Само за мъже

Какво съм се захванал с тая жена, казвам си, додето я гледам без особена симпатия. Тя е това, което е, и ти нито можеш да промениш нещо, нито е нужно да променяш нещо. Нека върви по пътя си. Ти не си даде труд навремето да промениш нещо дори у Бистра, защото това ти се виждаше толкова уморително — да се бориш с кусурите на друг човек, и защото в дъното на душата си навярно пет пари не даваше за Бистра. Тогава какво си се захванал с тая жена, която ти е съвсем чужда, която нито е била, нито ще бъде твоя жена.

— Толкова ли не разбирате, че Миланов, ако му е нужна машинописка, винаги ще си я намери и че ако се е хванал за вас, то е, защото сте му нужна за друго. Нужна му е безплатна жена за вкъщи, а също и за в кревата, особено ако си пада по вашия тип, а тия дребните понякога си умират за големи жени. Разбирам, че не ви стигат парите… Това е въпрос, по който може да се помисли… Но не смятате ли, че не тъкмо този е начинът да печелите пари.

Тя ме гледа известно време с големите си очи, сетне произнася:

— Не ви е срам.

— Защо? Какво съм направил?

— Не ви е срам — повтаря жената. — Ами че аз, ако исках да печеля по този начин нари, нямаше да седя над машината по цели нощи, докато ми отмалее кръстът, и нямаше да оставям ръкописите у съседите, а щях да ги нося лично на Миланов, за да си ги получа парите веднага и в брой. Не ви е срам, Тони.

— Чакайте — казвам. — Все пак не сте толкова наивна, за да не знаете какво търси от вас Миланов.

— И какво, като знам? Нека си търси. Досега не ми е поставял направо въпроса, а ако го постави, ще получи и отговора. Не разбирате ли, че след като веднъж съм го отписала, той е вече отписан и — толкова!

— Добре — отстъпвам. — Ваша работа. Не сте малка.

А тя, сякаш нищо не е станало, казва с обичайния си безизразен тон:

— Не мислите ли, че е добре да слезем долу. Не е красиво да оставяме старците сами.

Старците не са сами, с тях е и Владо, обаче за тях Владо не е нищо повече от тяло, заемащо място в пространството, и едва появата на Лиза ги съживява.

Жената сяда до инженера, а аз до нея. Да се надяваме, че отношенията на двамата вървят към оправяне, макар за момента да липсват обнадеждаващи признаци. По малкия екран текат информациите. Старците, потънали в креслата си, кротуват. Само понякога Допотопния изръмжава нещо, но той ръмжи на себе си. Сетне започва предаване за някакъв злосторник, заловен при опит да премине границата. Виждаме го седнал пред камерата върху мъртвия фон на една бяла стена, с грубо апатично лице и стрига-на глава.

— С такива предатели навремето не се церемоняха — обажда се неприязнено Несторов.

— Той не е предател — обяснява Димов, на Лиза, естествено. — Предател е оня, който е имал идеи и ги е предал. А този е обикновен нарушител.

— Нас тоя финес ще ни закопае — отзовава се подигравателно Неси. — Едно време знаехме две категории — патриоти и предатели. Сега станаха много.

Той наистина трудно би могъл да бъде обвинен в излишък на финес. Не вярвам някога в речника му да са фигурирали изрази като „струва ми се“, „предполагам“, „съмнявам се“. Какво ще му се струва? — или знае, или не знае. Той не е по колебанията, нито по хипотезите. Не бих се учудил, ако вижда заобикалящия го свят само в два цвята. В два цвята — така е по-ясно. Нюансите са измама и привидност.

— Доброто старо време… — произнася със зла ирония Димов, пак към дъщеря си, разбира се. — Кой те гледа честен ли си, или не. Влизай в кауша!

— Честни предатели няма — възразява сприхаво Неси.

— Затова пък имаше честни хора, които биваха обявявани за предатели — не мирясва Димов.

И като изпъчва с достойнство хилавите си гърди, той за пръв път се обръща към насрещното кресло:

— Смея да твърдя, че съм бил честен! И това се доказа.

— И какво, като сте били честен? — запитва презрително Допотопния. — Орден ли да ви окачат, задето сте били честен? Голяма заслуга, че бил честен! Просто да се разплачеш.

— Аз не говоря за заслуги… — опитва се да каже нещо Рицаря, обаче Допотопния не му позволява.

— И какво значи да си честен? Някои честно се лъжат. Някои честно лъжат другите. Да, да, съвсем честно, понеже толкова им стига акълът, понеже не могат да разделят на две магарета сено, а, виж, да обсъждат световните проблеми ги бива…

— И такива, естествено, според вас трябва да се разстрелват? — изкрещява Димов.

Неси не благоволява да отговори.

— Такива, дето не повтаряха дума по дума собствените ви глупости, вие навремето ги изтиквахте в затвора! И даже никой никога не ви потърси сметка… Оставиха ви да си дремете на доизживяване с греховете и да си зобате пенсиите… Аз цяла година без съд и присъда съм гнил в затвора и още не знам кому трябва да благодаря за това благодеяние…

— Толкова ли държите да знаете? — обажда се подигравателно Допотопния.

— Да, държа, представете си! Само да знаех кой е този мръсник…

— Ама наистина ли искате да знаете? — продължава да се учудва Неси.

— Само да знаех… — повтаря Димов, който, както винаги става при голямо вълнение, буксува на последната фраза.

— И като знаете, какво ще направите? — ръмжи все тъй саркастично Несторов.

— Само да знаех името на тоя мръсник…

— Проста работа, Димов — произнася вече сериозно Допотопния, като става бавно от креслото.

Сега, както се е изправил така, той изглежда масивен и заплашителен с огромната сянка, която хвърля върху стената отдире си. Подръпва дебелия каиш, поставя ръце на хълбоците и казва натъртено:

— Аз съм тоя мръсник, Димов. Аз наредих задържането ви. Аз водих следствието. И аз нося цялата отговорност.

Сетне бавно се извръща и като борец, излизащ от ринга, бавно поема към стаята си.

ОСМА ГЛАВА

Посрещам декември в провинцията. Едно късо гостуване на завод „Ударник“ за обмяна на опит. Историята с тия тръби става все по-забъркана и документацията по въпроса все повече набъбва. Ръководството на „Ударник“ също добавя лептата си и додето слушам обясненията на директора, гледам разсеяно заводския двор с редицата черни дървета край зида, очертани като странни йероглифи на фона на онова белезникаво небе, определяно от синоптиците като висока облачност.

Работниците в сини комбинезони и ватенки тъкмо излизат в обедна почивка. Те вървят към стола в нестройни групи с изцапани, лъснати от пот лица и с твърди изражения — работата с метала винаги придава някаква твърдост на израза, защото металът не е шега. Нямат вид на хора, отегчени да си клатят краката. Тия тук, в кабинета на директора — също.

Резултатът от проверката е полезен, макар и доста по-различен от очаквания. А сега отново съм в столицата. И понеже минава два, излизам от къщи и взимам курс към редакцията.

По-скоро — едно добро намерение. Защото не съм направил и пет крачки, когато изтрещява джам. Едно хлапе тича с пълна пара към улицата в прохода между двете сгради. То ме забелязва и понечва да даде заден ход, но аз вече бащински съм го сграбчил. От другата страна на прохода и по-точно в нашия двор група по-малки хлапета наблюдава с интерес развоя па събитията.

Това гаменче със сплъстена сламена коса и нагло лице ми е добре познато, откакто в часовете на скука съм почнал да хвърлям по някой поглед към двора. Тоя утъпкан като селски мегдан двор, подобен на дълбок трап между околиите сгради, се е облещил в цялата си грозота, откак листата на моя орех са окапали. Една усойна арена, върху която се подвизават гладиаторите на кварталната гаменария, додето родителите са на работа, понеже гаменарията, освен че вдига шум и чупи джамове, но иска и да яде.