Само за мъже

Той отпи още глътка и ненадейно запита:

— Вие лично защо пушите?

— Ами… — запънах се.

— Не знаете, нали? Не сте мислили по въпроса. Не сте готови с отговора. Покажете, че същото е положението и с всеки един от тия глупаци, дето пушат наоколо. Едно импровизирано интервю по улиците, на гарата, където и да е. Защо пушите? — Откъде да знам… Защото и другите пушат — казва един. Доставя ли ви удоволствие пушенето? — Не, обаче непушенето ме измъчва — отвръща друг. Какво ви донесе тютюнът? — Бронхиална астма — признава трети.

Съавторът ми продължи да излива идеите си чак до четвъртата водка:

— Хората са свикнали да маркират акуратно опасностите: Двоен завой… Високо напрежение… Огнеопасно… А цигарите се рекламират. Покажете поток от пъстри западни реклами с хубавици, които, примижали от наслада, са захапали своята пал-мал и с мъжаги в каубойски дрехи, пушещи своите уинстън. А сетне покажете как трябва да бъде всъщност: един пакет цигари и върху него надпис „Внимание, отрова!“

— Вашият сценарий е готов — рекох. — Не виждам с какво мога да ви бъда полезен.

— Как с какво? Че нали трябва да се напише? И без да ми даде време да отговоря, продължи:

— Не че съвсем не мога да се изразявам в писмена форма… Правил съм го, но не излиза блестящо. Набор от идеи. Когато е набор от думи, това не дразни никого. Но когато видят идеи, пулят се. Защо толкова много идеи? И къде е ръководната нишка? Идеи! За к’во са им идеи! Дай им текст, възможно по-ясен и непременно в стандартни страници: толкова реда на страница и толкова знака на ред.

Тъй че все пак аз написах сценария, макар ч върху неговите хрумвания. А когато го написах, че пожела дори да го прочете.

— Не ме интересува. Сега мисля за друго.

И когато получих парите и му отброих половината, той поклати глава:

— Не, толкова много няма да взема.

— Заслужаваш и повече — рекох.

— Глупости. На тоя свят не се плаща за идем. Плаща се за машинописен текст, и то в стандартни страници: толкова реда на страница и толкова знака на ред.

— Ако идеята не се изрази в писмена форма, каква полза от нея?

— Точно така. Затуй задръж трите четвърти.

Накрая подир дълги увещания склони да приеме една трета. Сетне каза:

— А колкото до писмената форма, ти чел ли си книгите на Диоген и Антистен?

— Не съм.

— И не можеш. Защото не съществуват. А идеите им се помнят и днес.

Тогава реших, че мислителят Петко Пеев принадлежи към древната школа на циниците. Трябваше да мине време, за да разбера, че нещата при него са доста по-объркани.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Нощта е тъмна и безпределна, а видимият свят е ограничен в лъча на флуоресцента: отляво — митницата, отдясно — будката на граничния контрол, а в средата — моят стар москвич.

Картината се откроява в спомена ми ясна и автентична като документална снимка. Също както и следващите кадри: движението по шосето между двете гранични бариери, внезапно изникналият непознат град, призрачно бял в светлината на неона, банката, барът и жълтият блясък на граничните надписи.

А после идва другото, вече по-смътно и размазано, сякаш лентата е малко захабена от дълга употреба: стремглаво летящото порше, тримата непознати, бягащи в прохода, тъмният предмет, захвърлен в декоративните храсти.

Различни снимки с различна яснота.

Защото тази гранична история всъщност е съставена от две съвсем отделни истории. Две напълно реални случки, които, съединени помежду си, правят една небивалица.

Първата случка е моето някогашно и единствено пътуване „отвъд“, когато главният реши да иде на някаква конференция във Виена не другояче, а с кола и великодушно склони да ме вземе със себе си като шофьор и момче за всичко.

Изобщо визуалните ми впечатления са напълно достоверни и единственото, което съм задраскал от тях, е присъствието на шефа, мъдрещ се на предната седалка вдясно от мене. Съвсем безинтересен човек, за да не го задраскам, и съвсем неуместен при новото развитие на събитията, възникнало в главата ми.

Втората случка не е станала пред очите ми, но тя също е достоверна, доколкото може да се вярва на вестниците. Съобщението, което ми попадна, бе съвсем късо: бандити обрали някаква австрийска банка, обаче били спрени пред самата граница. Спрели ги не защото обрали банката, а защото документите на колата се оказали нередовни. Гангстерите се опитали да побягнат, завързала се престрелка и прочее подробности. А парите едва на следния ден били намерени в една чанта, захвърлена в крайпътните храсти. Четиво без значение, което прегледах бегло и забравих.

Мислех, че съм го забравил, но се оказа, че е останало нейде под шапката ми заедно със спомена за онова отдавнашно пътуване. И ето че между тия две непотребни неща, затрупани в килера на мозъка, се бе породило взаимно влечение и те бяха се слели в едно. Без никакво усилие от моя страна. Бих казал дори, без никакво участие. И така от двете реални случки се бе родила една небивалица, един душевен аспирин, както би казал инженерът, един безобиден белергамин, към който прибягвах винаги, когато ме обхванеше поривът да изчезна, да потъна в неизвестността, да отида на майната си.

Това не бе мечта или бе само далечно подобие на мечтата. Защото истинската мечта е нещо силно, в нея се крие напрежението на копнежа, докато в моята мечта-заместител нямаше нищо повече от едно летаргично желание. Тя не означаваше „искам“ или „жадувам“, а само някакво лениво „не би било зле“.

В продължение на известно време обработвах доста прилежно и доста често своето задгранично видение. Достатъчно бе Бистра прекалено да ме отегчи с паричните си въпроси или главният да ме нахока нещо, за да се видя как препускам с колата по австрийските шосета, додето в нозете ми се въргаля чантата с долари. Обогатявах историята с нови подробности, измислях детайли, които я правеха да изглежда по-реална. Изобщо работех.

Но колкото по работех, толкова по-ясно усещах, че небивалицата, вместо да се уплътнява, постепенно става все по-смътна и размазана, особено във втората си част. Тая втора част още от началото не бе много в ред. Всичко ми се представяше доста живо до момента, в който се снабдявах с чужд паспорт, но оттам нататък тъкмо когато би трябвало да се насладя на успеха, картините ставаха съвсем вяли и непривлекателни.

Защото всъщност това не бе никаква мечта. Това бе само визуално преображение на порива да избягаш. От кого? От себе си, разбира се. В последна сметка ние винаги бягаме от себе си. И ако стремежът ми бе да избягам от Бистра или от останалите досадници, едва ли бе нужно да ходя чак до Алпите. Можеше да се забия в буренака на някой селски двор, да втренча поглед в синята бездна над мене и да си мисля какво ли би станало, ако в този момент земното притегляне бъде отменено и аз започна да падам, да падам, да падам безкрай в лазурната необятност.