Самотата на простите числа

Той се подчини. Настани се много внимателно на три педи от нея.

Музиката, която идваше от хола, звучеше така, сякаш стените на стаята дишаха тежко и задъхано. Аличе погледна скришом ръцете на Матия, свити в юмруци.

— Оздравя ли ти ръката? — попита тя.

— Почти — каза той.

— Как се случи?

— Порязах се. В кабинета по биология. Погрешка.

— Мога ли да видя?

Матия стисна още по-силно юмруци. После бавно отвори лявата си ръка. Една синкава и перфектно права ивица разрязваше ръката му по диагонал. Около нея Аличе забеляза малки белези, които бяха по-тънки и светли, почти бели. Покриваха цялата му длан и се преплитаха като клоните на голо дърво, осветено от слънцето.

— И аз имам един, знаеш ли? — каза тя.

Матия затвори длан и я мушна между бедрата си, сякаш за да я скрие. Тя стана на крака. Вдигна блузона си и разкопча дънките си. Той бе обхванат от паника. Наведе колкото се може повече погледа си, но въпреки това успя да види ръцете на Аличе, които подгъваха веднъж колана на панталоните и разкриваха бяла превръзка, обкръжена от цитопласт, и малко по-долу — ластика на светлосиви бикини. Аличе премести ластика с няколко сантиметра надолу и Матия задържа дъха си.

— Виж — каза тя.

Дълъг белег се разпростираше около изпъкналата кост на таза. Беше плътен и релефен, по-широк от този на Матия. Заради следите от шевовете, които го пресичаха перпендикулярно и на равно разстояние, приличаше на чертите, които децата си рисуват по лицата по време на карнавала и когато се обличат като пирати.

Матия не се сети какво да каже. Аличе си закопча дънките и напъха блузата си вътре. После отново седна, сега малко по-близо до него.

Тишината беше почти нетърпима и за двамата. Празното пространство между лицата им сякаш кипеше от очакване и притеснение.

— Харесва ли ти новото училище? — попита Аличе, само и само за да каже нещо.

— Да.

— Казват, че си направо гений.

Матия глътна бузите си и заби зъбите си в тях, докато не усети металния вкус на кръв да изпълва устата му.

— Наистина ли ти харесва да учиш?

Матия кимна.

— И защо?

— Това е единственото нещо, което знам да правя — каза бавно той.

Искаше му се да й каже, че му харесва да учи, защото може да го прави сам, защото всички неща, които учиш, са вече мъртви, студени и сдъвкани. Искаше му се да й каже, че всичките страници на книгите в училище имат една и съща температура, че ти дават време да избереш, че не могат да те наранят и че ти не можеш да ги нараниш. Не каза нищо.

— А аз харесвам ли ти? — престраши се да попита Аличе.

Гласът й излезе малко писклив и лицето й почервеня.

— Не знам — отговори бързо Матия, гледайки надолу.

— И защо?

— Не знам — повтори той. — Не съм мислил за това.

— Че защо трябва да мислиш?

— Ако не мисля, не мога да разбера нищо.

— На мен ти ми харесваш — каза Аличе. — Малко, поне така мисля.

Той кимна. Заигра се да присвива и да разтваря очи, за да фокусира геометричната фигура върху килима.

— Искаш ли да ме целунеш? — попита Аличе.

Не се срамуваше, но докато го изричаше, стомахът й се сви при мисълта, че той може да не иска.

Матия застина за няколко секунди. После бавно поклати глава отрицателно, продължавайки да гледа заврънкулките на килима.

В изблик на нервност Аличе сложи ръце на хълбоците си и измери ширината на таза си.

— Няма значение — каза бързо с променен глас. — Не го разказвай на никого, моля те.

„Ти си пълна глупачка, помисли си. По-зле си от момиченце в началното училище.“

След това стана на крака. Изведнъж стаята на Виола й се стори странно и студено място. Усети, че като че ли се напива от всичките тези цветове по стените, от бюрото, пълно с разхвърляни гримове, от балетните обувки, закачени на една от вратите на гардероба, които й заприличаха на чифт обесени крака, от уголемената снимка на Виола на морето, от натрупаните разбъркано касети до уредбата и от дрехите, събрани накуп на фотьойла.

— Връщаме се при другите — каза тя.

Матия стана от леглото. Погледна я за момент и на Аличе й се стори, че мълком й иска извинение. Тя отвори вратата, оставяйки музиката да нахлуе с все сила в стаята. Прекоси част от коридора сама. После се замисли за лицето на Виола. Върна се назад, хвана вдървената ръка на Матия, без да му иска разрешение, и свързани по този начин, двамата влязоха в шумния хол на Бай.

14.

Момичетата бяха приковали Денис в ъгъла до хладилника само за да се позабавляват малко. Бяха се наредили пред него една до друга, за да образуват бариера от възбудени очи и разпуснати коси, през които Денис не успяваше да види Матия в другата стая.

— Истината или се осмеляваш? — попита го Виола.

Денис срамежливо поклати глава, за да покаже, че на него не му се играе на тази игра. Виола вдигна очи към небето и после открехна хладилника, принуждавайки го да се наведе на една страна, за да може вратата да се отвори. Извади бутилка с водка праскова и отпи една глътка, без дори да й хрумне да си вземе чаша. После му я подаде със заговорническа усмивка.

Денис вече се чувстваше замаян и леко му се повдигаше. Уискито му бе оставило горчив вкус някъде между носа и устата, но в начина на държане на Виола имаше нещо, което не му позволяваше да й противоречи. Взе бутилката и отпи. После я подаде на Джада Саварино, която я хвана жадно и започна да се налива, все едно че беше фанта.

— Е, какво реши? Истината или се осмеляваш? — повтори Виола. — Ако не кажеш, ще изберем ние!

— Не ми харесва тази игра — възпротиви се Денис не особено убедително.

— Мм, ти и приятелят ти сте наистина много досадни — каза тя. — Тогава ще избера аз. Истината. Да видим сега.

Приближи показалец до брадичката си и с поглед обрисува кръг върху тавана, правейки се, че мисли.

— Реших — възкликна тя. — Трябва да кажеш коя от нас ти харесва най-много.

Денис смутено сви рамене.

— Не знам — каза той.

— Как така „не знам“? Поне една би трябвало да ти харесва!

Денис си каза, че на него не му харесва нито една от четирите, че иска само да се махнат оттук и да му позволят да се върне при Матия. Защото му оставаше само още един час да бъде с него и да го наблюдава и през нощта. В тези часове обикновено не можеше да прави друго, освен да си го представя как спи в стаята си и да се пита какъв ли цвят са завивките му.

„Ако избера една, ще ме оставят на мира“, помисли си веднага след това.

— Тя — посочи Джулия Миранди, защото му изглеждаше най-невинна.

Джулия приближи ръка до устата си като някоя току-що номинирана за кралица на бала. Виола закриви уста на една страна. Другите започнаха да се смеят просташки.

— Чудесно — каза Виола. — А сега идва и задачата.

— Не, това беше достатъчно — запротестира Денис.

— Наистина си досаден. Обграден си от четири момичета и нямаш дори и малко желание да поиграеш. Не е нещо, което ти се случва всеки ден.