Самотата на простите числа

Отстъпи крачка назад, избърса ръце в бедрата си и погледна резултата на работата си с досадното усещане за безразличие. Хвърли на земята колелото и го изрита. То се огъна около себе си като животно. Един педал започна да се върти на празни обороти и Фабио се заслуша в приспивното му свистене, докато не настъпи отново тишина.

Тръгна да излиза от гаража, но после се върна обратно. Вдигна колелото и го постави на мястото му. Не можа да се въздържи да не провери дали не се е повредило. Запита се защо не е в състояние да остави всичко разхвърляно, да даде воля на гнева, който го задушаваше, да проклина и да чупи. Защо предпочиташе всяко нещо да изглежда на своето място даже когато не беше.

Загаси светлината и се изкачи по стълбите.

Аличе седеше на масата в кухнята и отпиваше замислено от чая. Срещу нея беше само кутията с подсладители. Вдигна очи и го погледна.

— Защо не ме събуди?

Фабио поклати глава. Приближи се до чешмата и пусна силно водата.

— Спеше така хубаво — отговори.

Сложи си течен препарат за съдове на ръцете и ги разтърка силно под водата, за да махне черните линии от смазката.

— Ще закъснея с обяда — каза тя.

Фабио сви рамене.

— Можем и да забравим за обяда — отговори.

— Каква е тази новост?

Той още по-силно затри ръцете си.

— Не знам. Беше само хрумване.

— Ново хрумване.

— Да, имаш право. Скапано хрумване — отвърна Фабио със стиснати зъби.

Затвори крана и излезе от кухнята, като че ли бързаше. Малко след това Аличе чу да тече водата на душа. Сложи чашата в умивалника и се върна в спалнята да се облече.

От страната на Фабио чаршафите бяха смачкани, целите в гънки, сплескани от тежестта на тялото му. Възглавницата беше прегъната на две, все едно си бе държал главата вътре, а завивките бяха изтласкани с краката и струпани в края на леглото. Усещаше се лека миризма на пот, както всяка сутрин, и Аличе отвори прозореца, за да влезе чист въздух.

Мебелите, които предишната нощ й се струваха одушевени, дишащи, бяха просто мебелите от нейната стая, безлични като собственото й равнодушно примирение.

Оправи леглото, разстла хубаво чаршафите и подпъхна краищата им под матрака. Обърна завивката до половината на възглавницата, както я беше учила Сол, и се облече. От банята идваше бръмченето на самобръсначката, което тя отдавна свързваше със сънливите сутрини в края на седмицата.

Запита се дали караницата от предишната нощ щеше да се окаже различна от другите. Може би щяха да се сдобрят, както винаги благодарение на Фабио. Излязъл от банята, още без тениска, той щеше да обхване раменете й и да задържи главата си притисната до косата й дълго, толкова дълго, колкото е необходимо, за да се изпари цялата злонамереност. За момента нямаше друго възможно решение.

Аличе се помъчи да си представи какво би се случило иначе. Унесено се загледа в пердетата, които се издуваха леко от течението. Изпитваше някакво смътно чувство за изоставеност, като предчувствие, нещо подобно на онова, което я бе обзело в пълната със сняг яма и после в стаята на Матия и което все още изпитваше всеки път пред недокоснатото легло на майка си. Прекара показалеца си по изпъкналите кости на ханша си, плъзна го по заострения си профил, от който не беше готова да се откаже. Когато бръмченето от самобръсначката престана, поклати глава и се върна в кухнята, обзета от неотменното притеснение за обяда.

Наряза на ситно лука и отдели кубче масло, което постави в чинийка. На всички тези неща я беше научил Фабио. Самата тя бе свикнала да обработва храната с аскетична незаинтересованост, като извършваше прости поредици от действия, резултатът, от които не я засягаше.

Освободи аспержите от червения ластик, с който бяха хванати, изплакна ги със студена вода и ги постави на дъска за рязане. Сложи на огъня тенджера с вода.

Усети присъствието на Фабио в кухнята от приближаващите се шумове. Вдърви се в очакване на контакта с тялото му.

Той обаче седна на дивана и започна разсеяно да разлиства някакво списание.

— Фабио — повика го тя, без да знае какво да му каже.

Той не отговори. Обърна една страница, като предизвика повече шум от необходимото. Стисна единия й ъгъл между пръстите си в колебание дали да го скъса или не.

— Фабио — повтори тя със същата височина на тона, но като се обърна към него.

— Какво има?

— Подай ми ориза, ако обичаш. В шкафа горе е. Аз не го стигам.

Беше само претекст, знаеха го и двамата. Беше само начин да му каже: „Ела тук“.

Фабио хвърли списанието на масичката и то блъсна един пепелник, направен от половин кокосов орех, който започна да се върти около себе си. После стана рязко и се приближи до умивалника.

— Къде точно? — попита гневно, като избягваше да гледа Аличе.

— Там — посочи тя.

Фабио довлече един стол близо до хладилника, като го остави да скърца по керамичните плочи. Качи се върху него. Беше с боси крака. Аличе ги погледна, като че ли не ги познаваше, и ги намери за привлекателни, но по някакъв плашещ начин.

Той взе картонената опаковка ориз. Беше вече отворена. После се усмихна, но усмивката му се стори злобна на Аличе. Наклони пакета и оризът започна да се изсипва на земята като бял лек сняг.

— Какво правиш? — попита Аличе.

Фабио се засмя.

— Ето ти ориз — отговори.

Разклати по-силно пакета и зрънцата се разпръснаха из цялата кухня. Аличе се приближи.

— Престани — извика тя, но той не й обърна внимание.

Аличе го повтори по-високо.

— Както на нашата сватба, спомняш ли си? Нашата проклета сватба — кресна Фабио.

Тя го хвана за прасеца, за да го накара да спре, но той изсипа ориза върху главата й. Няколко зрънца останаха в правата й коса. Тя го погледна отдолу и отново му каза да престане.

Едно зърно удари окото й и й причини болка. Със затворени очи Аличе плесна крака на Фабио. Той реагира, като го раздвижи силно и я ритна малко под лявата плешка. Болното коляно на Аличе направи, каквото можа, та да я задържи изправена, сгъна се отначало напред, после назад като панта без ос, после я остави да падне на земята.

Оризът в опаковката беше свършил. Фабио остана изправен на стола и стреснат, с обърнатата надолу кутия в ръка, гледаше жена си на земята, свита като котка. Някаква силна светлина проблесна в мозъка му.

Слезе.

— Али, удари ли се? — попита. — Дай да видя.

Постави ръка под главата й, за да погледне лицето й, но тя се отскубна.

— Остави ме! — извика му.

— Съкровище, извинявай — каза умоляващо той.

— Махни се! — изкрещя Аличе с такава сила, каквато никой от двамата не очакваше.