролята с хищника и той се оттегля, преструвайки се, че никога не я е преследвал.

Последният път, когато видях Момчето със счупения гръбнак, знаех, че е за последно. Разбрах го по начина, по който ме чукаше. Повече от час. Свирепо и грубо. В един момент влагалището ми изплака.

— Искаш ли да спра? — попита той.

— Да. Аха.

Усетих как побеснявам.

Момчето се измъкна от мен. Членът му още бе твърд. Всеки прекрасен сантиметър от него. С блестящи следи от мен. От копнежа ми. От желанието ми.

Той сложи ръце на колената ми. Краката ми не спираха да треперят.

— Хей, бебче, добре ли си?

— Не.

Легнах настрани на матрака и притиснах възглавницата към лицето си. Момчето със счупения гръбнак легна до мен.

— Хей.

Усетих тежестта на дребното му тяло зад гърба си. Завъртях се и го погледнах. Бледо слабо момче с пухкави косми по задника. Младото му тяло изглеждаше старо. Косата на темето му бе започнала да оредява. Нещо привлече погледа ми в отблясъка от коледните лампички. Осветеното му теме приличаше на ореол. Веждите му бяха извити по странен начин. Притиснах пръст към бакенбарда му и погалих наболата по бузата му четина. Имаше слабо бледо лице. Обичах го. Виждах бъдещето си в това лице.

— Изчукай ме отново — казах.

Той проникна в мен и започна да тласка. Потта му се посипа по бретона и челото ми. Тялото ми също бе покрито с нея. Приличаше на една от онези реклами за кремове за тяло, които гарантират, че ще накарат кожата ти да заблести. Исках да усетя потта му под ноктите си и издрах гърба му. Прегърнах го здраво, за да почувствам как кожите ни се залепят една в друга. Той се извини:

— Съжалявам, че се потя толкова — каза и спря да чука, за да се избърше с тениската си.

— Харесва ми — успокоих го.

Той продължи да се поти и да чука, но не се изпразни. Зачудих се дали бе изтръпнал от дрогата и хапчетата.

— Искаш ли да го извадиш и да се изпразниш на лицето ми? — изпробвах го.

— Да. Ще ми разрешиш ли?

— Да.

Той тласна още по-силно в мен.

— Искаш ли да се обърна и да ме чукаш на задна прашка?

— Да.

— Искаш ли да ме чукаш в задника?

— О, да! Искам.

— Ще ти позволя.

— Наистина ли?

— Аха. Давай.

Момчето със счупения гръбнак беше дребно, а му се искаше да е висок и силен мъж, за да ме обладае могъщо. Бе толкова притеснен от недостатъците си, че не можеше да свърши. Освен това се притесняваше, че исках само едно от него.

— Чукай ме. Не спирай. Чукай ме — изстенах страстно. — Чакай.

Зад всеки белег има история на страдание. В подходящата светлина, мека и слаба, никой не може да види белезите ми. Изглеждам безукорна. Но тялото ми е покрито с белези. Някои са резултат на жестокост, като онзи на крака ми, получен в осми клас, когато съседските хлапета метнаха запалена пръчка динамит към мен на автобусната спирка.