Самотата на простите числа

Питаше се дали са остарели. Сигурно бяха, усещаше го по гласа на баща си, по-бавен и изморен. Усещаше го по шумното му дишане, все повече напомнящо задъхване.

Майка му взимаше слушалката в ръка само от време на време и въпросите й бяха стандартните, все едни и същи: „Студено ли е, вечеря ли вече, как вървят курсовете ти?“ „Тук се вечеря в седем“, обясняваше Матия отначало. Сега се ограничаваше да казва: „Да.“

— Ало? — отговори.

Нямаше никаква причина да говори на английски. Домашния му телефон го имаха десетина души и никой от тях не би си и помислил да го търси в този час.

— Баща ти е.

Забавянето на отговора бе едва доловимо. Матия мислеше да донесе хронометър, за да го измери и да пресметне колко се отклонява сигналът от правата линия от над хиляда километра, която свързваше него и баща му, но всеки път забравяше.

— Здравей. Добре ли си? — попита Матия.

— Да. А ти?

— Добре… Мама?

— Тук е.

Първото мълчание настъпваше винаги на това място като глътка въздух след гмуркане под вода.

Матия задълба с показалец по драскотината в светлото дърво на кръглата маса на около педя от центъра й. Не си спомняше дали я бе направил той или предишните наематели. Непосредствено под лакираната повърхност имаше пресован талаш, парченце, от който влезе под нокътя му, без да му причини болка. Всяка сряда дълбаеше този малък ров, но нямаше да му е достатъчен цял живот, за да стигне от другата страна.

— Е, видя ли изгрева? — попита баща му.

Матия се усмихна. Това беше тяхна игра, може би единствената. Около година преди това в някакъв вестник Пиетро беше прочел, че изгревът над Северно море е преживяване, което не трябва да се пропуска. Вечерта прочете и на сина си материала по телефона. „Трябва непременно да отидеш“, препоръча му. Оттогава го питаше от време на време: „Е, видя ли го?“ Матия винаги отговаряше: „Не.“ Будилникът му беше навит на осем часа и седемнайсет минути, а най-краткият път до университета не минаваше покрай морето.

— Не, още не.

— Е, хубаво. Все някога ще го видиш — отговори Пиетро.

Вече нямаха какво да си кажат, но задържаха слушалките за още няколко секунди. И двамата вдишваха малко от онова чувство, което още съществуваше между тях, разредено по стотиците километри кабели. То се подхранваше от нещо, на което не знаеха името и което може би, ако се замислеха, вече го нямаше.

— Пази се! — настоя Пиетро накрая.

— Разбира се.

— Гледай да си добре.

— Окей. Поздрави мама.

Затвориха.

За Матия това беше краят на деня. Заобиколи масата. Погледна разсеяно поставените в единия край листове с работата, която си беше донесъл. Не можеше да мръдне от това място. Откъдето и да извеждаха доказателството, той и Алберто все рано или късно се блъскаха в стена. Чувстваше, че решението е зад тази последна пречка, че след като я преодолеят, да стигнат до края ще е лесно, като да се претърколят надолу по обрасъл с трева склон със затворени очи.

Беше прекалено изморен, за да се захваща отново с работа. Отиде в кухнята и напълни тенджерка с вода от чешмата. Постави я на котлона и го включи. Прекарваше толкова време сам, че нормален човек на негово място би полудял за един месец.

Седна на сгъваемия пластмасов стол, без да се отпуска напълно. Повдигна очи към угасналата крушка, която висеше от средата на тавана. Беше изгоряла месец след пристигането му и той не я бе сменил. Хранеше се на светлината, идваща от другата стая.

Ако тази вечер просто излезеше от апартамента и не се върнеше повече, никой нямаше да намери вътре следи от пребиваването му, като се изключат листовете с неразбираеми писания, натрупани на масата. Матия не бе внесъл нищо в жилището. Бе запазил анонимната мебелировка от светъл дъб и пожълтелите тапети, залепени на стените още когато къщата е била построена.

Стана. Напълни с врялата вода една чаша и пусна вътре пликче чай. Погледна водата, която потъмняваше. Пламъчето метан все още гореше и в полусянката изглеждаше наситено синьо. Намали огъня, като почти го загаси и свистенето заглъхна. Постави ръката си над котлона. Топлината упражняваше слаб натиск върху съсипаната му длан. Матия я приближи бавно и я сви, като обгърна пламъка.

След стотиците хиляди еднакви дни, прекарани в университета, и след също толкова обеди в мензата, в ниската сграда в дъното на кампуса, спомените му все още се връщаха към първия ден. Денят, в който влезе и извърши същите действия, каквито извършваха другите хора, в същата последователност. Застана на опашка и с малки стъпки стигна до плота с таблите от пластмаса, имитация на дърво. Постави върху една от тях хартиена покривчица, взе си прибори и чаша. После, вече застанал срещу госпожата в униформа, която сипваше храната, посочи един от трите алуминиеви съда, наслуки, без да знае какво има вътре. Готвачката го попита нещо на своя език или може би на английски, но той не я разбра. Отново посочи съда и тя повтори въпроса, съвсем същия като първия. Матия поклати глава. „I don’t understand“ 4 , каза с ужасно и измъчено произношение. Госпожата вдигна очи към небето и размаха във въздуха още празната чиния. „She’s asking if you want a sauce“ 5 , каза младежът до Матия. Той се обърна, объркан. „Аз… I don’t…“, каза. „Италианец ли си?“, попита го онзи. „Да.“ „Попита те дали искаш някакъв сос с тази помия.“ Матия разсеяно поклати глава. Младежът се обърна към госпожата и просто й каза: „Не.“ Тя му се усмихна, най-накрая напълни чинията на Матия и я плъзна по плота. Младежът си взе същото и преди да постави съда на таблата, го приближи до носа си и го помириса с неудоволствие.

4

I don’t understand (англ.) — Не разбирам. — Б.пр.

5

She’s asking if you want a sauce (англ.) — Пита дали искаш сос. — Б.пр.

— Току-що си пристигнал, а? — попита го след малко, все още взирайки се в течното пюре в чинията.

Матия отговори утвърдително, а той кимна смръщено, като че ли ставаше въпрос за нещо особено важно. След като плати, Матия застана вдървен срещу касата, стиснал таблата в ръцете си. Огледа се за празна маса някъде в дъното на залата, където да може да седне с гръб към всички и да не усеща прекалено много погледи върху себе си, докато се храни. Бе направил едва една крачка в тази посока, когато онова момче мина пред него и каза:

— Ела насам.

Алберто Торча беше там вече от четири години на постоянно място като асистент и със специално финансиране от Европейския съюз заради последните си публикации. И той бягаше от нещо, но Матия никога не го попита от какво. Никой от двамата дори след толкова години не би нарекъл другия приятел или просто колега, независимо че споделяха един кабинет и обядваха заедно всеки ден.

Беше вторник. През чашата с вода, която Матия поднесе към устата си, Алберто видя върху дланта му новия белег, синкав и с формата на съвършен кръг. Не го попита нищо, само го погледна недружелюбно, за да го накара да усети, че е разбрал. Джиралди и Монтанари, седнали на масата с тях, се кикотеха на нещо, което бяха намерили в интернет.

Матия изпразни чашата на един дъх и се закашля, за да прочисти гърлото си.

— Снощи ми дойде на ум една идея за онзи дисконтипуитет, който…

— Моля те, Мати — прекъсна го Алберто, като остави вилицата и демонстративно се облегна назад на стола. — Имай милост поне докато се храня.

Матия наведе глава. Пържолата в чинията му беше нарязана на квадратчета, всичките еднакви, и той ги раздели с вилицата, като остави между тях решетка от бели линии.

— Но защо вечер не правиш нещо друго? — продължи Алберто по-тихо, като че ли не искаше другите двама да чуят.

Докато говореше, описваше с ножа малки кръгове във въздуха.

Матия не каза нищо и не го погледна. Поднесе към устата си квадратно парченце месо, избрано между онези от края, които с накъсаните си ръбове нарушаваха симетрията на композицията.

— Би могъл понякога да пийнеш нещо с нас — продължи Алберто.

— Не — каза сухо Матия.

— Но… — опита се да възрази колегата му.

— Знаеш как е.

Алберто поклати глава и сбърчи челото си, победен.

Защо ли продължаваше да настоява след толкова време? Откакто се познаваха, бе успял да го измъкне от дома му има-няма десетина пъти.