Самотата на простите числа

Фабио се отдръпна веднага. Ръцете му трепереха. Отстъпи две крачки назад, после промълви: „Добре“. Изтича в спалнята и не след дълго се появи, облечен с блуза и с обувки. Излезе от къщата, без да се обърне да погледне съпругата си, която не се беше помръднала.

Аличе прибра косата си зад ушите. Вратата на шкафа беше още отворена над главата й, столът, бездушен, стоеше пред нея. Не я бе заболяло. Не й се плачеше. Не можеше още да размишлява върху това, което току-що се бе случило.

Започна да събира оризовите зърна, разпръснати по пода. Отначало едно по едно, после с шепа.

Изправи се и изсипа малко в тенджерата, където водата вече вреше. Остана да гледа зърната, подхвърляни нагоре-надолу от конвективните движения. Веднъж Матия ги беше нарекъл така. Изгаси пламъка и отиде да седне на дивана.

Нямаше да оправя нищо. Щеше да чака да дойдат свекърът и свекървата й и да я заварят така. Щеше да им разкаже как се е държал Фабио.

Никой обаче не дойде. Сигурно той им се беше обадил. Или бе отишъл у тях и сега им разказваше своята версия, разказваше им, че утробата на Аличе е безплодна като пресушено езеро и че той няма вече сили да продължава така.

Къщата бе потънала в тишина и изглеждаше, че светлината не може да си намери мястото. Аличе вдигна слушалката на телефона и избра номера на баща си.

— Ало — отговори Соледад.

— Здравей, Сол.

— Здравей, любима. Как е моето момиченце? — каза бавачката с обичайната си загриженост.

— Горе-долу — отговори Аличе.

— Защо? Какво има?

Аличе замълча няколко секунди.

— Татко там ли е? — попита.

— Спи. Да отида ли да го събудя?

Аличе си представи баща си в голямата стая, която вече споделяше само със своите мисли, стаята с пуснатите щори, които рисуваха линии от светлина върху заспалото му тяло. Ненавистта, която ги беше разделяла някога, бе погълната от времето, Аличе дори не си спомняше за нея. Нещото, което най-много я бе потискало в онази къща — проницателният поглед на баща й, сега й липсваше най-много. Той нямаше да й каже нищо, вече говореше малко. Щеше да я погали по бузата, да помоли Сол да смени чаршафите в нейната стая и толкова. След смъртта на майка й нещо се бе променило в него, сякаш бе станал по-бавен. Може да беше парадоксално, но откакто Фабио влезе в живота на Аличе, баща й се опитваше да я закриля повече от преди. Не говореше вече за себе си, оставяше я тя да разказва, губеше се в гласа на дъщеря си, заслушан повече в тембъра, отколкото в думите, и замислено промърморваше някакви коментари.

Моментите на загуба на паметта започнаха преди около година, когато една вечер за първи път обърка Соледад с Фернанда. Привлече я към себе си, за да я целуне, все едно че наистина ставаше въпрос за съпругата му, и Сол се принуди да го шамароса леко по бузата. На това той реагира с хленчене и негодувание като дете. На следващия ден не си спомняше нищо, но смътното усещане за нещо сбъркано, за прекъсване на плавния ежедневен ритъм го накара да попита Сол какво се е случило. Тя се опита да се измъкне, да смени темата, но той не й даде мира, докато не проговори. Когато му каза истината, той помръкна, кимна и обръщайки се, тихо се извини. После се затвори в кабинета си и остана там до времето за вечеря, без да спи или да прави каквото и да било. Седеше на писалището с ръце, опрени на ореховата плоскост, и напразно се мъчеше да възстанови липсващия кадър в лентата на паметта си.

После епизоди като този се повтаряха с все по-голяма честота. И тримата — Аличе, баща й и Сол — се мъчеха да се преструват, че нищо не се е случило, в очакване на мига, в който това вече нямаше да е възможно.

— Али — подкани я Сол. — Значи да отида да го събудя?

— Не, не — побърза да каже Аличе. — Не го буди. Няма нищо важно.

— Наистина ли?

— Да. Нека да си почива.

Остави телефона и се изтегна на дивана. Насочи поглед към мазилката на тавана и се насили да държи очите си отворени. Искаше да е будна в този момент на нова, неконтролирана промяна. Искаше да е свидетел на поредната малка катастрофа, да запомни преходите, но след няколко минути дишането й стана по-равномерно и Аличе заспа.

Матия се учуди, че още притежава инстинкт, погребан под гъстата мрежа от мисли и абстракции, която беше изтъкал наоколо. Учуди се на силата, с която този инстинкт изскочи и уверено поведе жестовете му.

Завръщането в реалността беше по-болезнено. Чуждото тяло на Надя се бе настанило върху собственото му. Контактът с потта й, от една страна, и с нагънатата дамаска на дивана и смачканите дрехи и на двамата, от друга, беше задушаващ. Тя дишаше бавно. Матия си помисли, че ако отношението между периодите на тяхното дишане е ирационално число, тогава няма никакъв начин да се комбинират и да се открие някаква закономерност.

Отвори широко уста изпод косата на Надя, за да поеме повече кислород, но въздухът беше наситено тежък. Прииска му се да се завие. Отмести единия си крак, защото усещаше члена си, отпуснат и студен, опрян в нейния крак, но го направи непохватно и й причини болка с коляното си. Надя трепна и повдигна глава. Вече беше заспала.

— Извинявай — каза Матия.

— Нищо.

Тя го целуна и дъхът й беше прекалено топъл. Без да мърда, той я изчака да се отдръпне.

— Да отидем в спалнята? — предложи тя.

Матия кимна. Би искал да си отиде в своя апартамент, в своето комфортно нищо, но знаеше, че не е редно.

И двамата забелязаха, че се държат смутено и неестествено, докато се мушкат под чаршафите от двата противоположни края на леглото. Надя му се усмихна, сякаш да го увери, че всичко е наред. В тъмнината се гушна до рамото му. Целуна го още веднъж и бързо заспа.

Матия също затвори очи, но му се наложи веднага да ги отвори отново, защото под клепачите му го чакаше върволица от страшни спомени. Дъхът му отново спря, прекъснат по средата. Протегна лявата си ръка под леглото и започна да търка палеца си върху желязната пружина, по заострената връзка, която държеше заедно двете брънки. Поднесе пръста към устата си и го засмука. Вкусът на кръвта го успокои за няколко секунди.

Постепенно започна да долавя непознатите шумове на апартамента на Надя — приглушеното ръмжене на хладилника, парното, което прошумоляваше няколко секунди, после прекъсваше с едно „щрак“ на котлето, и един часовник в другата стая, който му се струваше, че върви прекалено бавно. Изпитваше желание да раздвижи краката си, да стане от леглото. Надя бе легнала в средата му и не му бе оставила пространство да се обръща. Косите й го бодяха по врата, дъхът й пресушаваше кожата на гърдите му. Матия си помисли, че няма да мигне. Беше вече късно, може би минаваше два, а той имаше лекция сутринта. Знаеше, че ще е прекалено изморен и със сигурност ще прави грешки по дъската, ще се изложи пред студентите. Докато в дома си ще може да поспи поне през малкото часове, които оставаха.

„Ако действам тихо, тя няма да ме усети“, помисли си.

Остана неподвижен повече от минута, като продължи да размишлява. Шумовете ставаха все по-натрапчиви. Когато котлето отново изщрака, окончателно реши да си тръгне.

С плавни движения успя да освободи ръката си, която беше под главата на Надя. В съня си тя усети липсата й и се премести, за да я потърси. Матия се надигна. Опря единия си крак на пода, после и другия. Когато стана, пружината на леглото проскърца едва-едва, заемайки първоначалната си форма.

Обърна се да погледне Надя в полумрака и смътно си спомни за мига, в който бе обърнал гръб на Микела в парка.

Придвижи се бос до хола. Взе дрехите си от дивана и обувките от пода. Отвори вратата безшумно, както винаги, и когато се озова в коридора, все още с панталоните в ръка, успя най-сетне да си поеме дълбоко въздух.

В съботата, след скандала с ориза, Фабио й се обади по мобилния телефон чак вечерта. Аличе се запита защо не бе звъннал първо на домашния. После си помисли, че може би защото той беше предмет, който имаше отношение и към двамата. Явно на Фабио в онзи момент не му се искаше да използва нещо споделено, точно както и на нея не й се искаше. Беше кратък разговор, независимо от дългите паузи. Той каза: