Следите остават

— Не съм съгласен да го убиваме! — каза той решително.

— Не бива да забравяме, че тук ние имаме не само подривни задачи, но и политически! Ако убием момчето, тяхната пропаганда ще — използува това, за да настрои против нас целия народ!

Как си мислите вие това — зверски убито момче! Ами нали и най-простият зарзаватчия ще настръхне! Не, не съм съгласен!

— А съгласен ли си сами да си сложим врата на дръвника? — сърдито избоботи диверсантът с грубото лице. — На това пък аз не съм съгласен.

— Нито пък аз! — добави сухо майорът.

Русият диверсант погледна часовника си със светещия циферблат и се обърна към майора:

— Ти върви веднага на предавателя! След малко ще те търсят!

Майорът бързо стана от мястото си.

— Какво да предам?

— Предай, че групата поради непредвидени обстоятелства ще замине за обект 14 тая нощ, вместо утре през нощта. И като помълча един миг, обърна се към диверсанта с грубото лице:

— Върви и ти да му помогнеш с шифъра! Аз ще се свържа веднага с Б8 и ще уредя нашето заминаване!

Двамата диверсанти станаха от местата си и обзети от тревожно нетърпение, бързо се упътиха към банята. Русият мъж постоя още половин минута на мястото си, после едва чуто въздъхна и тръгна към телефона. Непредвидените събития въпреки привидното му спокойствие се бяха отразили зле на неговото самочувствие.

ЮЛИЯ ДЕЙСТВУВА

Мъчително и страшно беше за Юлия да чака в запустелия двор. Скрита между храсталаците, тя потреперваше от среднощната хладина и от лошите мисли, които преминаваха през ума и. Понякога някоя птица изпърхваше между тъмните клони на дърветата, понякога котка скачаше внезапно върху перваза на оградата и Юлия замираше уплашена на мястото си. Но в тия минути повече от всичко друго тя се страхуваше за своя малък приятел, който така странно бе изчезнал в голямата бяла къща. Какво се бе случило с него? Защо не излизаше? Макар да и бе съвсем трудно в тия страшни минути да мисли спокойно, тя разбираше, че няма никакви разумни причини да се бави дълго вътре. Колко време е нужно, за да провери дали ключът отваря вратата? Сигурно не повече от пет минути. Досега бяха минали много пъти по пет минути, а от него нямаше никаква следа.

Къде изчезна той? Жив ли беше или му се бе случило вече някакво непоправимо нещастие?

Разкъсвана от противоречиви мисли, тя чакаше зад оградката и не сваляше поглед от входната врата. Ами сигурно ли е, че е влязъл наистина в къщата! Не може да бъде сигурно, тя не го е видяла! Но къде може да отиде той в късния нощен час? Дали не му е дошло на ума да извести незабавно милицията — още тая нощ да я извести предвид някаква опасност? И това беше възможно, но тя не вярваше. Тя чувствуваше, че той е вътре — в голямата бяла къща, и тръпнеше от страх! Какво му се е случило, защо не излиза?

Най-после Юлия разбра, че е опасно и безсмислено да чака повече тука. Ако с него се е случило нещастие, тя е длъжна да му помогне, да го спаси! Макар да разбра ясно това, все пак и беше необяснимо трудно да се откъсне от мястото си. Струваше и се, че щом тръгне нанякъде, там горе ще се случи някакво невъзвратимо страшно нещастие, което вече никой няма да може да поправи. Да, по-хубаво е веднага да изтича в милицията, да предупреди, да извика помощ, но въпреки това нямаше воля да помръдне от мястото си и да свали поглед от неподвижната врата!

Така измина още четвърт час. Най-после, като напрегна цялата си воля, тя бавно излезе от дворчето. Вратата беше все така неподвижна, прозорците на инженера все така тъмни. Но къде да търси помощ? Къде има милиционерски участък? Внезапно тя си припомни, че момчетата се готвеха да отидат в Министерството на вътрешните работи. Там сигурно има дежурен началник — бе казал някой. Добре, ще отиде там. Юлия знаеше къде се намира грамадното масивно здание на Министерството, но сега и беше трудно да се ориентира. Излезе на трамвайната линия, огледа се на всички страни и разбра: ще върви все по линията и ще стигне до една малка градина — там насреща е самото Министерство.

Докато бързаше с все сила по безлюдната улица, задухаха къси вихрушки, из въздуха се понесоха парчета хартия. След малко закапаха и самотни едри капки дъжд, но скоро престана. След четвърт час Юлия пристигна до градинката и като зави на ъгъла, срещу нея изникна грамадната каменна фасада на Министерството. На две места светеха прозорци и Юлия окуражена забърза нататък.

Като пристигна пред зданието, тя смутено спря. На коя врата да отиде, кому да позвъни? Имаше нещо трогателно в среднощната картина — мрак, ветрове и тя съвсем самичка, дребничка и безпомощна срещу грамадния тежък масив на Министерството, вдигнала високо срещу прозорците малкото си носле, с развяна от вихрушките руса косица. Кому да позвъни, кого да извика?

Внезапно тя трепна. В сянката на зданието се размърда човешка фигура и като излезе на светлото, Юлия видя, че това е войник — сериозен, дори намръщен, с автомат на гърдите.

— Какво чакаш тук, момиченце? — попита той строго.

— Другарю войник — започна бързо и задъхано Юлия, — трябва веднага да говоря с най-важния началник!

— Какъв началник?

— Дежурният! — досети се тя.

— Тук няма началници! — малко сърдито отвърна войникът. — Хайде върви си! Как може деца да скитат посред нощ!

— Ама, другарю войник — бързо и отчаяно зашепна Юлия, — диверсанти, другарю войник, заловиха Пешо!

— Какъв е тоя Пешо?

— Пешо е момче! Диверсантите го заловиха и го затвориха в една… стая!

Без да иска, войникът се усмихна. Сънувало ли е нещо това дете, или пък е чело до късна нощ някаква книга. Нямат си диверсантите работа, ловят деца и ги затварят в стаи! Ама пък какви са тия родители, които не си пазят децата! Може ли такова нещо!

— Слушай, момиченце, веднага да си отидеш в къщи! — каза строго войникът. — Чуваш ли, хайде тръгвай!

— Ама моля ти се, другарю войник! — отчаяно изхлипа Юлия. — Моля ти се, те ще убият Пешо.

— Нямам право да приказвам с тебе! — каза войникът. — Аз съм на пост! Хайде, върви!

— Ама как!… Те нали…

— Върви, върви… Ако има нещо, нека дойде баща ти! Войникът се обърна и тръгна към мястото си. Подкованите му обуща звънтяха по тротоара, върхът на автомата светна, преди да изчезне в сянката. След дългочасовото напрежение Юлия усети как всичко в нея се сломи, тя наведе глава и като заплака с едри горещи сълзи, тръгна надолу по улицата. Полковник Филипов седеше сам в кабинета си, вдълбочен над папка със сведения, преписки и документи. Не му се случваше за пръв път да закъснява толкова много — за него през последните години това бе станало почти всекидневна практика. През тия години враговете на републиката бяха рязко засилили своята дейност, по всички начини се мъчеха да смутят свободния и щастлив живот. Те изпращаха диверсанти през съседните капиталистически страни, хвърляха пи със самолети в слабо населени райони, вербуваха между останките на разгромената господарска класа вредители и шпиони, провокатори и убийци. Голяма част от тая пъплеща към сърцето на родината паплач попадаше в ръцете на пограничната стража, но все пак мнозина се промъкваха безнаказано до големите градове и до жизнените центрове на страната. Те бяха не само най-щастливите, те бяха най-опитните и, разбира се — най-опасните. Те имаха възможност да пакостят и пакостяха. Срещу тях трябваше да се бори денонощно — без никакъв отдих, без нито за секунда да изпуска нишките, които държеше в ръцете си. Най-после полковникът вдигна глава от книжата.

Лицето му бе широко, тъмно и кораво — много бури го бяха плискали, много ветрове вели, много студове го бяха смразявали през тежките години на германската окупация. В тия години той бе познал и глада, и суровата болка на раните, и безпощадната жестокост на враговете. Широкото му светло, добродушно лице бе станало кораво и тъмно, очите му бяха добили суров стоманен отблясък, но въпреки това по сърце той си бе останал почти такъв, какъвто бе и през младежките години. Това особено личеше, когато се усмихваше — широка добродушна усмивка, която почти скриваше очите му и в такива моменти човек мъчно би познал в него ръководителя на службата, от която трепереха цяла армия врагове.