Следите остават

— Не, не е късно… Освен това за мен е много важен случаят с ходатайството в мините… Защо Тороманов е искал в навечерието на такива важни събития да се назначи на работа в мините?

— И ние мислехме за това! — каза Пешо.

— Ето една следа, която не трябва да изпускаме! Директорът на мините е мой личен познат, той ще ни помогне в издирването! Достатъчно е само още днес да му се обадим!

Полковник Филипов поговори още четвърт час с момчетата, после ги изпрати чак до голямото стълбище.

— И тъй — довечера си стойте в къщи! — каза той на прощаване. — Може би някой от вас ще ми потрябва!

— Бъдете спокоен, другарю полковник! — отвърна за всички Пешо.

Момчетата заслизаха по стълбите с повдигнато самочувствие. Ето — те бяха отново необходими, отново ги търсеха, отново бяха влезли като активни участници в преследването на диверсантите.

ВНЕЗАПНА РАЗВРЪЗКА

На другия ден точно в 8 и 20 вечерта на гара Хвойна пристигна с доста голямо закъснение редовният пътнически влак. Беше се вече здрачило, край старите брястове около гаричката прелитаха с бледи припламвания светулчици, тихо подсвиркваха в клоните им нощни птици. От запад вече прииждаше мракът и гасеше последните светлинни по небето. Гарата бе тиха, тъмна и глуха — като всички малки провинциални гарички — и понеже наоколо нямаше никакво голямо селище, почти напълно безлюдна. Началникът на гарата с бледен газов фенер в ръка бе единственият посрещач на влака.

Големият черен локомотив спря с пъшкане, като се обвиваше с бяла пара. От вагоните слязоха само неколцина пътници, повечето от тях работници в мините, и още една двойка, която началникът на гарата веднага забеляза. Това бяха възрастен, доста добре облечен цивилен мъж и момче с къси панталони — навярно баща и син и навярно същите ония гости, които колата на главния директор чакаше. Само преди пет минути шофьорът на директора бе дошъл да попита за закъснението и се бе прибрал отново при колата си със сърдито мърморене.

Пътниците бяха с лек багаж — само мъжът носеше в ръка неголям хубав кожен куфар. Момчето се озърна, сякаш чакаше да види някого, и учудено каза:

— Май че няма никакъв шофьор!

— Не може да няма! — отвърна убедено мъжът. — Сигурно ни чака при колата си!

Началникът на гарата чу само последните думи и макар да не беше съвсем прилично да се намесва в чужд разговор, добродушно се обади:

— Колата на директора е на шосето, другарю инженер… Отдавна чака…

— Благодаря — кимна мъжът. — Откъде се минава?

— През чакалнята…

Мъжът и момчето се упътиха нататък. Не е трудно човек да се досети, че това бяха полковник Филипов и Пешо. Така именно бе уговорено с директора на мините — да пристигнат тук като инженер с момчето си, а колата на директора да ги превози до самите мини.

— Ето я колата! — каза Пешо.

Колата наистина ги чакаше на малкото площадче зад гарата. Като приближиха съвсем, Пешо поразен спря, сърцето му силно започна да бие.

Не се ли лъжеше? Не се ли е заблудил?

Пред него стоеше колата на бандитите! Той я позна изведнъж, позна силуета и. Вида белега на калника, а по-ясно и по-сигурно от колата позна шофьора — слаб, черен, мълчалив. Като чу стъпките, шофьорът погледна към тях.

Гръм да беше паднал от небето, Пешо пак не би се смаял толкова много. Той стоеше като парализиран, не смееше да направи нито крачка напред. Какво ще търси тук на далечната самотна гара, колата на бандитите? Истинско щастие беше, че шофьорът не гледаше към него, не сваляше тъмните си мрачни очи от полковника.

— Вие ли сте инженер Тошев? — попита шофьорът със спокоен глас?

— Аз съм… Бай Стефан чака ли ни?

— В дирекцията е!

— Малко позакъсняхме — каза полковникът — Всеки ден ли е тъй?

— Тъй е ами… Знаех си, че не трябва да идвам толкова рано…

Без да става от мястото си, шофьорът отвори вратата на колата. Пръв вътре влезе полковникът, след него Пешо. Двамата още не се бяха наместили удобно на седалищата и колата внезапно тръгна — както се стари на Пешо, припряно и бързо. Първата му мисъл бе да съобщи на полковника своето поразително откритие. Но как? Гласно не беше възможно, шофьорът можеше да ги чуе. Освен това огледалцето над кормилото беше нагласено така, че навярно той виждаше цялата вътрешност на колата. Дори Пешо, който продължаваше да стои като замръзнал на мястото си, виждаше от време на време в огледалото студения изпитателен поглед на шофьора, който както преди следеше незабележимо полковника. Шосето, по което се движеха, беше—ново, но доста разбито, колата се тръскаше, но не намаляваше бързината си. По грапавата му повърхност като две светли пътеки бягаха светлините на фаровете, тук-таме се мяркаха самотни дървета, варосани камъни, малки мостове. Местността беше съвсем пуста, по шосето нямаше никакво движение.

Внезапно вътрешната лампа светна. Беше я запалил полковникът.

— Да се огледаме! — каза той шеговито. — Да се видим какви хора сме!

— Ще изтощим акумулатора! — обади се шофьорът сдържано.

— И без това е слаб!

Пешо усети, че полковникът го побутна внимателно по крака и погледна надолу. Полковник Филипов държеше в ръката си цигарена кутия, обърната към бялата опака страна. На нея с неравни разкривени букви бе написано:

„Колата и шофьорът на бандитите?“

Светлината угасна.

— Да! — пошушна едва чуто Пешо в мрака. Полковникът леко потупа Пешо по коляното, сякаш искаше да му каже: „Спокойно! Няма нищо страшно! Спокойно, знам и разбирам всичко!“ Пешо се облегна назад с облекчено сърце, вълна от радост заля гърдите му. Как ли се е досетил? Как е могъл да разбере това, което беше така чудно и необикновено, което никой нормален човек не би могъл да очаква? Той се обърна леко и го погледна. Полковник Филипов гледаше пред себе си с невъзмутимо лице, но нещо в неговата поза подсказваше за тревожна напрегнатост. Пешо отново изтръпна. Какво ли ще се случи? Ще стане ли нещо тук в колата?

Полковник Филипов наистина беше сериозно разтревожен не за себе си, а за момчето. Да, той се беше досетил, наистина се беше досетил! Още преди да тръгне от София, у него се беше зародило неясно и непонятно още подозрение — дали няма да намерят на мините колата на бандитите? При повторната справка се бе оказало, че една от колите, влязла в София през оная паметна нощ, бе именно кола на мините и именно кола с марка „Буик“. Тоя факт, който можеше да бъде съвсем случаен, съпоставен с интереса на Тороманов към мините, вече раждаше известно подозрение. Полковникът не вярваше сериозно в него, но все пак взе Пешо със себе си, за да разпознае, ако стане нужда, колата или шофьора.

И сега полковникът горчиво съжаляваше, че не бе предупредил навреме момчето за възможната среща. Той забеляза ясно как Пешо се смути, усети неговото смайване, видя как бързо и тревожно огледа цялата кола. Описанието, което момчетата бяха дали на непознатия шофьор, съвпадаше с вида на мъжа, който стоеше пред него. Следното нещо бе да погледне калника. Върху него личеше същият белег, за който вече го бяха предупредили! След като влезе в колата, полковникът трескаво се замисли — как да попита Пешо, как да провери? Той написа в тъмното кратката фраза, ловко изигра номера със запалването и угасването на лампата. Ясно? Сега всичко е ясно!