Само за мъже

— Не съм имал никакво намерение да ви разголвам. И въпросите ми, ако си спомняте, са били главно от делово естество. Пазил ме бог да прониквам в душевните ви тайни. Особено когато се касае до голямата любов.

— Не съм казала, че е голямата любов — възразява тя, като вдига леко капака на чайничето, колкото да провери как е запарката.

Сетне отваря шкафчето и изважда две чаени чаши, от тия големите и дебелите, но не без известни претенции за красота с дребните си сини цветчета.

— Значи детето ви не е родено от любов? Жалко.

— Реших да го родя така, напук на сиромашията.

— Така: просто напук?

— Е, не просто напук, а защото това си е негово право, да бъде родено. Всяко дете, веднаж заченато, има право да се родя.

— От такива идеи възниква демографският взрив — забелязвам скръбно.

— Моля?

— Свръхнаселеността! Това, че утре по липса на друга храна хората ще трябва да се ядат помежду си.

— Че те и сега го правят.

Тя донася една подир друга двете чаши, понеже в ергенското ми домакинство все още липсва поднос, и ги поставя на масичката, сложена за по-голямо удобство съвсем близо до леглото. Подир туй последователно обогатява натюрморта с лъжички, захарница и чиния бисквити.

Поизправям се на възглавницата и поемам чашата. Внушителен съд, обемист и тежък като кана. Чай, бисквити и интимни разговори — съвсем като в младините на леля ми.

— Значи — казвам — голямата любов представлява отделна глава… Успокойте се, не държа да ми я разправяте.

— И да искам, не мога. Няма такава глава.

Тя отпива от своята кана, поглежда ме и внезапно запитва:

— Тони, ако срещнете на улицата една жена, която изведнаж да ви обърне сърцето, какво бихте направили?

— Нямам навик да завързвам познанства на улицата.

— Но ако срещнете жената, искам да кажа, тази жена, единствената, без която животът ви ще остане пуст, бихте ли я отминали, тази жена…

— Знаете, разликата между „тази“ и „онази“, това много не личи…

— Защо е нужно да личи? То би трябвало да се усеща.

— Как именно?

— Ами както бихте усетили, ако ви хване електрически ток.

— Като те хване електрически ток, бързаш да се дръпнеш.

— Вие при всички случаи все това правите: бързате да се дръпнете.

— Понякога съм пропускал да го сторя. За което винаги съм съжалявал.

Лиза обезсърчено замълчава и известно време двамата сме изцяло заети с каните си.

— Какво става с ония старци? — запитвам.

— Димов е малко по-добре. Понякога вечер излиза в хола.

— Още ли е сърдит на Несторов?

— Не, сдобриха се. Искам да кажа — карат се. Отначало мълчаха и не се поглеждаха, но сега пак почнаха да се карат. Снощи например цяла вечер се караха за младежта. Предаването беше такова.

— Ясно: Несторов е твърдял, че днешната младеж вятър я вее, а Димов е говорел обратното.

— Не беше точно така. Май че и двамата критикуваха, само че в различна посока.

— Старците винаги смятат, че при младежта всичко отива към провал. Склерозата гледа с подозрение на всеки здрав организъм.

— Може и тъй да е — съгласява се тя, като посяга към цигарите. — Но когато наближи да си отиваш, мисля, съвсем нормално е да се замислиш за това, което оставяш подире си. На кого го оставяш, дали ще бъде запазено…

— Именно: съмненията и подозренията на склерозата. Като се сетя, че и аз отивам към тая възраст, просто тръпки ме обземат.

Жената запалва и издишва струя дим, като ме гледа замислено.

— Вие едва ли имате причини да се боите.

— Смятате, че не ме грози склероза?

— Не. Смятам, че нямате какво толкова да завещавате… нито на кого…

— Съвършено вярно — кимам. — И нямате представа колко това ме успокоява.

Да, тя обича да ме успокоява понякога с подобни бележки, казвам си по-късно, след като вече се е оттеглила в килера си. И на всичко отгоре ме принуждава да мисля доколко е права и едва подир дълъг размисъл да установявам, че е права само наполовина. Само не знам дали това, да си наполовина безчувствен и мизантроп и свободен от принципи, е много или малко. И защо всичко трябва да бъде наполовина. Все ми се струва, че има нещо мижитурско в туй „наполовина“.

* * *

Следващият ден започва с едно посещение от страна на моя стар познат, оня от милицията. Всъщност това е второто му посещение, но първото, в болницата, бе съвсем късо, понеже бях още съвсем замаян, и се бе ограничило с няколко бегли реплики за имена и адреси.

— Разкажи сега всичко отначало и по възможност по-подробно — предлага познатият, след като Лиза изчезва.

Разказвам. Той мълчи и продължава да мълчи, дори след като съм свършил, сякаш се скъпи да про-рони една одобрителна дума. Най-сетне признава:

— Доста труд си хвърлил, за да си осигуриш боя. Ако те бяха пребили още на първия адрес, всичко щеше да мине с по-малко усилия от твоя страна.

— Това ли е, което имаш да ми кажеш? — промърморвам със сянка на укор.

— А какво друго?

— Например дали сте хванали Киро…

— Няма никакъв Киро…

— Но той живее именно в къщата, до която бях паднал.

— Не са те намерили до къща, а насред улицата. И на адреса, дето ти ми го съобщи, не живее никакъв Киро, нито нейде в съседство.

— Значи Мони ме е пратил за зелен хайвер… И все пак Мони трябва да знае нещо…

— Обаче ние не знаем къде е този твой Мони. Гаражът се оказа на негов братовчед, а Мони го няма в гаража.

Познатият ме поглежда недоволно:

— Нали ти казах да не се бъркаш, дето не ти е работа. Само ни усложняваш задачата с тая твоя самодейност. Сега всички се изпокриха.

— Няма къде да избягат — подхвърлям, за да го ободря.

— Ако питаш мене, няма и защо да бягат.

— Но това са мошеници и побойници.

— Ти го казваш. А къде са ти фактите?

— Ето един — промърморвам, като се улавям за превързаната глава.

— Тогава посочи ми нападателя!

— А тая история с пръстените?

— А тая е като оная. Ако почнем да задълбаваме и ако някой все пак трябва да опере пешкира, това ще бъде твоята приятелка.

— Но те просто са я ограбили.

— Кои „те“? Кога? Как?

Той отново ме поглежда недоволно:

— При вас, журналистите, голите приказки може да вършат някаква работа, при нас — не. За да поставиш някого на мястото му, необходими са улики, веществени доказателства, свидетелски показания, а засега ги нямаме.