Шестият

— Сложно е за обяснение.

— Как… Как е умрял?

— Не от естествена смърт.

— Кой откри тялото?

— Аз. Искам да кажа, аз и партньорката ми Мишел.

Дотук свършиха опитите на Хилари да запази професионално самообладание.

Шон търпеливо изчака риданията й да спрат, но това не се случи.

— Можем да поговорим и по-късно, Хилари — рече в слушалката той. — Наистина съжалявам, че научавате лошата новина от мен.

Жената насреща се овладя с цената на огромни усилия.

— Не, не! Вече съм добре. Но това беше… беше твърде силен шок за мен. Вчера сутринта го изпратих на летището!

Шон не я познаваше лично. Бяха разговаряли само по телефона, но въпреки това си представи съвсем ясно как бърше сълзите си със салфетка, вероятно размазвайки старателно положения грим.

— В колко часа? — попита той.

— Кое? Полетът му или часът, в който го видях за последен път?

Жената очевидно правеше опит да се концентрира върху детайлите, за да не мисли за смъртта на шефа си.

— Всъщност и двете.

— Видяхме се в осем сутринта тук, в офиса — веднага отвърна тя. — Имаше билет за някакъв малък самолет от Шарлотсвил до летище „Рейгън“. От там трябваше да вземе нощния полет за Портланд.

— Реактивен или турбовитлов?

— Мисля, че беше реактивен. Един от регионалните полети, май беше на „Юнайтед“.

— С такъв летяхме и ние — каза Шон. — Тези самолети летят високо и бързо. Предполагам, че е пристигнал в Мейн някъде около един, нали?

— Точно така.

— Разполагате ли с програмата му? Бих искал да разбера дали се е срещнал с Едгар Рой, докато е бил тук. А и изобщо.

— Знам, че вчера е бил там. Каза, че имал среща в шест, и се тревожеше, че полетът му може да закъснее. Доколкото ми е известно, пътуването с кола от Портланд е доста продължително.

— Да, така е.

— Със сигурност е посещавал мистър Рой и преди. Не помня точните дати, но мога да погледна в компютъра и да ви ги изпратя по имейла.

— Това би било чудесно. А, и още нещо… Известно ми е, че съпругата на Тед е починала и че нямат деца. Но може би има други близки, които трябва да бъдат уведомени. Членовете на семейството може би…

— Имаше брат, но той почина преди около три години. Не съм чувала да споменава за други роднини. Предполагам, че неговото семейство беше работата.

— И аз мисля така.

Мишел улови погледа му и вдигна два пръста.

Шон кимна и намести слушалката.

— Тед имаше ли помощници, Хилари? Винаги съм мислил, че работи сам, но изведнъж разбрах, че не съм сигурен. Може би защото не бяхме се виждали почти две години.

— Има един сътрудник. Много умна млада дама, завършила Юридическия факултет едва преди година.

— Така ли? Как се казва?

— Меган Райли.

— Там ли е в момента?

— Не. Отиде на някакво изслушване в съда. Каза, че ще се върне следобед.

— Тя работеше ли по случая „Рой“?

— Сигурна съм, че знаеше за него. В малките кантори е така. От мистър Бърджин знам, че е правила някакви проучвания.

— Нали ще й предадете да се свърже с мен веднага след като се прибере? На всяка цена трябва да поговоря с нея.

— Разбира се, бъдете спокоен — отвърна Хилари, помълча малко и попита: — Ще открият ли кой е извършил това ужасно нещо, Шон?

— Ако ФБР не успее, ние със сигурност ще го направим. Това ви го обещавам.

— Благодаря.

Шон прекъсна връзката и се обърна към Мишел.

— Имал е сътрудничка, което е добра новина — кимна тя.

— Само с една година трудов стаж, което не е добра новина — поклати глава Шон. — Никой съдия няма да я допусне до адвокатската банка по толкова тежко дело. Рискът от некомпетентност е прекалено голям.

— Но ти си опитен адвокат.

— Глупости, Мишел! Нали ти казах, че дори не знам дали разрешителното ми е валидно.

— На твое място щях да проверя.

Шон отново проведе няколко разговора и на лицето му се появи доволна усмивка.

— Бях забравил, че някои хора ми дължат услуги — рече. — Разрешителното ми е валидно, но… — Лицето му отново помръкна. — Дълго време не съм стъпвал в съда.

— Това не е ли като карането на колело?

— Не, за съжаление.

— Не се безпокой. През цялото време ще бъда до теб.

— Ако явяването в съда беше свързано със стрелба по пеперуди или сритването на задници, ти щеше да бъдеш абсолютно незаменима. Но за съжаление не е така.

— Доколкото съм запозната, немалко опитни адвокати прибягват до сритването на задници в съдебната зала — поклати глава Мишел. — Е, добре. Какво ще правим сега?

— Чакаме обаждането на Меган Райли.

— Мислиш ли, че ще иска да поеме случая, при положение че шефът й е бил убит, защото е представлявал Едгар Рой?

— Ако е умна, няма да го направи.

— А ти наистина ли вярваш, че това е причината да го убият?

— Нямаме доказателства, подкрепящи подобна теза.

— Можеш да бъдеш спокоен, звучиш ми като печен адвокат. Но за момента е по-добре да изключиш аналитичния си ум и да се довериш на предчувствието си.

— Да. Според мен именно това е причината да бъде убит.

Мишел се облегна на стената и отправи тъжен поглед през прозореца.

— А ти какво мислиш? — подхвърли Шон.

— Питам се колко време ще им трябва да ни вземат на мушка.

— Може би искаш да скочиш в първия самолет за Вирджиния?

— А ти не искаш ли? — обърна се да го погледне тя.

— Мисля, че се изразих съвсем ясно. Възнамерявам да открия убиеца.

— Аз също се изразих ясно. Ние сме екип. Където си ти, там съм и аз.

— Може би не вярваш, че мога да се грижа за себе си?

— Напротив, вярвам. Но аз мога да го правя по-добре от теб.

9

Шон излезе да се поразходи по каменистия бряг. Мобилният му телефон изжужа малко след два следобед. Гласът, който прозвуча в слушалката, беше на млада, неопитна и стъписана жена. Надеждите му се стопиха. Меган Райли едва ли щеше да се справи със сложната ситуация.

— Не мога да повярвам, че мистър Бърджин е мъртъв! — промълви тя, а той си представи как сълзите набъбват в очите й. При тези обстоятелства това беше съвсем нормална реакция, но сега на него му трябваше нещо необикновено.