Самотата на простите числа

— Момичета, елате с мен, за да ви дам — каза тя. — И ти, Али!

Хвана Аличе за ръката и петте изчезнаха в коридора, като почти се бутаха една в друга.

Денис отново се озова сам с Матия и биенето на сърцето му стана пак нормално. И двамата се приближиха до масата с напитките.

— Има уиски — каза Денис, хем учуден, хем скандализиран. — Има и водка.

Матия не му отговори. Взе пластмасова чаша от колонката, върху която стояха една в друга, и я напълни с кока-кола чак до ръба, опитвайки се да се доближи максимално до границата, където повърхностното напрежение на течността не й позволява да прелее. После я постави на масата. Денис си сипа уиски, оглеждайки се наоколо и надявайки се тайно да впечатли приятеля си, който дори и не забеляза избора му.

През две стени, в стаята на сестрата на Виола, момичетата бяха сложили Аличе да седне на леглото, за да й дадат напътствия.

— Не му го поемай с уста. Дори да ти го поиска, разбра ли? — загрижено я посъветва Джада Саварино. — Първия път можеш да му направиш най-много една чекия.

Аличе се засмя нервно и не можа да разбере дали Джада говори сериозно.

— Сега отиди там и го заговори — каза Виола, която имаше план, и то много ясен. — После си измисли някакво извинение и го заведи в моята стая, разбра ли?

— И какво извинение да си измисля?

— Уф, откъде да знам, измисли нещо. Кажи му, че те дразни музиката и искаш малко тишина.

— А приятелят му? Все е залепен за него. — попита Аличе.

— С него ще се занимаем ние — обяви Виола с безмилостната си усмивка.

После се качи върху леглото на сестра си, стъпвайки с обувки върху светлозелената покривка. Аличе си помисли за баща си, който й забраняваше да стъпва с обувки дори върху килимите. За момент се запита какво би казал, ако я види тук, но после изхвърли тази мисъл от съзнанието си.

Виола отвори едно чекмедже в секцията над леглото. Започна да рови с ръка, защото не стигаше толкова високо, че да погледне вътре, и накрая извади кутийка, облечена в розов плат и украсена със златни идеограми.

— Дръж това — каза тя и протегна ръка към Аличе.

В ръката й искреше синьо хапче, квадратно, но със заоблени ъгли. В центъра му беше отпечатана стилизирана пеперуда. Аличе за миг извика в съзнанието си гнусния бонбон, който бе взела от същата тази ръка, и отново го усети да засяда в гърлото й.

— Какво е това? — попита.

— Вземи го. Ще те накара да се забавляваш още повече.

Виола й намигна. Аличе се замисли за момент. Всички я гледаха. Реши, че това беше още едно изпитание. Взе хапчето от ръката на Виола и го постави на езика си.

— Готова ли си? — каза доволна Виола. — да тръгваме.

В индианска нишка момичетата излязоха от стаята, всичките с наведени очи и с хитра усмивка. Федерика умоляваше Виола да даде хапче и на нея, а Виола безцеремонно й отговори да изчака да й дойде редът.

Аличе излезе последна. Докато останалите бяха с гръб към нея, подложи ръка до устата си и изплю хапчето. Пъхна го в джоба си и загаси лампата.

13.

Като четири грабливи птици Виола, Джада, Федерика и Джулия обградиха Денис.

— Ще дойдеш ли с нас? — попита Виола.

— Защо?

— Това ще ти то обясним после — захихика тя.

Денис се стегна. Потърси с поглед Матия за помощ, но той все още съсредоточено наблюдаваше трептенето на кока-колата на ръба на чашата. Заради засилената докрай музика, която изпълваше стаята, повърхността й подскачаше при всеки удар на барабаните. Матия чакаше със странно вълнение момента, в който течността ще се разлее.

— Предпочитам да остана тук — каза Денис.

— Уф, много тежко го раздаваш! — изгуби търпение Виола. — Идваш с нас и толкова.

Дръпна го за ръката. Денис оказа лека съпротива. След това и Джада започна да го дърпа и той се предаде. Докато го тикаха към кухнята, погледна още веднъж приятеля си, който стоеше неподвижен.

Матия забеляза Аличе едва когато тя сложи ръката си на масата. Балансът се наруши и тънък слой от течността преля от чашата, за да се разстеле около нея като тъмен пръстен.

Инстинктивно вдигна поглед и срещна нейния.

— Как си? — попита тя.

Матия кимна.

— Добре — отговори.

— Харесва ли ти купонът?

— Ъхъ.

— Когато музиката е така силна, ме заболява главата.

Аличе изчака Матия да каже нещо. Погледна го и й се стори, че не диша. Очите му бяха благи и тъжни. Както и първия път й се прииска да насочи тези очи към себе си, да вземе в ръцете си главата му и да го успокои, да му каже, че всичко е наред.

— Ще ме придружиш ли в другата стая? — престраши се тя.

— Окей — отговори той.

Аличе тръгна пред него в коридора и той я последва. Докато вървеше, Матия както винаги гледаше надолу пред себе си. Забеляза, че десният й крак се прегъва грациозно на нивото на коляното, както всички крака по света, и стъпалото му едва докосва пода, без да вдига какъвто и да било шум. Левият й крак обаче оставаше вдървен. За да го придвижи, трябваше да опише полукръг встрани. За части от секундата тазът й нарушаваше равновесието си и се люшваше на една страна, сякаш момичето ей сега ще падне. Накрая и левият крак докосваше земята тежко, все едно че беше патерица.

Матия се концентрира върху този жироскопичен ритъм и без да си дава сметка, синхронизира стъпките си с нейните.

Когато влязоха в стаята на Виола, Аличе се плъзна покрай него и с грация, на която самата тя се учуди, затвори вратата. Стояха прави, той върху килима, тя извън него.

„Защо не казва нищо?“, запита се Аличе.

За момент й се прииска да зареже всичко, да отвори вратата, да излезе и да започне да диша нормално.

„Но после какво ще разказвам на Виола?“, помисли си.

— Тук е по-добре, нали?

— Да — кимна Матия.

Държеше ръцете си отпуснати покрай бедрата като някаква марионетка. С десния си показалец прегъваше една къса и твърда кожичка, която стърчеше до нокътя на палеца му. Беше все едно, че се боде с игла, и паренето го откъсна за малко от разредения въздух на стаята.

Аличе седна на леглото на Виола, като запази равновесие на ръба му. Матракът не потъна под тежестта й. Огледа се наоколо, търсейки нещо.

— Ще седнеш ли тук? — каза най-сетне на Матия.