Чтение онлайн

ЖАНРЫ

Шрифт:

Докато си малък, те карат да ходиш на училище. Когато пораснеш, те карат да ходиш на работа. Защо? Ами защото всички го правят, защото така трябва. Иначе ще дойде летаргията или атрофията. Че нека дойде. Откога я чакам. Да дойде, за да потънеш в нея. Все едно че те няма. Все едно че си се самоизличил, без да заплащаш неприятната такса на болката. Едно тихо самоубийство в хладните скути на Алпите. А-ла-ла-ри-пи.

* * *

Август бе минал, отпуската — също. Отново бях тръгнал на работа, което не пречеше на заранното ми излежаване, защото в редакцията се работи следобед.

Но на човек най-много му се спи, когато трябва да става, а понеже аз не трябваше да ставам, събуждах се още в шест, поглеждах към ореха, за да проверя

дали е на мястото си, вдигах леко ръка, в смисъл „здравей, приятелю“, и разсеяно се вслушвах в заглушените шумове на къщата.

Долу в кухнята вече се тракаше и това бе Несторов, най-ранобудният. Щеше да потрака, докато си приготви чая и закуската, после щеше да ги отнесе в стаята, а половин час по-късно пътната врата щеше да хлопне, което означаваше, че Несторов е поел към парка. Тогава идваше редът на Илиев, който вдигаше шум най-вече в банята, а в кухнята не се задържаше твърде, понеже и неговата закуска, също като моята, се ограничава с кафе и една филия с нещо намазано отгоре.

Димов даваше признаци на живот едва към осем. Не че спеше повече от Несторов, но страдаше от безсъние, навярно в леглото продължаваше диспута с противниците си, тия, дето му бяха плюли в душата, и другите, дето съставяха моралния кодекс според собствената си кройка. И тъй Димов започваше да дрънчи в кухнята едва към осем, доста след като пътната врата бе хлопнала след Илиев. Шетнята му не бе шумна, но беше продължителна и, бих казал, ароматна. Освен традиционния чай от мента Рицаря си вареше разни билки — предполагам за нервите — и гъстата миризма на тия настойки преминаваше през хола, изкачваше се без затруднения по стълбището и проникваше в стаята ми, за да подскаже, че идва и моят ред.

Към девет часа, след като Димов бе излязъл, за да си вземе вестника и да се отдаде на четене в кварталната градинка, аз също се заемах с кухненска работа. Докато си приготвях кафето и закусвах на крак, всичко вървеше някак си. Но когато закуската бе приключена и периметърът — както казваше Несторов — разтребен, идваше кризисният момент. Моментът, в който се питаш какво да правиш и не можеш да си отговориш, понеже нямаш ни най-малка идея по въпроса. До не много отдавна това бе времето, през което работех над романа. Обаче романът вече бе написан, а също и бракуван. Що се отнася до въргалянето из кревата, то бе траяло прекалено дълго. Можех да чета — но не ми се четеше. Или да се шляя из улиците — но не ми се шляеше. И все пак ровех напосоки в купчината книги или тръгвах напосоки по улиците, защото все нещо трябва да се прави.

Следобедът минаваше по-леко, в смисъл по-незабелязано, понеже го прекарвах в редакцията. Отделът се състоеше от трима души и половина и от две стаи и половина. Голямата стая бе за мене и за един млад репортьор, който за щастие повечето време бе вън от редакцията. Малката стая бе кабинет на шефа. А най-малката, наистина твърде малка, за да бъде наричана стая, но все пак по-голяма от телефонна кабина, се падаше, както бе редно, на половината човек — нашата секретарка. Казвам половин човек не от презрение към нежния пол, а защото тя бе и секретарка па тия от вътрешна информация, така че нямаше много време за нас и функциите й се свеждаха до това да ни предава кореспонденцията или да натрака при нужда някое писмо.

Навремето кабинетът бе моя територия, но после ми дадоха културния отдел, а когато бях наказан и се върнах, командният мостик вече бе зает от Янков. Не съжалявам. Помещението на шефа е тъй тясно, че се задимява от две цигари, подир което спокойно можеш да ловиш лисици, стига да ги има. Лисици няма. Искам да кажа, няма други освен самия Янков.

Той се държи към мене с гузна доброжелателност, понеже е виновен за наказанието ми, и със скрито недоверие, понеже се бои да не го изместя. Не бих казал, че го мразя, обаче не виждам и защо трябва да го обичам. Той е точно от тези, дето нито да ги мразиш, нито да ги обичаш. Не защото е лисица, а защото, освен че е лисица, няма други отличителни белези. Ветропоказател с една-единствена грижа: какво ще кажат

хората. Хората, това са на първо място тези от по-горен ранг, но също тъй и познатите по низходяща линия, чак до портиера на пропуска.

Читателски писма. Скромна фирма, зад която се крият маса главоболия. Особено за мене. Аз проучвам писмата и ги сортирам: тия, на които трябва да се даде място, другите, дето следва да се проверят, и третите, дето са неизползваеми. После правя предложение до шефа и оттук именно почват главоболията.

Янков не е наклонен да се заангажирва с нищо и с никого. За по-важните въпроси работата е лесна — обръща се към главния. Но за останалите положението е деликатно, понеже ако се обърнеш към главния, той ще ти каже: щом ще ме занимаваш с всяка дреболия, за какъв дявол си ми тук в редакцията, а ако не се обърнеш към главния, налага се сам да решаваш, а щом сам решаваш, поемаш отговорност и отде да знаеш какво ще кажат хората и как ще се насадиш. В края на краищата въпросът се решава по единствено възможния начин, тоя същия, неизменния: отговорността се прехвърля върху мене със също тъй неизменното предупреждение „само внимавай да не ни забъркаш в някоя каша“.

Внимавам за кашата, доколкото ми стига акълът, и когато се налага, правя проверки чрез писмени и телефонни запитвания или пращам единствения си подчинен по съответните места. И за да не се стига до кашата, пращам го за щяло и нещяло, така че не може да се оплаче от липса на работа. Това пък ми дава възможност да бъда най-често сам в стаята и да се занимавам е окончателното оформяне на материалите.

Защото имате грешка, ако си въобразявате, че едно читателско писмо, както е пуснато в пощенската кутия, така се пуска и във вестника. За да го пуснеш, трябва най-първо да му изцедиш добре водата, понеже има немалко типове, които, ако искат да съобщят за нередностите в кварталната месарница, ще започнат с това, че съседката си изтупвала килима по никое време и съседът си бил купил москвич, а можете ли да обясните, другарю редактор, с какви пари купува москвич един началник-склад със сто и двайсет лева заплата и колко години са му нужни, за да спести тия пари от заплатата си, при положение че не яде камъни.

Така че изцеждането на водата твърде често е наложително, обаче това е само част от подготвителната процедура, защото има хора, дето слагат точката по средата на изречението, като не говорим за това, че забравят да поставят глагола. Трудя се прочее и единствената ми утеха е, че когато гражданинът на следния ден открие писмото си във вестника, ще има дълго да се чуди дали това е неговото писмо, или не е неговото.

„Засега ще останеш там, където си“ — бе казал главният. Това „засега“ ти дава надежда за по-добро бъдеще, ако не в близките дни, то поне в близките месеци. В случай че не познаваш главния. Но понеже го познавам, въпросното „засега“ ми звучи като другарска шега. Той отлично знае, че и да иска да ми предложи по-добро място, такова едва ли ще се оваканти в следващите десет години. А на всичко отгоре навярно и не иска.

Възможно е да иска друго: да се махна от главата му. Да не му напомням с присъствието си, че е извършил неправда. Това му трови самочувствието на строг, но справедлив началник. Още повече историята се знае с подробности от всички, включително от печатарите. И симпатиите, ако има такива, са на моя страна. Затова не бих се учудил, ако очаква да се махна. И защо да не се махна. Знае, че печеля от-тук-оттам и че не съм умрял за песента на машините. След като ме е засегнал, защо да не се махна.

Защото — така. Нямам никакво желание да се махам. Не че държа на всяка цена да бъда противен, обаче мразя да доставям леки наслади на ближния. Нека се трови.

Тъкмо преди края на работния ден Янков ме извиква. Той го има тоя навик да те вика точно в момента, когато се готвиш да си тръгваш. За да му го върна, аз пък влизам в кабинета със запалена цигара. Янков ненавижда тютюневия дим и мрази да се пуши в стаята му дори при отворен прозорец.

— Абе, Антоне, какво смяташ да правим в тая детска история?

Поделиться с друзьями: