Самотата на простите числа

После загубваше контакт със страницата. Символите, които до преди миг се бяха движили с ритъма на сърцето му, сега му се струваха отдалечени, замръзнали на недостъпно за него място. Главата му, чезнеща в тъмнината на стаята, започваше отново да се изпълва с мисли, мрачни и шумни, и в повечето от случаите Матия избираше някой учебник, отваряше го наслуки и започваше отново да учи.

Комплексният анализ и перспективната геометрия не успяха да го отдалечат от първоначалната му страст към числата. Харесваше му да брои, да започне от 1 и да продължава, следвайки сложни прогресии, които често измисляше в момента. Оставяше числата да го водят и му се струваше, че ги познава до едно. Затова, когато настъпи моментът да си избере тема за дипломната работа, се отправи без всякакво колебание към кабинета на професор Николи, преподавател по дискретна математика, при когото не бе положил и един изпит и на когото знаеше само името.

Кабинетът на Франческо Николи се намираше на третия етаж на строената през деветнайсети век сграда, там, където се помещаваше и катедрата по математика. Представляваше малка стая, добре подредена и без характерната за кабинетите миризма. Всичко в нея беше бяло — стените, шкафовете, бюрото от пластмаса, огромният компютър, поставен отгоре. Матия тихо почука на вратата. Николи не беше сигурен дали се чука на неговия кабинет или на съседния, но каза: „Влезте“, надявайки се, че не е сбъркал.

Матия отвори и пристъпи вътре.

— Добър ден — каза.

— Добър ден — отговори Николи.

Погледът на Матия беше привлечен от снимка, окачена зад професора, на която той беше много по-млад и без брада, държеше грамота във вид на сребърна плочка и стискаше ръката на някаква важна личност. Матия присви очи, но не успя да прочете надписа върху плочката.

— Кажете — подкани го Николи, като го наблюдаваше намръщено.

— Бих искал да направя дипломна работа върху нулите на дзетафункцията на Риман — каза Матия, като гледаше дясното рамо на професора, което от нападалия от косата му пърхот приличаше на обсипано със звезди небе.

Николи направи гримаса, подобна на присмехулна усмивка.

— Извинете ме, но вие кой сте? — попита, без да прикрива иронията си, като в същото време постави ръцете си зад главата, сякаш искаше да се наслади на малкото развлечение.

— Казвам се Матия Балосино. Взех всички изпити и бих искал да се дипломирам до края на годината.

— Във вас ли е студентската ви книжка?

Матия кимна утвърдително. Остави раницата си да свлече от раменете му, клекна на земята и бръкна вътре. Николи протегна ръка, за да вземе книжката, но Матия предпочете да я постави на ръба на бюрото.

От няколко месеца професорът беше принуден да отдалечава предметите, за да ги фокусира хубаво. Бързо забеляза колоната от максимални оценки. Никакво отклонение, никакво колебание в представянето, нито един лошо протекъл изпит дори заради някоя зле завършила любовна история.

Затвори книжката и погледна по-внимателно младежа пред себе си. Нямаше нищо забележително в облеклото му, стойката му беше на човек, който не знае как да заеме пространството със собственото си тяло. Професорът реши, че е още един от онези, които успяват в учението, защото не могат да се справят в живота. „Такива хора, веднага щом излязат от добре очертаната бразда на университета, се оказва, че не ги бива за нищо“, каза си той.

— Не мислите ли, че би трябвало аз да ви предложа темата? — попита, като говореше бавно.

Матия повдигна рамене. Черните му очи се движеха наляво-надясно, като следяха ръба на писалището.

— Интересуват ме простите числа. Искам да работя върху дзетафункцията на Риман — повтори Матия.

Николи въздъхна. После стана и се приближи до белия шкаф. Плъзгаше показалец по заглавията на книгите и ритмично пухтеше. Взе няколко листа, напечатани на машина и хванати с кламер в единия ъгъл.

— Добре, добре — каза, като ги подаде на Матия. — Елате пак, след като направите изчисленията в тази статия. Всичките.

Матия пое листовете и без да прочете заглавието на статията, ги пъхна в раницата, подпряна на крака му, отворена и раздърпана. Промърмори:

— Благодаря — и излезе от кабинета, захлопвайки вратата след себе си.

Николи седна отново на мястото си и си помисли как на вечеря ще се оплаче на жена си за този нов досаден ангажимент.

22.

Бащата на Аличе гледаше на цялата история с фотографията като на прищявка на отегчено момиченце. Така или иначе, за двайсет и третия рожден ден на дъщеря си й бе подарил апарат „Канон рефлекс“ със специална чанта и статив и тя му бе благодарила с хубава и неуловима като полъх на смразяващ вятър усмивка. Плати й шестмесечен курс в общината и Аличе не пропусна нито едно занятие. Споразумението беше ясно, макар и неизказано — университетът оставаше на първо място.

После, в един миг, точен като линията, която разделя светлината от сянката, болестта на Фернанда се влоши. Това повлече и тримата във все по-стесняваща се спирала от нови задължения, водеща до неминуемото — апатия и взаимно безразличие. Аличе повече не стъпи в университета, а баща й се направи, че не забелязва. Угризение на съвестта, чието начало вече принадлежеше на отминалото време, не му позволяваше да се противопостави решително на дъщеря си, не му позволяваше дори да поговори с нея. Понякога си мислеше, че би било достатъчно съвсем малко, би било достатъчно само да влезе в стаята й някоя вечер, която и да е, и да й каже… да й каже какво? Жена му изчезваше от живота му като изсъхващо мокро петно, а нишката, с която държеше дъщеря си, постепенно се разхлабваше и започваше да се влачи по земята, като я оставяше свободна сама да взема решенията си.

Това, което Аличе харесваше във фотографията, беше повече самият жест, отколкото резултатът. Обичаше да отваря задната част на фотоапарата и да развива няколко сантиметра от новата лента, колкото да се захване. Харесваше й фактът, че тази лента скоро ще се превърне в нещо, а тя още не знае в какво, харесваше й да изщрака първите пози, за да я нагласи, да намести обектива, да сложи на фокус, да се приведе напред, да включи или изключи части от реалността, да ги направи по-големи или да ги деформира така, както пожелае.

Всеки път, когато чуеше щракването, последвано от лекия и провлечен звук, си спомняше как като малка в градината на къщата им в планината хващаше скакалците и ги затваряше в шепата си. Мислеше си, че със снимките е същото, че сега улавя времето и го запечатва върху лентата, като го хваща по средата на скока му към следващия момент.

В курса ги бяха учили, че каишката на апарата трябва да се прехвърля два пъти през китката. Така, ако някой иска да го открадне, ще трябва да ти го вземе заедно с ръката. В коридора на болницата „Дева Мария Помощница“, където беше майка й, нямаше подобен риск, но Аличе беше вече свикнала да носи фотоапарата си по този начин.