Самотата на простите числа

— Сега е ред на друг.

— Аз обаче казвам, че пак е твой ред. Трябва да си изпълниш задължението. Вие какво ще кажете?

Другите кимнаха с жаден поглед. Бутилката отново беше в ръцете на Джада, която се наливаше на равни интервали, сякаш искаше да я изпразни, преди другите да разберат.

— Разбра ли? — попита Виола.

Денис избоботи.

— Какво трябва да направя? — попита, вече примирил се.

— Мм, имайки предвид, че съм много възпитана домакиня, ще ти възложа твърде приятно задължение — каза загадъчно Виола.

Другите три я гледаха хипнотизирано в устата, жадни да разберат какво ще е новото мъчение.

— Трябва да целунеш Джулия.

Джулия почервеня. Денис почувства присвиване на стомаха.

— Ти полудя ли? — каза Джулия скандализирано, но може би се преструваше.

Виола разтърси рамене с маниера на капризно момиченце. Денис поклати отрицателно глава два-три пъти.

— Каза, че ти харесва, нали?

— И ако не го направя? — попита Денис.

Виола изведнъж стана сериозна и го погледна право в очите.

— Ако не го направиш, ще трябва отново да избереш истина. Би могъл да ни поговориш за твоя приятел например.

В светлите й и проницателни очи прочете всичко онова, което винаги бе считал за невидимо. Вратът му се вдърви.

Обърна се към Джулия Миранди. Като държеше ръцете си отпуснати встрани, протегна лицето си към нейното. Стисна очи и я целуна. После се опита да се дръпне, но Джулия му задържа главата, слагайки ръка на тила му. После със сила напъха езика си през стиснатите му устни.

Денис почувства в устата си вкуса на слюнка, различна от неговата, и това го отврати. Докато се целуваше за първи път, отвори очи точно навреме, за да види, че Матия влиза в кухнята ръка за ръка с куцото момиче.

15.

Другите забелязаха първи това, което Аличе и Матия щяха да разберат след още доста години. Влязоха в стаята, като се държаха за ръка. Не се усмихваха и погледите им бяха отправени в различни посоки. Въпреки това изглеждаше така, сякаш телата им преливат едно в друго чрез сплетените им ръце и пръсти.

Ясният контраст между светлите коси на Аличе, които обрамчваха твърде бледата кожа на лицето й, и тъмните коси на Матия, паднали на челото му и закриващи черните му очи, се заличаваше напълно от обгръщащия ги ореол. Обединяваше ги някакво общо пространство с неясни граници, което сякаш си беше себедостатъчно и в което въздухът изглеждаше невъзмутимо неподвижен.

Аличе вървеше малко пред него и Матия леко я подръпваше, с което прикриваше куцането и несъвършенството на болния й крак. Той пък се оставяше да бъде воден и краката му не издаваха и звук върху плочките. Белезите му бяха скрити на сигурно място в ръката й.

Спряха се на прага на кухнята, малко отдалечени от групичката на момичетата и Денис. Опитаха се да разберат какво става. Имаха отнесен вид, сякаш идваха от някое далечно място, познато само на тях двамата.

Денис избута Джулия със сила и устните им се отделиха с млясване. Погледна Матия и потърси в изражението му това, което го ужасяваше. Мислеше си, че той и Аличе са си казали нещо, нещо, което никога не би могъл да разбере, и усети как главата му се издува от напрежение.

Изтича вън от стаята, избутвайки ги с рамо, за да наруши този баланс, който вече мразеше. Матия срещна за миг зачервените му и объркани очи. Поради някаква причина си спомни за беззащитните очи на Микела онзи следобед в парка. През годините тези два погледа щяха да се слеят в паметта му в представата за един-единствен неотменим страх.

Пусна ръката на Аличе. Имаше чувството, че всичките му нервни окончания са се съсредоточили точно на това място, и когато се отдръпна, му се стори, че от дланта му излизат искри като от електрически кабел.

— Извинявай — прошепна той и излезе от кухнята, за да догони Денис.

Аличе се приближи до Виола, която я гледаше с каменни очи.

— Ние… — опита се да каже тя.

— Въобще не ме интересува — прекъсна я Виола.

Докато гледаше Аличе и Матия, си бе спомнила за момчето от морето и затова как той отказа да я хване за ръка, а тя копнееше да се върне на плажа при останалите точно по този начин. Завиждаше им с болезнена и жестока завист, беше бясна, защото току-що бе подарила на друга щастието, за което мечтаеше. Чувстваше се ограбена, сякаш приятелката й си бе присвоила ролята й.

Аличе се приближи, за да й каже нещо на ухото, но тя се извърна.

— Какво искаш още? — попита.

— Нищо — отдръпна се Аличе, уплашена.

В този момент Джада се преви напред, все едно че някакъв невидим човек я беше ударил в стомаха. Задържа се с една ръка за плота в кухнята, а с другата се хвана за корема.

— Какво ти е? — попита Виола.

— Ще повърна — изхленчи тя.

— Каква гадост, отивай в банята! — извика й домакинята.

Но беше вече късно. С един спазъм Джада изпразни стомаха си на пода от нещо червено и пълно с алкохол, което приличаше на шейк, направен от сладкиша на Соледад.

Другите се отдръпнаха назад потресени, докато Аличе се опита да я задържи, като я хвана за хълбоците. Въздухът веднага се изпълни с мирис на граниво.

— Браво, идиотка такава — каза Виола, почти хленчейки. — Какъв гнусен рожден ден!

Излезе от стаята със свити до бедрата юмруци, сякаш едва се сдържаше да не счупи нещо. Аличе я погледна, поразена, и след това се върна, за да помогне на Джада, която отчаяно хлипаше.

16.

Другите гости се бяха разпръснали на групички в хола. По-голямата част от момчетата движеха главите си наляво и надясно в ритъма на музиката, а момичетата рееха поглед из стаята. Някои държаха чаша в ръка. Шест-седем танцуваха на A question of time 1 .

1

Песен на Депеш Мод. — Б.пр.

Матия се запита как успяват да се чувстват комфортно, докато се движат по този начин пред погледите на всички. После си помисли, че това беше най-естественото възможно нещо и че точно затова той не е в състояние да го направи.

Денис беше изчезнал. Матия прекоси хола и влезе в стаята на Виола, за да го потърси. Надникна в стаята на сестра й и в тази на родителите й. Погледна и в двете бани и в една от тях видя едно момче и едно момиче от училището. Тя седеше на затворената тоалетна чиния, а той — на земята пред нея с кръстосани крака. Двамата го погледнаха с тъжно и въпросително изражение и Матия бързо затвори вратата.

Върна се в хола и излезе на терасата. Хълмът се спускаше надолу в тъмнината и в подножието му се простираше целият град — светещи кръгли точици, подредени равномерно, докъдето стига погледът. Матия се дръпна от парапета и затърси с поглед между дърветата на имението, но не видя никого. Върна се вътре и притеснението започна да накъсва дишането му.

Една вита стълба водеше от хола към тъмна мансарда. Изкачи първите стъпала, после спря.

„Къде ли се е заврял?“, помисли си.

Продължи нагоре до края на стълбите. Светлината, която проникваше от долния етаж, му позволи да различи сянката на Денис, който стоеше прав в средата на стаята.