Само за мъже

Тя наново отърсва цигарата в пепелника, този път с известно основание, но забравя да поеме поредната порция дим.

— Нещата при мене никога не са вървели по мед и масло, обаче при кого ли пък са вървели по-добре и още когато се готвех за ВИТИЗ, трябваше да направя първия компромис, защото Лили, една моя приятелка, ми каза, че конкурс не се взимал току-така и че само Васко можел да ми помогне, така че запозна ме с тоя Васко и той същата вечер ме заведе в някаква вмирисана кръчма, за да сме обсъдели нещата, но, разбира се, нищо не обсъдихме, а само се наливахме, главно той, но и аз донякъде, за кураж, а после, едва излязохме от тоя лисичарник и Васко запита къде ще идем, у нас или у вас, а аз му викам, защо трябва да ходим ма такива скришни места, а той: ти к’во смяташ, казва, че ще ти уреждам следването за черните ти очи? Аз, вика, не съм нито по очите, нито по чувствата, а по бързите сделки: пиеш, плащаш и заминаваш. И понеже ме ядоса с простащината си, рекох му: връщай се в кръчмата — там са бързите сделки — пиеш, плащаш и заминаваш, — и свих зад първия ъгъл. А на другия ден Лили ми вика: е к’ва я свърши? Намерих човек, а ти се държиш като последна глупачка. И к’во, вика, си въобразяваш? Че той такива като тебе може с лопата да ги рине! Ами нека си ги рине, казвам, защо се е хванал за мене? Че той ли се е хванал за тебе ма, нали аз го пратих? Намерила си и ти какво да ми пратиш, викам, такъв простак не съм виждала. Ще има тепърва да ги виждаш и по-големи, казва Лили, и к’во толкова му придиряш, като че ще се разписваш с него. Не ти ли харесва, не го гледай. Ще примижиш, и толкова.

Тя смачква цигарата в пепелника, сетне добавя:

— И примижах. А той на всичко отгоре ми вика: защо не ми каза, че ти е за пръв път? Да знаех, че ти е за пръв път, хич и нямаше да се залавям. Все пак обеща да помогне и даже излъга, че бил се обадил тук и там, но сигурна съм, че никъде не се бе обадил, във всеки случай нищо не излезе, и Васко, за да си измие ръцете, взе, че ме прати при Миланов, понеже нещата трябвало да се подготвят отдалеч, а не в последния момент и понеже Миланов бил важна птица.

— За Миланов вече ми казахте — позволявам си да напомня, уплашен, че както е почнала, ще кара до заранта.

— Ама да, казах ви. После пък дойде връзката с Чавдар, когато оная усойница ме изгони. Чавдар работеше в същия институт и понякога ми ги плещеше разни по коридора, но аз се правех на важна, изобщо следвах инструкциите на Миланов. Само че сега, след като оная змия ме беше изгонила и след като Миланов ми каза сбогом, Чавдар единствен се зае да помогне и даже известно време живях в тавана му, той имаше някакъв таван-ателие, а иначе живееше при родителите си, и в тоя таван се събираха още двама-трима маниаци като него, дето все за оратории и контрапункта говореха и слушаха плочи, и аз прекарах известно време там, колкото да ми писне от маниащината им, и щом Чавдар успя да ме назначи в магазина за плочи, побързах да си намеря квартира — една обща стая с друго момиче от щанда, Надето, мисля вече ви казах за нея, и тя тъкмо се бе сдърпала със своите, така че наехме си обща стая и Чавдар повече не го видях.

Тя млъква и се замисля, сякаш съобразява има ли нещо, което да не е казала и какво точно, като разсеяно си играе с халките на синджирчето-колие. Сетне вдига очи да провери слушам ли още, или само се правя, че слушам. Слушам, да. Еднотипни истории от познатия десен; дай, за да ти се даде, услуга за услуга. Странно, по, изглежда, че във века на техническия прогрес породата на мъжа-любовник все повече върви към израждане. Относителният дял на расовия самец, на изкусителя, събарящ жените с външността си или интелекта, все повече намалява, за да отстъпи място на прелъстителя-чиновник, на мъжа-плюнка, който при обикновени обстоятелства би трябвало до края на живота да се задоволява с оскъдните прелести на собствената си съпруга, но веднаж въоръжен с мъничко власт и надарен с повечко цинизъм, успешно мърсува под лозунга „дай, за да ти се даде“.

— Какво проклятие да си жена, а? — подхвърлям.

Лиза ми отправя изпитателен поглед, за да провери подигравам ли се и до каква степен, сетне забелязва:

— Същото го казах оная вечер пред кръчмата на Васко. Трябва да съм била още много наивна, но го казах, а той се изсмя. Това ли ви е проклятието на вас, жените, вика, дето хем давате, хем не давате. Че мъжът, за да получи нещо, трябва да похарчи пари, връзки, време, да напира с нокти и зъби, а жената, какво? Прави алъш-вериш с нещо, което не се изтърква от употреба и си остава при нея, готово за следващия сеанс. Изобщо наговори ми такива простащини, та аз с цялата си наивност му викам, а не мислиш ли, че този твой кодекс важи за минало време, а Васко направо ми се смее в очите и, вика, слушай, мойто момиче, само в тая област няма минало и сегашно и доколкото разбирам от медицина, не знам да са настъпили някакви изменения от доста време насам.

— Ясно — кимам, за да й подскажа да не се връща назад, а да кара напред.

— Щом тръгнах на работа, нещата се пооправиха, почнах дори да се готвя за приемните в университета. Ще му покажа на гоя Миланов, мислех си, че и без петли съмва. Само че нищо не можах да му покажа, защото не успях да се класирам зарад някакви си мизерни стотни, но тоя път го преглътнах по-леко, понеже това, да следвам славянска, не ми говореше нещо особено и знаех, че не е като да четеш романи. Щом няма да стана артистка, викам си, какво значение дали ще стана учителка, или ще продавам плочи на щанда. С На-дето се разбирахме, понеже тя пък бе изтървала Музикалната академия. Така че тя ме мъкнеше по концерти, а аз нея — но театри, и на първо време бях спокойна, защото школовката на Миланов вършеше работа, а На-дето, горката, бе тъй анемична, че около квартирата ни нямаше никаква навалица… Навалица нямаше, но един ден в магазина влезе майка ми. Майка ми и Бах, представяте ли си! Както скоро се изясни, тя не бе дошла точно за Бах, а за някакви религиозни песни, тя е от тия, религиозните, и някой й казал за тия песни, а понеже грамофонът вкъщи бездействаше, решила да му намери работа. Огледа се като попаднала в небрано лозе и като се огледа, ме видя и като ме видя… то бяха прегръдки, то беше плач, то беше подсмърчане, на резил ме направи. Нямаше как, върнах се вкъщи. И пак почнаха нервите и кавгите, добре, че сега само вечерни, понеже през деня работех. Работих ден до пладне, кажи-речи, шест месеца, а после трябваше да си вървя, защото тая, дето я замествах, се върна, но понеже бяха доволни от мене, не ме изгониха на улицата, а ме преместиха в една книжарница, дето пак трябваше да замествам. А там пък цъфна Лазар…

Лиза млъква и взема една цигара, но не я запалва, а я върти между пръстите си, сякаш я разглежда, сякаш нещо във формата, големината или цвета на тая цигара я озадачава.

— За Лазар вече ви казах, но истината е, че след ония продажби в оказионния един ден ме викнаха в милицията и нещата съвсем не се разиграха така леко, както си ги представяше Лазар с неговия Незнаен воин. Добре, че стана въпрос само за някакъв транзистор. Откъде го имате? — пита човекът, дето това му е работата. Мой си е — викам. Как така — ваш си е, с него ли се родихте? Изтърсвам му версията за Кореком, а той: само че този транзистор е краден! Откъде, викам, е краден? Това, вика, вие ще кажете. Казах ви всичко, какво повече? Повечето беше, че ми направиха обиск. Майка ми едва не припадна, но, разбира се, нищо не намериха. Накараха ме да изпиша една химикалка показания и ме пуснаха. Мислех да ида веднага при Лазар, обаче се сетих, че може да ме броят, и се прибрах вкъщи. На следния ден той сам ме намери в книжарницата. Разказах му с две думи къде съм била, а той: язък, вика, тъкмо мислех да им пробутам един „Грундиг“ за два бона. Домъкна се късно вечерта у нас за повече подробности, и тоя път, като му разказах всичко, стана по-сериозен. Седеше умърлушен, когато седеше така умърлушен, приличаше съвсем на малолетен хлапак, какъвто си беше по акъл, а аз му викам: няма какво да мислиш, защото пак ще измислиш някаква идиотщина, ама кажи откъде си крал тия неща. Ти за какъв ме вземаш, пита. Че за какъв мога да те вземам, след като ми пробутваш крадени вещи. Само че, вика, те не са мои, а на Мони. А Мони откъде ги е крал? Отде да знам, казва — от коли или от квартири, какво значение. Трябва веднага да прекъснеш всякакви комбини с тоя твой Мони, викам, ако не искаш да те спипат. А той: отдавна да съм го направил, ама няма как. Дължа му сума пари, и не само на него, изобщо дотук съм затънал в дългове, а свободата, Лизи, е скъпо нещо и не е за бедна фирма като моята. После почна да фантазира, както си му бе обичаят, какво би станало, ако можел да се откупи от ония, защото сега вече приказваше не само за Мони, а за ония, и как бил намерил в Лозенец някаква си гарсониера на някакво таванче, и как щял най-после да се насили и да си вземе изпитите, а баща му за награда щял да му купи кола, и как сме щели хубаво да си заживеем и всякакви такива неща, дето могат да ти размекнат сърцето. И понеже успя да ми размекне сърцето, аз му викам, имам към триста лева в книжката, а ще потърся и нещо за преписване, ще почна вечер да преписвам след работа, а той се смее с глас: ти к’во си въобразяваш, вика, че става въпрос за някакви си пет-шестстотин лева? Че да не става дума за милиони? — питам. Може да не е за милиони, но за четиричислени числа, и то не с единица отпред, а с тройка. Четиричислено число с тройка, на мене през целия живот не ми е попадала такава сума в ръцете, така че замълчах попарена, додето той сам не запита, а майка ти няма ли някое бижу, нали е от буржоазен сой, все трябва да има някое бижу.

Лиза отново взема цигарата, която е оставила на масичката, и запалва. Сетне изхвърля от устата си малко дим и повече думи:

— Интересно, че до тоя момент въобще не се сещах за това. Вярно, викам, въобще не бях се сетила за това, но какво, като има, да не си въобразяваш, че ще ни го хариже. А защо да ни харизва, ти, вика, малка ли си сама да го вземеш. Имаш предвид да го открадна? Не казах да го откраднеш, а да го вземеш, ти с тоя твой речник можеш да качиш човека на бесилото — да го вземеш назаем. Ще го дам, вика, на ония за залог, да ме оставят на мира, а после ще го откупим. С какви пари ще го откупиш? Това е най-лесно, вика, но да видим най-първо дали семейното ти бижу въобще влиза в работа. Майка ми наистина имаше няколко пръстена, от които половината ги носеше на ръцете си, обаче най-скъпия не го носеше, а си го държеше завит в копринена хартия и скрит в една голяма кутия, под разни писма и стари снимки. И тоя най-скъпият бе с един изумруд, за който майка ми казваше, че струвал цяло състояние, понеже баща й така бил казал, да го пазиш, вика, че струва цяло състояние, макар че, ако питате мене, беше пръстен като пръстен, само че с един много красив и голям зелен камък. Обясних на Лазар какво е бижуто и че положително е по-скъпо от три хилядарки, а той вика: добре, донеси да го видя. Ти акъл имаш ли, казвам, ами че това нещо е в стаята на майка ми, пък и да беше в кухнята в кутията с чер пипер, пак не бих го донесла, докато не разбера как смяташ, че можеш да го откупиш. Проста работа, вика, нали ти казах, че старият ми е обещал пари за москвич, ако си взема изпитите. Тогава вземай си изпитите — и толкова. Но за това е нужно време, казва, нужни са ми три месеца, а ония ме държат и аз съм длъжен да скачам по свирката им и да служа за пласьор, а както нещата се сгъстяват, хлътването ми е сигурно, и то не след три месеца, а може би след три дни. Е, мисля си, до три месеца майка ми едва ли ще открие нещо, понеже тоя пръстен тя изобщо не го слага, нали струва цяло състояние. А защо не кажеш за Мони в милицията? — питам го, без да си правя много илюзии. Аз, вика, не съм предател. И после, хлътне ли Мони, значи хлътвам и аз, да не мислиш, че за пласьорството ще получа премия. А каква е гаранцията, викам, че след като върнеш парите, ония ще върнат пръстена? За това, казва, не се грижи, работата ще бъде опечена по табиет, ти само донеси бижуто, за да видя струва ли си изобщо тоя куп приказки, дето ги изприказвахме. Така че измъкнах на другия ден пръстена и му го показах, а Лазар вече навярно беше се информирал за цената на изумрудите, защото ококори очи и реши, че това бижу май щяло да свърши работа, но трябвало специалист да си каже думата и всичко щяло да стане по табиет и при пълна гаранция. Ще те свържем, вика, с човек и ти сама ще го занесеш, за да знаеш, че отива в сигурни ръце и че ще можем да го вземем обратно.

Тя поглежда цигарата, която е изгоряла на пълен зян между белите й заоблени пръсти, бели и заоблени, по малко занемарени от къщната работа. После хвърля угарката в пепелника и ми отправя за справка тъмните си очи, колкото да провери дали следя нишката. Няма начин да не я следя. Ако има нещо да ме интересува между различните й истории, то е най-вече тази.

— Срещата стана на другия ден заранта в Докторската градина. Бях сама и в градината в тоя час имаше малко хора и човекът, както ми го бяха описали, дойде и седна до мене на скамейката, възрастен мъж с прилична външност и сиви мустачки, от тия, демодираните, и с кафяв шлифер, преметнат през ръката. Хубав ден, каза, макар времето да отиваше на дъжд, но това бе паролата и аз отговорих хубав наистина и той рече: дайте да видим какво носите и не го демонстрирайте много, а така леко ми го подайте, и аз му го подадох, а той го разгледа, като го закриваше с шлифера и, изглежда, го одобри, защото каза, мисля, че ще мога да ви бъда полезен, а такава беше уговорката, ако каже, че може да ми бъде полезен, да му оставя пръстена и да заминавам. Така че заминах и за известно време нещата вървяха добре, а после Лазар отново тръгна с ония и отново се разхайти, а изпитите, дето уж щеше да ги взема, ги остави за наесен и най-важното дума не отваряше за пръстена, а аз само треперех и чаках кога майка ми ще открие липсата. Беше ме изиграл тоя хлапак, но н аз реших да го изиграя и един ден му викам: май че глупаво постъпихме с тоя пръстен, майка ми, като тръгне след седмица на бани, ще открие липсата и всичко ще иде по дявола, а ако всичко трябва да иде по дявола, по-добре да бяхме взели огърлицата. Каква огърлица? — пита ме Лазар. Ами тая, дето е в комплект с пръстена, казвам. Дванайсет камъка, също такива, но каква полза, като е заключена. Ами ще я отключиш, вика, голяма работа. Като не е голяма работа казвам, отключи я ти и защо се правиш на идиот, на ли за да я отключа, майка ми трябва да замине на ба ни, а преди да замине, тя, както си е свикнала, ще из покрие другите бижута и, естествено, ще види, че пръстенът липсва, така че най-първо ще ме изгони, а после ще замине. Права си, вика, тази работа не е шега и трябва да се обмисли добре. И май че същата вечер я обмисли, с помощта на ония, разбира се, защото на другия ден се срещаме в онази сладкарница при шапките и нашия се мъкне с Мони и едва седнаха, вика, виж Мони к’во ти е донесъл, мисля, че ще свърши работа като камуфлаж. А Мони носеше един пръстен, един боклук, по-точно казано, и съвсем различен от оня, но донейде подобен по форма, тъй че, като го завиех в книжката, майка ми едва ли щеше да надуши нещо. Аз, разбира се, очаквах да върне оня пръстен, истинския, и в това бе смисълът на целия ми план, обаче Лазар каза, че това било изключено, откъде у тях толкова пари, за да върнат борча, и че изобщо в момента това няма значение, понеже с огърлицата се откриват нови възможности и ти само я набарай, Лиза, пък ще видиш как ще си заживеем.

— Тъй че задигнахте и огърлицата? — решавам да й помогна, когато жената млъква.

— Може би и тази глупост щях да направя… ако беше възможно.

— Майка ви взе да си отваря очите на четири…

— Не, но тази огърлица чисто и просто не съществуваше.

— Ясно.

— Ами да. Откъде у майка ми такива съкровища? Извадих я тази лъжа само за да накарам Лазар да върне пръстена. Но вместо да получа пръстена, още повече се натопих, понеже той почна всеки ден да настоява, че трябва час по-скоро да задигна огърлицата. Изобщо напираше, а аз отлагах, под предлог че чакам да замине майка ми, само че в това време и тя напря, понеже внезапно беше открила липсата. Не знам как я беше открила, но каквато си е припряна, веднага бе съобщила в милицията, понеже била сигурна, че жената, дето идваше да пере, била свършила тая работа. Нямаше как, трябваше да спасявам жената. Излъгах, че съм взела веднаж пръстена да го понося, но съм го загубила, а майка ми, разбира се, изпадна в истерия и взе да се хваща за сърцето и се свлече на дивана, вечните й номера, а аз донесох чаша вода и валериан и тръгнах, където ми видят очите, тъй както си бях по лятна рокля. Върнах се подир няколко дни, за да си взема поне малко бельо, но майка ми вместо бельо ми даде една призовка. Върви сега, вика, сама се оправяй, да видим ще ти повярват ли, че си загубила пръстена, както аз се преструвам, че вярвам. Нямаше как, отидох и много-много не ме разпитваха за пръстена, само че извадиха и предишната история и почнаха пак с ония въпроси, къде работя и защо не работя и откога и как смятам да я карам. Ама че, викам, намерете ми работа и ще работя. И те ми намериха, но на другия край на света — нали вече ви казах — и аз не можах дълго да издържа и напуснах и майка ми отново взе да припада, тъй че донесох й валериана и си тръгнах.

— Тоя номер, изглежда, често сте го правили…

— Доста често — признава Лиза.

— И каква беше ползата от тия бягства?

— Не съм мислила за полза. Защо непременно трябва да има полза.

— Ами ако от едно нещо няма полза, какъв смисъл да го повтаряте постоянно.

— Все имаше някаква полза — промърморва тя, като свива нехайно облите си рамене. — Ако не друго, поне това, че подир всяко мое бягство тя съвсем се размекваше. Детето ми… Скъпото ми дете… От ден до пладне, разбира се, но все пак се размекваше.