Само за мъже

С помощта на подобни нелепости, навървени без особени усилия, успявам някак си да издържа до края на изпитанието. Просто изключвам за грохота на инструментите, а също и за присъствието на съседката, вече напълно забравена, макар монологът ми поне в началото да е адресиран към нея.

Опомням се едва при аплодисментите и първата ми мисъл е да побързам към гардероба за шлифера, а втората — да се отправя към Беба, понеже наближава десет.

Вече сме в края на септември и нощта освен дето е студена, но е и мокра. Дребен дъждец кръжи в ореола на лампите, носен от хладния вятър, и аз поемам с бързи стъпки към вярната посока, обаче едва стигнал до ъгъла, някаква неприятна мисъл ме кара да забавя крачки и да се отбия в първата телефонна кабина.

— Предполагам, че гостите ти още са там.

— Ами… — чувам мънкането на Беба.

— Бистра, Жорж и кой още?…

— Ей, че си мнителен… Добре, ела след един час. Ще ги разкарам.

— Не е ли по-добре да дойда утре?

— Уф, че си!… Хубаво, ела утре. Ела направо в осем.

Разбира се, че са Бистра и Жорж. Трябваше да се сетя по-рано. Не че имам нещо против бившата си жена, но след като пет години съм съзерцавал физиономията й, мисля, че имам право на известна почивка.

Краят на септември, а като че ли е зима. Капризи на времето, както гласи една наша рубрика. Вятърът разгонва редките минувачи по „Раковски“. Само пред входа на „Будапеща“, както винаги в тоя час, цари оживление. Клиентите от затворените вече кръчми напират, за да влязат и да си домият. Вечният ужас, че може да се прибереш вкъщи, преди да си се наквасил достатъчно. Неволно забавям крачки, но навалицата ме обезкуражава и наново вдигам скорост.

Тъкмо приближавам входа на къщата, когато оттам излиза някаква жена. Значи и жени вече се появиха.

Непознатата спира пред вратата, сякаш се колебае коя посока да хване. Всъщност не се колебае. Чака ме.

— Той ме изгони — оповестява тя, когато приближавам.

— Кой ви изгони? — запитвам сухо, след като установявам, че непознатата е моята съседка от концерта.

— Вашият съсед.

„Кой съсед?“ — би трябвало да кажа, обаче това съвсем не ме интересува. Затуй избъбрям:

— Съжалявам, но не нося отговорност за съседите си.

Готвя се да я подмина, когато тя произнася с друг тон, един тон, съвсем неподходящ за ниския й дрезгав глас, един тон с почти умолителна нотка:

— Бих искала да поговоря с вас…

— Ами говорете… Слушам ви…

— Тук ли?

— А защо не тук?

— Студено е…

Едва сега забелязвам, че жената е без шлифер и тоалетът й, ако този термин не е съвсем подигравателен — никак не подхожда за една дъждовна вечер.

— Вие не се страхувате да влезете в квартирата на съвсем непознат мъж? — запитвам, като вадя ключа от джоба си.

— Не съм в такова положение, че да мисля за страхове — отвръща унило жената.

А сетне добавя:

— Нито да се обиждам от подигравките ви.

— Моля! — поканвам я, като отварям вратата. — И внимавайте да не си счупите някой крак.

* * *

Сега, както е застанала в стаята под светлината на малкия бял абажур, мога по-добре да я разгледам.

Колкото до абажура, той ми е наследство от Жорж и представлява вероятно част от плювалник, задигната от някое учреждение. Би следвало отдавна да го заменя с нещо по-прилично, но Жорж е пропуснал да ми вземе пари за плювалника, значи касае се до подарък, а подаръците трябва да се уважават.

Жената е импозантна и жалка едновременно, доколкото тия две понятия биха могли да се съчетаят. Импозантна с физиката си и жалка с навлажнената лятна рокля, с неловката поза и унилото изражение на лицето.

— Седнете де.

Тя поглежда колебливо предложения стол и също тъй колебливо сяда. Столът изскърцва леко, но не се разпада. Бих й предложил другия, обаче той е още по-ненадежден. Тъй че го запазвам за себе си.

„Говорете де!“ Непознатата обаче явно е притеснена, та предпочитам да изразя поканата не с думи, а с цигари, като й предлагам пакета.

— Бях решила да не пуша — промърморва тя, като взема една цигара.

„За да не отслабнете прекалено“ — довършвам на ума си и учтиво щраквам запалката.

Не бих казал, че е дебела като майка ми, но чак пък да не пуши.

— За мене напоследък и цигарите са лукс — пояснява апатично жената, след като дръпва надълбоко порция дим. — За квартира да не говорим. А на всичко отгоре той ме изгони.

— Кой ви изгони?

— Димов.

— А какво ви е длъжен Димов?

— Нищо. Освен че ми е баща.

— Доколкото знам, той няма деца — произнасям след къса пауза.

— И това е вярно — съгласява се тя. — Искам да кажа, че историята е малко объркана…

— Само „малко“?

— Вие навярно знаете, че е бил в затвора. И аз съм се родила точно по това време. И точно по това време майка ми се е отказала от него и е получила развод. И аз изобщо не съм го виждала, нито той — мене.

— Обаче все пак е знаел за вас.

— Знаеше, но както виждате, ме изгони.

Нова пауза. Колкото да запитам наум: добре де, а какво търся аз в цялата тази история?

— Груба постъпка — признавам. — И не съвсем необяснима. След като четвърт век не сте го потърсили…

— Повече от четвърт век — поправя ме тя в пристъп на откровеност. — Но аз дори не съм подозирала, че е тук, в тоя град… Казваха ми, че бил изчезнал в провинцията, че бил умрял. Мислех си, че наистина е умрял, иначе нали все някой път щеше да ме потърси…

— Такова правило няма… — промърморвам. — А как открихте, че е жив?

— Ами по вестника. Съвсем случайно ми попадна един стар брой от вашия вестник с негова статия…

— Интервю.

— Не знам какво е, обаче прочетох името му: Радко Димов. А Радко Димов все пак не е Иван Драганов. И веднага дойдох в редакцията. Не ме ли видяхте?

— Не си спомням — признавам, като се сещам, че това трябва да е била жената, дето се мъкнеше с Янков. — Макар че що се отнася до ръста, не сте от незабележимите.

— И случайно разбрах от разговора ви, че отивате на концерт. А като дойдох тук и научих, че Димов го няма, рекох си: и тъй, и тъй се чудя какво да правя, ами да отида до „България“, може би оня журналист ще ми помогне. И понеже имам познати, вредиха ме на последния ред и щом видях, че мястото до вас е празно, рекох си: това е добър знак, и след почивката се преместих, а вие взехте, та ме наругахте.