Само за мъже

— Само не се опитвайте да се свързвате с него — предупреждавам. — Изобщо от този момент нататък всяко своеволие ще ви струва много скъпо, ако разбирате какво имам предвид.

Безхарактерно момче. По челото и горната устна са избили дребни капчици пот, очите са загубили безочливия си поглед, а ниският хъркащ глас леко потреперва. От целия му героичен изглед не е останало нищо героично освен коженото яке.

Гаражът е само през две улици — ниска пристройка в двора на някаква също ниска къща. В задната част на пристройката свети малко прозорче, затулено с пергаментова хартия. Потропвам леко с пръсти по прозорчето, сякаш бия дайре — точно според инструкцията на Лазар, — и заставам край вратата на гаража. В мига, когато вратата предпазливо се отваря, протягам ръка и улавям домакина за гушата.

— Връщам ти номера — казвам вместо обяснение.

— Е, колко пъти? — запитва не без основание Мони. — Веднаж вече ми разби носа.

Подир което разговорът се пренася в стаичката зад гаража, не много по-голяма от клозет, по все пак достатъчна за един служебен диалог. Мони, макар и по-хилав от Лазар, е далеч по-хладнокръвен от него, а вероятно и по-разумен.

— Знам достатъчно неща за тебе, а съм на път да науча и някои добавъчни, така че пет години не ти мърдат — обяснявам. — Но понеже не съм от милицията, всичко би могло да си остане и съвсем домашна работа. При едно условие. Искам веднаж завинаги да оставите на спокойствие тази жена.

— Това е най-лесното — успокоява ме чорлавият.

— Обаче не зависи само от тебе.

— Е, колкото зависи…

— Половинчати неща не ме устройват — обяснявам. — Искам разговор с другите.

Мони от началото се опитва да ме убеждава, че „другите“, това нищо не му говорело, че не знаел за никакви „други“, но като разбира, че с подобни увъртания няма да спечели нищо освен известни телесни повреди, признава, че всичко зависело от Киро.

— Къде е тоя Киро?

Мрачният израз на рошавия се смекчава от някаква доброжелателна полуусмивка:

— Абе, Павлов, ти си уж културен човек… Защо се тикаш баш между шамарите? Че аз ако исках да ти се реванширам за тия номера, сам бих те пратил при Киро да ти вземе мярката. Но ти си приятел на Жорж, имаме общи познати, затова казвам ти арабийски: седи мирен бе, човек, не си търси белята!

— Трогнат съм — кимам, — обаче все пак дай адреса. И по възможност — истинския.

Мони неохотно съобщава адреса.

— Кой от ония тримата е Киро? — питам за всеки случай.

Полуусмивката на рошавия добива подигравателен оттенък:

— Ти си културен човек бе, Павлов… Как не загряваш, че ония тримата са фигуранти…

— А сега сядай и пиши! — нареждам.

Той ме поглежда сепнато.

— Какво да пиша?

— Разписка. В смисъл че другарката Елисавета Димова ти се е издължила за пръстена.

Лицето му отново добива обичайния си израз.

— За к’во да пиша разписка? Прощавам й го.

— Прощаваш… намерили сте глупачка… Сядай и пиши, казах!

Прибирам парчето хартия с надрасканата върху него декларация, сетне предупреждавам Мони да не прави опити за контакт с Киро и потеглям към посочения адрес.

Уличката е малка и тъмна, с една-единствена лампа на ъгъла. По-нататък — мрак. Поемам бавно в мрака, като се опасявам не толкова от засада, колкото от изкълчване на крака. По стара софийска традиция тротоарът е доста разбит. Търсеният номер е закачен върху ниска тараба. Паянтовата къща е вътре в двора — едноетажна постройка с два тъмни прозореца. Входът вероятно е нейде отзад.

Отварям безшумно дървената вратичка и поемам по неравната калдъръмена пътека. Задминавам фасадата и продължавам край къщурката. Още два прозореца — също тъмни. Входът наистина е нейде отзад. Само че не успявам да го открия. Едва съм стигнал до ъгъла на постройката, когато главата ми експлодира. Обзема ме странно чувство на безтегловност и пред погледа ми на звездоброец ненадейно се разкриват неизброимите разкошни сияния на нашата родна галактика.

ДЕВЕТА ГЛАВА

Класическият ад, доколкото си го спомням от гравюрите към поемата на Данте, съвсем не е лишен от колоритност и дори от известна жизнерадост. Там се вият пламъци, кипи живот и снажни жени с похотливи мускулести тела ви се представят във всички възможни пози. Това не е никакъв ад, а пир за окото, изпълнен с любопитни детайли.

Истинският ад е бял, монотонен, антисептичен и стерилизиран, заключен между четири светли стени, от които на тебе — както си омотан в бинтове — ти е съдено да се взираш в една-единствена, и то най-вече в нейния широк модерен прозорец, през който се вижда само небе, същото онова с високата облачност, приличащо не толкова на небе, колкото на безпределна празнота.

Истинският ад е тази неопределима миризма на болница, тоя казармен ритуал на прегледите, превръзките, лекарствата, това казармено съжителство с неколцина други като тебе, които не си в състояние да видиш, но затуй пък отлично ги чуваш с всевъзможните им стонове.

Колкото до собствените ти болки, те са си твои и ти знаеш, че не можеш да избягаш от тях, но това, което те мъчи добавъчно, е принудата да ги търпиш именно тук, в тоя стерилизиран ад, заобикалящ те с тягостната миризма и с бялата празнота, създаваща неуютното усещане, че висиш нейде на средата между живота и смъртта.

Именно вися. И това усещане, че вися, продължава да ме тормози дори когато се унасям. Сънят ми е тъмен, както са повечето ми сънища, но сега туй не е мрачината на гората, а мрачината на оная уличка и аз прониквам в двора и поемам край паянтовата къща, като търся входа и се мъча да заобиколя онова място, където причакват новодошлия, за да го светнат по темето с някое дърво. Изглежда, този път съм успял да избягна фаталното място и дори да открия входа, защото се виждам вече в стаята, където край някаква маса са се разположили Мони, Лазар и още един, за когото съм сигурен, че е Киро. Съумял съм някак си да вляза незабелязано и да се притая в ъгъла, но съзнавам, че тоя ъгъл не е никакво скривалище — достатъчно е някой от тримата да погледне насам, за да ме открие, — така че напрягам ума си да измисля нещо по-сигурно и внезапно си казвам, ей че проста работа, как не се сетих, трябва да се вдигна във въздуха над тях, защото хората често зяпат наляво и надясно, но рядко — нагоре. Прочее вдигам се и увисвам над тримата и само лениво подритвам с крак, колкото да се държа във въздуха, както едва-едва подритваш, когато плуваш по течението, и се старая да чуя разговора, но ония под мене говорят много тихо и съвсем неразбрано и аз се дразня, че нищо не излиза от шпионската ми мисия, когато Мони казва достатъчно високо:

— Виж к’во, Павлов! Престани да подритваш там горе и ако наистина си дошъл да говорим, слез да се разберем като хората.

Той произнася тия думи, без дори да поглежда към мене, но аз вече нямам никаква възможност да се правя на отсъстващ, тъй че се спускам засрамен на пода и приближавам към масата.

— Добре бе, Павлов — обажда се отново Мони. — Ние живеем, като че сме болни от рак. Но ти с какво стоиш по-горе от нас, дето живееш, като че си мъртъв? Изобщо какво се фукаш толкова!

Тонът е кротък, почти приятелски, но аз със свойствената ми проницателност долавям, че зад този кротък тон е скрита някаква уловка, и си казвам, че тъкмо сега е моментът да хвърля пълна светлина върху поведението си и — речено-сторено — заговорвам с една смисленост, която изненадва дори самия мене:

— Ти си прав като бог, Мони, макар и само отчасти (благосклонно оживление в залата при невинната ми шега). Прав си, в смисъл че нямам особени основания да се фукам. И все пак, вярвам, ще признаеш като честен човек (ново оживление в залата при тая нова шега), че да живееш като мъртвец е малко по-достойно. Мъртвецът не върши нищо, Мони. Значи не върши и мръсотии. Не си ли забелязал, че мъртъвците винаги имат някакъв особен израз на достойнство?