Само за мъже

— Тогава защо не останахте?

— Ами нали вече ви обясних, че просто ме изгони. Какво, да лазя в краката му ли? И после, такъв като него не е лесно да го понасяш. Не казвам, че не мога да живея по команда, но поне да разбирам смисъла на командите. А той даже не ти обяснява. Какво ще обяснява: щом сам го е решил, значи правилно е.

Тя замълчава, взима цигара и тоя път отведнъж запалва. После казва, вперила поглед в пространството:

— Особен тип: хем ти заповядва, хем не му стига самочувствие. Беше много нисък. За мене това нямаше значение, но него ужасно го потискаше и просто не смееше да ме изведе от страх да не го подиграват. А на всичко отгоре и ревнивец… Все пак съм му благодарна…

— За какво? За възпитанието?

— Ами и за възпитанието. Навремето учех някои хватки на джудо, да се пазя от гамени, ако ме нападнат. А Миланов ме въоръжи с по-сигурни средства: махаш грима и слагаш едни тъмни очила…

— Защо тъмни очила? — питам, като се сещам за Петко.

— Ами, вика, ти така шариш с очи нагоре-надолу, като че си търсиш мъж. Не мога, викам, да гледам в една точка като хипнотизирана. А той: щом не можеш, сложи поне едни тъмни очила, та да не виждат хората накъде гледаш. Спусни по-ниско полата… Вдигни по-високо деколтето… Не казвай майната им и пука ми…

— Само така — кимам одобрително. — Ред и дисциплина. А после?

— После работих в един магазин на щанда за грамофонни плочи, но понеже само замествах, по-късно ме прехвърлиха в една книжарница, където също замествах. Управителят ми обещаваше щатна бройка, стига, разбира се, да бъда сговорчива, обаче аз не се оказах сговорчива, понеже беше такъв отвратителен, че само като му усетех дъха, и ми призляваше… Така че изхвърли ме при първа възможност и за да плащам наема на стаята, дето я делях с една приятелка, трябваше да постъпя в завод, а това бе истинска съсипия, не че работата бе тежка, а понеже заводът бе на…

— … На майната си…

— Именно, чак зад гара Искър и само пътят до там бе час и половина, така че накрая се сдобрих с майка си и се прибрах, но това не трая дълго и се разделихме с такъв грандиозен скандал, че сигурно вече никога няма да се върна…

Тя смачква с известна нервност цигарата в пепелника и продължава:

— Оттогава съм без работа и без квартира… Надявах се, че ще ми дадат половин стая там, на предишния адрес, обаче лятото бе минало и квартирата бе вече заета… Имам няколко приятелки, какви приятелки, но така се казва, и при всяка преспах една-две вечери, за повече не те пускат и даже бързат да те предупредят, че това е за пръв и последен път и хич да не си правиш илюзии за нещо повече, така че изчерпах връзките и останах на улицата. Ужасно нещо, да нямаш повече връзки в такива моменти. Обикалях насам-натам, киснех по сладкарниците и четях вестници, дано попадна на някое обявление за работа, дето да се казва нещо и за общежитие. А една вечер дойде и краят. Седях в някаква Здрава храна, додето затвориха. Тръгнах да обикалям по-евтините хотели — вятър. Взех трамвая и отидох на гарата — там поне има чакалня. Само че аз какво чаках? Киснех и се чудех какво чакам и размислях дали да се завра в храсталака на някой парк, или да стигна до последното унижение, като потропам на вратата на Миланов, искам да кажа, до предпоследното, защото последното ще бъде, когато ми хлопне вратата под носа. И точно в тоя момент гледам — Надето, една моя колежка от щанда за плочи, пристига от не знам къде си. Убедих я да ме прибере у тях в кухнята, разбира се, пак само за една вечер, и това като че ли бе просто съдба, защото, докато лежах в кухнята и прелиствах някакъв стар вестник, изведнъж съгледах името па баща си. Е, наистина съдба, казах си, трябвало е да стигнеш до края, за да намериш изхода, трябвало е да останеш без нито един близък човек, за да откриеш баща си.

Лиза млъква, очевидно приключила с биографията, но за да бъде съвсем ясно, че е приключила, промърморва:

— Такива работи…

Тя седи замислена, като се взира пред себе си и разсеяно си играе с халките на колието-синджирче, сякаш пипнешком ги брои. Имам впечатлението, че евтините бижута й служат най-вече за тази цел — да намират работа на ръцете й, когато е замислена, Играе си със синджирчето или машинално опипва гривната на ръката си, или разглежда монетата на пръстена, сякаш едва сега открива съществуването й.

— Наистина не ви е потръгнало бог знае колко — признавам.

— Не се оплаквам — отвръща тя примирено.

— Макар че сте се трудили. Труд, труд и труд — такова е житието ви. И никакви любовни истории, ако не смятаме Миланов и оня мръсник, дето сте му отрязали квитанцията.

— Вие от любовни истории ли се интересувате? — поглежда ме тя с лека насмешка.

— Не специално. Просто ви давам да разберете защо не обичам да слушам автобиографии. Половинчатите истини не са истини.

— Казвам всичко това…

— Оставете! — спирам я. — Не сте задължена да ми казвате каквото и да било. И повярвайте, че нямам никакво намерение да ровя в душата ви.

— Напълно ви вярвам — кима тя. — Вие просто умирахте от скука, додето ви се изповядвах. И все пак слушахте. Вие сте човек с домашно възпитание, Тони.

— Не ме надценявайте — избъбрям.

И за да променя темата, подхвърлям:

— Да пусна ли телевизора?

— Предпочитам да си легна. Тия дечица май ме поразстроиха.

* * *

Следния ден Лиза ми се вижда по-мълчалива от обичайното. Нищо чудно, след като снощи се е изприказвала до насита. А когато вечерта се прибирам, оказва се, че я няма — необичайно произшествие, по това време винаги си е вкъщи.

Слизам долу, за да взема от долапа нещо за ядене, и когато прекосявам Тъмното царство, ненадейно чувам от стаята на Илиев да се разнася смях. Женски смях, но не бих могъл да твърдя, че това е непременно смехът на Лиза, понеже тя никога не се е смяла на глас пред мене. Отнасям горе последния остатък от неделния обед и пускам телевизора, за да съчетая кюфтетата с „По света и у нас“.

— Прощавайте, съвсем ви изоставих — раздава се в тоя момент зад гърба ми гласът на Лиза. — Другарят Илиев ме покани на чашка чай и просто нямаше как да изгълтам чая и веднага да хукна.

— Оправдавате се, като че сте виновна в нещо — отвръщам. — Нали вече ви казах да не се чувствате като на служба при мене.

— Защо „на служба“? Не ви ли е приятно поне малко да се грижат за вас?

— Кому не е приятно. Значи Илиев е по чая?

— Е, имаше и коняк… А също сухи сладки…

Тя е видимо оживена от първите си светски успехи в тоя дом.

— Разказа ли ви за невромедиаторите?

— Кажете го по български, за да ви разбера.

— Значи не ви е разказал.

— Тогава вие ми разкажете — предлага жената, като сяда от другата страна на масичката.

— Не мога, това е негов патент. Според него чувствата на хората са просто като болестите и също като болестите могат да се лекуват с хапове.

— Не, такива глупости не ми е говорил — признава Лиза.

— Има време.

— Вие сте пуснали телевизора — установява тя.

— Само като второ осветително тяло.

— Не се и съмнявам. Щом толкова време го държите неизползуван. И знаете ли, точно днес ми хрумна една мисъл.

— Имах един приятел, комуто хрумваха хиляди мисли на ден, без да прави от това капитал.

— Знаете ли какво представляват ония бракувани мебели, оттатък в коридора?

— Бракувани мебели.

— Това са креслата, които някога са седели в хола, а също и масата, изобщо цялата гарнитура…

— … В окаяно състояние.

— Съвсем не. Трябва само да се почистят и закърпят тук-там. Ако ги свалим долу, ако прибавим към тях телевизора и две-три лампи, представяте ли си?