Само за мъже

Някога в хаотичното време на пубертета се плашех от мечтите си — струваше ми се, че съм на път да откача. После взех да гледам на тях с леко презрение, понеже разбрах, че и последният глупак мечтае. Додето накрая съвсем престанаха да ме занимават. Бях спрял да мечтая, дори просто така, за да убивам времето, за да спя с отворени очи. И само понякога, както бившият пушач сънува, че пуши, така и аз се виждам да летя в моя стар, отдавна продаден москвич, да летя по австрийските пътища с една тежка чанта долари и с една облекчителна мисъл — че съм се отървал, че съм се изличил, че вече ме няма.

* * *

— Много мило, че се сети — чувам гласа на Беба в телефонната слушалка, — само че днес и утре не мога. Не е възпитано да разтурям две уговорени карета зарад лични капризи. Какво ще кажеш за други ден вечерта?

— Други ден е отлично — отвръщам.

— Само че не като първия път. Ще вземеш билети за концерт.

— Не е ли по-добре да идем на ресторант?

Беба обаче ме уведомява, че едното не изключвало другото и че тя много държала на тоя концерт — щели да свирят не знам коя си симфония от Моцарт в сол минор, — и аз отстъпвам, понеже в края на краищата, на концерт или другаде, досадата е горе-долу еднаква.

Други ден е петък и аз вече съм се снабдил с билети и нейде към пет се обаждам от редакцията на Беба, както сме се уговорили. Обаче, вместо да бъда награден с одобрително възклицание, чувам само:

— Не вярвах, че ще вземеш билети. И по-добре да не беше взел…

— Какво има? Какви те прихващат? — запитвам с известно раздразнение, защото в тоя момент на вратата се е появил Янков, а зад гърба му се вижда и някаква жена и той ми прави настойчиви знаци, сякаш не вижда, че говоря по телефона.

— Само за момент, Антоне… — произнася Янков.

Докато в слушалката гласът на Беба каканиже:

— Ами изтърсиха ми се гости и не мога да ги разкарам, така че…

— … Така че сам да вървя на концерт — скъсявам вместо нея.

И запитвам Янков:

— Какво има?

— С кого говориш? — чувам гласа на Беба.

— Ами не съм сам, в редакция съм… — отвръщам, като отново поглеждам към Янков.

— Кажи поне кой беше номерът? — пита той. — Кой номер бе?

— Абе адресът ти! Номерът на къщата!

— Трийсет и шест, не помниш ли…

— Такава игра не знам — обажда се Беба. — Трийсет и едно, това и децата го знаят, но трийсет и шест…

— Значи преметна ме? — запитвам, понеже Янков се е измел.

— Напротив: облекчих те. Ела към десет направо вкъщи.

— Ще дойда — отвръщам късо и затварям.

В края на краищата не ми е съпруга, та да й държа сметка. Положително има гости. И непременно трима на брой. Неизбежното каре. А когато Беба трябва да избира между такъв квартет и някаква си симфония… Бедният Моцарт.

И бедният Тони. Защото на мене концертът няма да ми се размине. Свикна ли с мисълта, че ще нравя нещо, правя го, колкото и да ми е неприятно. И по-добре. Едно късо нарушаване на изолацията-и тя става още по-желана.

Обстановката в зала „България“ ми е добре позната, за да събужда любопитството ми. Не е възможно да си бил съпруг на Бистра и да не са ти познати всички тия места, където хората се стичат да се наслаждават на изкуството или да се каляват в скуката му. Противно на очакваното, салонът здраво се напълва с любители на контрапункта и аз изпитвам оная усетена още в детинството тягост пред навалицата, атавистичния рефлекс да стана, да си разчистя път с нозе и лакти и да се втурна към спасителния изход.

За щастие взел съм по стар навик места до пътеката, а столът от другата ми страна е празен, тъй като това е столът на Беба. Така се диша по-леко. Седя прочее и дишам, доколкото мога, и също доколкото мога, се старая да не мърдам, да не кашлям и да не слушам гърма на оркестъра, а само лениво да следя откъслечните мисли, минаващи повече или по-малко транзит през сънната мъгла в главата ми.

С две думи, изпитанието не е чак толкова тежко, поне до почивката. Но когато отново се връщам в залата след укрепителната доза тютюнев дим, мястото до мене се оказва заето от някаква жена, и тази жена не е Беба.

Това е една по-висока и по-едра Беба, облечена значително по-безвкусно, а също и значително по-безцеремонна в държането, защото не само е поставила снажната си ръка върху облегалката, но и когато се заема да разглежда програмата, непринудено забива лакът в слабините ми.

— Ако искате да ме изтърбушите, трябва да натиснете малко по-силно — съветвам я полугласно.

Жената ме поглежда най-първо с нещо като усмивка, въобразявайки се, че се шегувам. Обаче изразът на лицето ми не е твърде шеговит и тя също сменя израза.

— Прощавайте.

Непознатата, макар и съвсем частично е поотдръпнала пълната си ръка. Но за да придаде все пак известно достойнство на отстъплението си, пояснява:

— И аз съм платила също като вас.

— Само че не точно за това място.

— А вие откъде знаете?

Вместо отговор изваждам от джоба си неизползувания билет и небрежно го показвам.

— Добре, добре, ще ви освободя мястото… щом сте свикнали да седите на два стола.

— Не държа да го освобождавате — промърморвам, като виждам, че наистина се готви да стане.

Готви се, но подир късо колебание отново се отпуска, понеже тъкмо в този момент пътеката е задръстена с прииждащата отвън публика.

Жената е загубила своята безцеремонност, а отчасти и своята импозантност, тъй като се е свила сега изцяло в границите на креслото си. И аз със закъснение усещам известен срам за глупавото си държание и известно съжаление към това грубовато същество, което едва ли е дошло на концерта, за да показва тоалета си, защото просто няма какво да показва.

„Работата не е в това, че съм свикнал да седя на два стола, а че страдам от мания за задушаване. И когато почнах да ходя по концерти, винаги се снабдявах с по три места — средното за мене, а другите две — за манията ми. Едва по-късно се сетих, че манията може да ое смести и на един стол, стига да сядам до пътеката.“

Обяснението, естествено, го давам наум, понеже додето се реша да го произнеса гласно, концертът вече е почнал, а няма нищо по-неловко от това, да водиш разговор, когато от едната страна оркестърът те заглушава, а от другата публиката ти шътка и те приканва да напуснеш залата.

„Вие, разбира се, ще помислите: ега ти аристократа, да седи едновременно на два стола! — продължавам — безмълвния си монолог. — Но съгласете се, че подобна ситуация носи и съответните рискове. Не случайно народът казва «от два стола, та в средата!» Прочее, аз поемам риск и това вече би следвало да ви убеди, че се касае не толкова до аристократизъм, колкото до маниакалност. «Знам я аз вашата маниакалност — ще възразите вие. — Името на тая маниакалност е Беба.» Обаче дори да е така, съгласете се, че вие не сте Беба. И макар вашата фасада също да внушава респект, особено що се отнася до балкона, но между вас и Беба съществува известна дистанция.“