Самотата на простите числа

Разви тезата си, като не гледаше никой от членовете на комисията в очите, но говореше с уверен глас и посвети еднакво време на всеки от тях. Николи, седнал между другите на първата редица, кимаше намръщено и скришом наблюдаваше нарастващото изумление по лицата на колегите си.

Когато настъпи моментът на провъзгласяването, Матия застана в редица с другите кандидати. Те бяха единствените прави в огромното пространство на тържествената аула. Матия усещаше погледите на публиката като мравки, които лазят по гърба му. Опита се да се разсее, прецени големината на стаята, използвайки като мерна единица ръста на председателя на комисията, но тръпките плъзнаха нагоре по врата му, раздвоиха се и обхванаха слепоочията му. Представи си как хиляди дребни насекоми влизат в ушите му, как хиляди гладни молци копаят тунели в мозъка му.

Формулата, която председателят повтори и която бе еднаква за всеки един от кандидатите, му се струваше все по-дълга. Тя беше заглушавана от някакъв нарастващ шум в главата му до такава степен, че не можа да чуе собственото си име, когато дойде моментът. Нещо плътно, подобно на кубче лед, застана в гърлото му. Стисна ръката на председателя и я усети толкова суха, че инстинктивно потърси металната тока на колана, който не носеше. Цялата публика стана на крака с шум на морски прилив. Николи се приближи, потупа го два пъти по гърба и го поздрави. Още преди края на ръкоплясканията Матия беше извън аулата и вървеше бързо по коридора, като забрави да стъпва първо на пръсти, за да не отекват крачките му към изхода. „Успях, успях“, повтаряше си наум. Но колкото повече се приближаваше към вратата, толкова повече усещаше някаква бездна да се разтваря в стомаха му. Навън светлината на слънцето го обгърна заедно с топлината и грохота на колите. На прага се олюля и се уплаши, че ще падне от циментеното стъпало. На тротоара имаше групичка хора, Матия установи, че са шестнайсет души само с един поглед. Мнозина държаха цветя в ръцете си, със сигурност чакаха колегите си. За миг пожела да има там някой и за него. Изпитваше потребност да прехвърли собствената си тежест върху тялото на някой друг, сякаш съдържанието на главата му неочаквано бе станало непоносимо само за неговите крака. Потърси с поглед родителите си, потърси Аличе, Денис, но имаше само непознати, които нервно гледаха часовниците си, вееха си с листове, взети кой знае откъде, пушеха, говореха високо и не забелязваха нищо.

Погледна свитъка, който държеше навит на руло в ръката си. На него с красив ръкописен почерк бе написано, че Матия Балосино е доктор, професионалист, възрастен човек, че е време доктор Балосино да се справя в живота и че коловозът, довел го от първи клас до дипломирането му със затворени очи и запушени уши, вече го няма. Пое си дъх, но той спря на средата, сякаш въздухът нямаше достатъчна сила да извърши пълния кръг.

„И сега?“, запита се.

Една ниска и разгорещена госпожа му каза:

— Извинете — и той се отдръпна, за да я пусне да мине.

Последва я в сградата, но и тя не можеше да го заведе до отговора. Премина коридора и се качи на първия етаж. Влезе в библиотеката и седна на обичайното си място до прозореца. Постави свитъка върху празния стол до себе си и опъна ръцете си върху масата. Концентрира се върху собственото си дишане, което продължаваше да засяда в някакъв прибой между гърлото и основата на дробовете му. Случвало му се беше и друг път, но никога толкова продължително.

„Не можеш да забравиш как се прави, каза си. Това е нещо, което не може да се забрави, и толкова.“

Издиша докрай въздуха и задържа дъха си няколко секунди. После отвори широко уста и вдиша колкото можеше по-дълбоко, чак почувства болка в мускулите на гърдите си. Този път въздухът слезе до долу и на Матия му се стори, че вижда молекулите кислород, бели и кръгли, които се разпръскват по артериите и започват да се вихрят в сърцето.

Стоя така неопределено време, без да мисли, без да забелязва студентите, които влизаха и излизаха, в някакво отнесено състояние на вцепенение и безпокойство.

После внезапно нещо се появи пред очите му, някакво розово петно, и Матия подскочи. Видя една роза, увита в целофан, която се удари в масата с шума на плесница. Проследи дръжката и разпозна ръката на Аличе с изпъкналите стави, малко по-червени от белите пръсти и от закръглените, ниско изрязани нокти.

— Ама наистина си глупак!

Матия я погледна, както се гледа халюцинация. Стори му се, че се приближава към тази сцена отдалеч, от някакво място не на фокус, което вече дори не си спомняше много добре. Когато се озова достатъчно близо, различи върху лицето на Аличе дълбока тъга.

— Защо не ми каза? — продължи тя. — Трябваше да ми кажеш. Трябваше.

Аличе се отпусна на стола срещу Матия, изтощена. Погледна навън към улицата, като поклати глава.

— Как… — започна Матия.

— От родителите ти. Разбрах от родителите ти.

Аличе се обърна рязко и се взря в него с кипящ гняв в сините си очи.

— На теб редно ли ти се струва?

Матия се поколеба. После завъртя отрицателно глава и един замъглен и разкривен силует се задвижи едновременно с него върху нагънатата повърхност на целофана.

— Аз винаги съм си представяла, че ще присъствам. Толкова пъти съм си го представяла. А ти…

Аличе замълча — останалата част от изречението се спря между зъбите й. Матия все още се чудеше как този момент изведнъж стана толкова реален. Помъчи се да си спомни къде се е намирал до преди няколко секунди, но не успя.

— Нищо — завърши Аличе. — Ти нищо. Открай време.

Той почувства как главата му потъва между раменете и молците отново започват да пърхат в черепа му.

— Не беше важно — прошепна. — Не исках…

— Мълчи — прекъсна го тя грубо.

От другите банки някой каза:

— Шт — и за няколко секунди последвалата тишина запази спомена за този звук.

— Много си блед — каза Аличе и подозрително погледна Матия. — Добре ли си?

— Не знам. Малко ми се вие свят.

Аличе стана. Отмести косата от челото си заедно с кълбо мрачни мисли. После се наведе към Матия и постави една лека и тиха целувка на бузата му, като за миг измете всички насекоми.

— Със сигурност си бил фантастичен — прошепна му на ухото. — Знам.

Матия усети косата й да го гъделичка по врата. Почувства как тънкият слой въздух, който ги отделяше, се изпълва с нейната топлина и се притиска върху кожата му леко като памук. Изпита инстинктивно желание да я привлече към себе си, но ръцете му останаха неподвижни като заспали.

Аличе се надигна. Взе от стола дипломата, разви я и се усмихна, докато я четеше шепнешком.

— Чудесно! — каза накрая и гласът й закънтя от радост. — Трябва да празнуваме. Хайде, докторе, ставай! — нареди тя.

Протегна ръка на Матия. Той я улови, отначало малко неуверено. Остави се да го изведе от библиотеката със същото безропотно доверие, с което се бе подчинил преди години, когато тя го завлече в тоалетната на момичетата. С времето пропорцията между ръцете им се беше променила. Сега неговите пръсти обгръщаха напълно тези на Аличе като грапавите черупки на мида.

— Къде отиваме? — попита я.

— На разходка. Грее слънце. А ти имаш нужда да се попечеш малко.

Излязоха от сградата и този път Матия не изпита страх от светлината, от трафика и от събраните пред портала хора.