Само за мъже

— Каквото кажеш.

— Сега питам тебе.

— Да я пуснем. Въпросът не е маловажен.

— Но фактите са много грозни бе, брат!

— Тогава да не я пускаме.

— И аз тъй смятам. Само че писмото не идва от частно лице, а от цяла квартална организация. Утре ще запищят: така ли се отнасяте към обществените сигнали!

— Ами да я пуснем — връщам се търпеливо към първото предложение.

И като го виждам, че ще се двоуми така още два часа, добавям:

— Оня ден в „Дело“ имаше ей такава уводна статия за грижите към децата.

— Вярно бе! — окуражава се Янков. — Материалът ни дори ще прозвучи актуално.

После съмненията отново го налягат:

— Само да не бяха тъй грозни фактите…

Подир което, осенен от внезапно хрумване, предлага:

— Я прескочи сам да провериш. Можеш още тая вечер да прескочиш. На две крачки ти е от къщи.

Кимам сговорчиво, въпреки че ми иде да му тегля някоя. Не че съм претоварен с ангажименти, но точно тая вечер смятах да обиколя към „София“, за да видя там ли е Беба.

Вече съм си тръгнал, когато Янков наново се обажда:

— Прегледа ли в днешния брой интервюто на Димов?

— Да, само че никъде не ми се закачи погледът.

Той ме стрелва недоволно, после безпомощно свива рамене:

— Какво да го правя! Говори ти, сякаш пише статия. Никакви впечатления, никаква живинка, само голи разсъждения. Кух човек.

— Не е кух, ами не му е прилегнала темата — възразявам. — Неговата тема е друга.

Янков ме поглежда въпросително, но аз му давам гръб и излизам. Не обичам да бъда изчерпателен.

* * *

Преди да тръгна, изваждам папката с текущите бумаги, за да си припомня подробностите. Чета по известната в нашата практика диагонална система, като прескачам разсъжденията и възмущенията от нравствено естество и се спирам на подчертаните с химикал пасажи:

„… Майката изоставила семейството и заминала с любовника си, без повече да се обади…“

„… Бащата работи в завод… Прекарва с часове в кръчмата… Прибира се късно вечер. Оставя в квартирата двете малки деца, момчето на 4, а момичето на 7 години, като ги заключва…“

„… Грижите му към децата се свеждат най-вече до побоища… Съседите често чуват плач и писъци…“

И други подобни.

Вече отдавна се е мръкнало, когато намирам съответния адрес. Звъня на първата изпречила ми се врата, колкото да науча, че интересуващият ме субект живее на тавана. Една особеност на тия проучвания — има да се изкачват стълби.

В квартирата са само децата. Отварят при първото почукване, оставят ме да вляза, но не проявяват любопитство. Все едно че са пуснали за малко котката на съседите.

Във всеки случай не ги държат заключени. Ето ти вече една неточност.

Вероятно — единствената. Видът на тавана ме убеждава, че собственото ми жилище е истински малък дворец. Светлината е съвсем слаба и снизходително оставя по-голямата част от мизерията да тъне в полумрак. Висящата от потона гола крушка осветява най-вече себе си.

Момиченцето, след като е оповестило, че татко го няма, се е върнало към домакинските си занимания. То дроби в пръстена паница залци хляб, като бърчи чело от напрежение, понеже хлябът е прекалено твърд за детските ръце. Луничавото му лице е бледо и апатично. Дълги руси коси, спускащи се в без-реда, окръжават това бледо лице с някакъв златист ореол. На котлона в алуминиево канче се топли вода. Четиригодишният малчуган, застанал до сестра си, внимателно следи действията й.

Нула внимание спрямо госта. Навярно са свикна ли с посещения и проверки.

Момичето е облечено в избеляла от пране басмена рокля на синьо райе, твърде голяма за ръста му и вероятно подарена от някоя милозлива съседка. Момченцето е в бархетна пижама, така замърсена, че детето прилича на мърляво безстопанствено коте. Обло, много бяло лице и обли, много черни очи. Под едното око неприятно синее оток, а под другото се вижда дълга драскотина.

— Какво приготвяш — запитвам сестричето, колкото да почна разговор.

— Попара — отвръща то тихо, без да прекъсва работата си.

— С какво?

— С вода.

— С водя и какво още?

— С вода! — повтаря момичето, тоя път по-високо, като че иска да каже: уж възрастен човек, а не разбира.

— А къде е татко?

— На работа.

— Той вечер ли работи?

— Не работи вечер.

— Татко е в кръчмата — прозвучава тънкото гласче на малчугана.

Момичето го поглежда с укор, обаче не казва нищо.

— А като се прибира, не носи ли за ядене!

— Носи.

— Какво ви носи?

— Ами хляб. Ако не забрави.

— Чичо, ще се върне ли мама? — звънва отново гласчето на малкия.

Той ме гледа с облите си стреснати очи, като че едва сега ме вижда.

— Е, как няма да се върне! Може ли човек да иде някъде и да не се върне — казвам.

— Мама няма да се върне! — възразява момичето.

— Тебе котката ли те одраска? — обръщам се към братчето, за да променя разговора.

— Татко ме би… — произнася то с жаловит глас.

— Постоянно го бие! — потвърждава момичето. — Целият е в синини, горкият.

— Я да те видя! — промърморвам, като притеглям детето и дръпвам нагоре нечистата пижама.

Хилавото телце е покрито с отоци и синини.

— Защо сте разгалили детето? — чувам в тоя миг зад гърба си невисок дрезгав глас.

Бащата е влязъл, без да го усетим. Затваря вратата и се обляга на нея в някак предизвикателна поза, като чака отговора ми. В сянката на каскета лицето само се отгатва.

Осведомявам го сухо, че съм дошъл за справка.

— Пак от кварталната ли?

— От по-важно място.

— Много важно, че сте от по-важно място! — промърморва презрително мъжът.

После се обръща към дъщеря си и като подава хляба, който до тоя момент е стискал под мишница, изръмжава:

— На, дръж! Остави тия комати!

Момичето покорно поема хляба и го поставя на масата. Малчуганът поглежда жадно смачканата франзела, протяга плахо ръка, после я дръпва.

— И за к’во бяхте разсъблекли детето? — връща се отново бащата на своето.