Самотата на простите числа

В колата отвориха прозорците. Аличе шофираше с двете ръце на волана и си тананикаше Pictures of you 2 , като имитираше звученето на думите, които не знаеше. Матия усети мускулите му да се отпускат постепенно, да се нагаждат към формата на седалката. Струваше му се, че автомобилът оставя зад себе си тъмна и лепкава диря от миналото и от притесненията му. Чувстваше, че става все по-лек, като чаша, която се изпразва. Затвори очи и за няколко секунди успя да се понесе над въздуха, който обвяваше лицето му, и над гласа на Аличе.

2

Песен на Дъ Кюър. — Б.пр.

Когато ги отвори отново, бяха на улицата, която водеше към дома му. Запита се дали не са му организирали някакъв празник изненада и се помоли да не са.

— Хайде, къде отиваме? — попита отново.

— Ами — промърмори Аличе, — не се притеснявай. Ако един ден ти ме заведеш на разходка, ще имаш право ти да избираш.

За първи път Матия се засрами, че е на двайсет и две години, а няма още шофьорска книжка. Беше още едно от нещата, които бе загърбил, друга естествена стъпка в живота на всяко момче, която той бе избрал да не направи, за да стои колкото се може по-дълго далеч от механизма на живота. От това да яде пуканки в киното, да седи на облегалката на пейката, да не спазва часа за прибиране, определен от родителите, да играе футбол с топка от навит станиол или да стои гол пред момиче. Помисли си, че от този момент нататък ще бъде различен. Реши, че трябва да вземе книжка възможно най-скоро. Ще го направи за нея, за да я води на разходка. Защото го беше страх да го признае, но когато бе с нея, изглеждаше, че си струва да прави нормалните неща, които правят нормалните хора.

Вече съвсем близо до къщата на Матия, Аличе зави в друга посока. Пое по главния път и паркира след стотина метра пред парка.

— Готово — каза.

Откопча си колана и слезе от колата.

Матия остана прикован към седалката с очи, вперени навън.

— Е? Няма ли да слезеш?

— Тук не — каза той.

— Хайде, не се прави на луд.

Матия поклати глава.

— Да отидем другаде — каза.

Аличе се огледа наоколо.

— Какъв е проблемът? — настоя тя. — Само ще се поразходим.

Приближи се до прозорчето от страната на Матия. Той седеше сковано, все едно че някой бе опрял нож в гърба му. Ръката му, подобна на паяк, се бе вкопчила в дръжката на вратата. Взираше се в дърветата на стотина метра пред себе си. Зелените широки листа покриваха възлестите стволове, трънливите клони. Криеха тяхната страшна тайна.

Не беше ходил никога повече там. Последния път отиде с полицията, в деня, когато татко му каза: „Дай ръка на мама“, а тя си я мушна в джоба. Този ден и двете му ръце бяха още превързани от пръстите до лактите с плътен бинт, навит на много слоеве, така че беше необходимо трионче, за да го пробие до кожата. Матия показа на полицаите къде беше седяла Микела. Те искаха да знаят точното място и направиха снимки, първо отдалеч, после отблизо.

От колата, докато се връщаха вкъщи, бе видял екскаваторите да забиват механичните си ръце в реката, за да изкопаят големи шепи земя, мокра и тъмна, и да я хвърлят тежко на брега. Матия бе забелязал, че майка му затаяваше дъх всеки път докато купчината не се разсипеше на земята. Предполагаше се, че Микела е някъде в тази тиня, но не я намериха. Никога не я намериха.

— Да си вървим. Моля те — повтори Матия.

Тонът му не беше умолителен. По-скоро изглеждаше унесен, огорчен.

Аличе влезе отново в колата.

— Понякога не знам дали…

— Там изоставих моята близначка — прекъсна я той с равен, почти нечовешки глас.

Повдигна ръка и с десния си показалец посочи дърветата в парка. После го задържа така във въздуха, все едно че беше забравил за него.

— Близначка? Какво говориш? Ти нямаш близначка…

Матия кимна бавно, като продължаваше да се взира в дърветата.

— Беше същата като мен. Приличахме си напълно — каза.

После, без да изчака Аличе да го попита, й разказа всичко. Разказа цялата история, все едно че срина някакъв насип. Червеят, празникът, „Лего“-то, реката, парчетата стъкло, стаята в болницата, съдията Берардино, призивът по телевизията, психологът, всичко, както не беше правил никога с никого. Говореше, без да я гледа, без да се вълнува. После млъкна. С дясната си ръка започна да опипва под седалката, но там намери само заоблени форми. След това се успокои. Отново се почувства отдалечен, чужд на собственото си тяло.

Аличе докосна брадичката му с ръка и нежно обърна главата му. Онова, което Матия видя да се приближава към него, беше само сянка. Инстинктивно затвори очи и усети топлите устни на Аличе върху своите, после ръцете й, съвсем леки, които държаха главата му и сграбчваха мислите му, за да ги затворят всичките там, в пространството, което вече не ги разделяше.

24.

В последния месец се бяха виждали често, без да си определят истинска среща, но и никога случайно. След часа за визитации Аличе винаги се въртеше около отделението на Фабио и той правеше така, че да се срещнат. Разхождаха се в двора, все по почти един и същи маршрут, който бяха избрали, без да говорят за това. Външната ограда определяше мястото на тяхната история, заделяше го само за тях. Тук нямаше нужда да се дава име на онова мистериозно и чисто нещо, което се раждаше между двамата.

Изглеждаше, че Фабио познава с голяма точност динамиката на ухажването, че умее да уважава времето и да премерва думите си, сякаш следвайки правилата на някакъв протокол. Младият лекар усещаше интуитивно дълбокото страдание на Аличе, но стоеше встрани от него. Крайностите на света, каквато и форма да имаха, наистина не го интересуваха, бяха в противоречие с неговото равновесие и със здравия му разум и той предпочиташе да не им обръща внимание, да се преструва чисто и просто, че не съществуват. Ако се появеше някаква пречка на пътя му, я заобикаляше, без да забавя крачка, и бързо забравяше за нея. Нямаше колебания, почти никога.

Все пак знаеше как да постига целите си, затова следеше настроенията на Аличе с уважение и почти педантично внимание. Ако тя не говореше, я питаше: „Нещо не върви ли?“, но никога два пъти едно след друго. Интересуваше се от нейните фотографии, от състоянието на майка й и изпълваше мълчанието с разкази за деня си, със забавни анекдоти, научени в отделението.

Аличе се оставяше да бъде водена от неговата увереност, отпускаше се малко по малко, както се отпускаше във водата на басейна като малка и се правеше на умряла.

Двамата изживяваха бавно и невидимо взаимното проникване на двата си свята, които бяха като две звезди, движещи се около обща ос във все по-близки орбити, за да се слеят накрая в някоя точка на пространството и времето.

Бяха преустановили лечението на майката на Аличе. С едно кимване на главата съпругът й даде съгласието си да я оставят най-накрая да потъне в безболезнен сън под тежката завивка на морфина. Аличе чакаше всичко да свърши, без да изпитва чувство за вина. Майка й живееше в нея вече като спомен. Спряла се като пухче тополов цвят в един ъгъл на главата й, тя щеше да остане там до края на живота й, замразена в шепа от беззвучни образи.

Фабио не смяташе да я разпитва, а и не беше човек на импулсивните действия, но този следобед Аличе беше някак различна, някакво вълнение прозираше в начина й да сплита пръстите си и да мести погледа си, избягвайки да срещне неговия. И той за първи път, откакто я познаваше, прояви нетърпение, непредпазливост.

— Тази събота и неделя родителите ми отиват на морето — каза без всякаква връзка.

Аличе като че ли не чу думите му, във всеки случай ги остави без коментар. От няколко дни главата й се бе превърнала в истинско гнездо на оси. Матия не й се бе обаждал от деня на защитата си преди повече от седмица. А беше негов ред да направи първата стъпка.