Следите остават

— Приберете се в квартирата, гражданино! — каза учтиво полковникът. — Спете спокойно, нищо особено няма да се случи!

Смутеният човечец побърза да се прибере.

— Разбийте вратата! — заповяда спокойно полковникът. — Не можем повече да чакаме!

Полковникът пръв влезе през разбитата врата и веднага завъртя електрическия ключ. Антренцето беше празно, но се намираше в безпорядък, по мозаичния под се търкаляха остатъци от разбита бутилка, миришеше остро и неприятно на непроветрено и на алкохол.

— Коняк! — определи безпогрешно полковник Филипов, макар сам да не пиеше.

В антрето имаше три врати. Дясната беше голяма, почти цялата в матирано стъкло, навярно вратата за апартамента. Вляво вратата беше обикновена, кухненска, също с малко матирано прозорче. Третата врата беше точно срещу входа, доста тясна, цялата бяла и навярно — помисли полковникът — вход за банята. Той реши, че банята ще бъде първото предмостие в чуждия апартамент и решително натисна вратата. Тя се отвори веднага, но той усети, че удари в нещо меко и податливо, сякаш бе блъснала човек.

Полковникът изтръпна. Така би се блъснала вратата, ако зад нея имаше чувал с дрехи или пък човешки труп!

Човешки труп!

Той трескаво отвори електрическия ключ и само с един поглед обхвана цялото тясно бяло помещение. На мозаичния под наистина лежеше човешка фигура, здраво обвързана с въжета Шили още по-точно, момчешка фигура. Устата му бяха обвити с бяла салфетка, но очите му гледаха към полковника с нерадостен, мрачен поглед, сякаш не идваха да го освободят, а да го арестуват.

Само с един жест полковникът свали салфетката и коленичи развълнуван пред момчето.

— Бандитите избягаха — каза съкрушено Пешо. Полковникът веднага разбра какво става в душата на момчето и като се понасили да сподави своето собствено огорчение и разочарование, каза усмихнат:

— Нищо, тоя път няма да избягат далече!

Двама от помощниците му се спуснаха и веднага развързаха момчето.

— Тук в банята имаше радиопредавател! — каза Пешо. — Съвсем малък, можеш да го носиш под мишница.

Полковникът кимна:

— — Това вече разбрах… А отдавна ли избягаха диверсантите?

— Най-малко един час! — отвърна Пешо глухо. Полковникът се замисли за миг, после попита:

— В къщата има ли телефон?

— Не зная, другарю полковник… бил съм само в банята…

— Ела с мен.

Двамата преминаха в хола. Широката, елегантно мебелирана стая бе така разхвърляна, сякаш през нея бе минала бурна лятна вихрушка. Както в антрето тук вонеше нетърпимо на непроветрен въздух, алкохол, непрано бельо. По пода се търкаляха празни бутилки, станиолови обвивки за шоколад, угарки, изпокъсани вестници и повече от всичко друго парчета хляб и салам. Като се огледа, полковник Филипов забеляза телефона и с радост констатира, че не е повреден.

Той отиде до него и започна бързо да набира някакъв номер.

— Другарю полковник, а откъде знаете че съм тука! — запита внезапно Пешо.

— От Юлия… Чакай един момент!

Щом набра номера, от—другата страна незабавно се обадиха, сякаш бяха чакали там с ръка на слушалката.

— Другарят Андреев ли е? — попита полковникът, като си преправяше шеговито гласа. — Моля говорете!

После като се обърна, пъхна ласкаво слушалката в ръцете на Пешо.

— Дръж!

Дълбоко развълнуван и смаян от неочаквания ход на събитията, Пешо взе слушалката и я долепи до ухото си.

— Татко… — каза той тихо, с прегракнал глас — аз съм.

В СИГУРНИ РЪЦЕ

През тая нощ почти никой не можа да спи. Само Юлия бе изпратена с една от колите до дома. Преди да тръгнат, стана спор как да влезе в апартамента — през входа ли, или отново през прозореца. Разбира се, Юлия настояваше енергично през прозореца! Полковникът се развесели, играта му хареса.

— Така да бъде — каза той, като потупваше бащински момиченцето по слабичките плещи. — Само че утре ще кажем на татко ти, не може иначе!

— Моля ви се, другарю началник, не му казвайте! — примоли се Юлия с безпомощен изглед.

— Как може да не му кажем! — усмихна се сдържано полковникът. — Длъжни сме да му кажем!

Юлия се сбогува с Пешо, който трябваше да отиде с другата кола в Министерството. Съвсем внезапно тя му протегна тясната си бяла ръчичка през сваленото стъкло, очите и плувнаха в сълзи.

За пръв път им се случваше да се ръкуват така, като възрастни?

— Ти не ми се сърди! — каза тя почти разплака—на. — Виж, че не съм виновна!

Пешо смаян усети, че и неговите очи го сърбят.

— Аз да ти се сърдя? — възкликна той развълнуван. — Няма за какво да ти се сърдя!

Колата потегли. След малко на пустата улица, където живееше Юлия, един случаен минувач видя отдалече необикновена гледка: двама млади офицери със сини шапки и двамата доста смутени от необикновената си мисия, помогнаха на едно момиченце да се прехвърли през прозореца в стаята си.

Като влезе вътре, Юлия внимателно се ослуша. Тихо! Тя махна с ръка на двамата си нови приятели, които продължаваха да гледат отдолу, усмихна им се и изчезна в мрака на стаята След малко по улицата запърпори тихо моторът на колата им.

През това време Пешо вече подробно разказваше в кабинета на полковник Филипов историята па подхвърления ключ. Полковникът често го прекъсваше, разпитваше понякога за най-малките дреболии, задаваше допълнителни въпроси. През цялото време един стенограф старателно записваше целия разпит или по-точно целия разговор. За полковника не остана скрито почти нищо — дори най-дребния продавач, при който Тороманов се беше отбивал, или пък промените в тоалета на госпожа Тороманова.

На първо време две обстоятелства привлякоха повече вниманието на полковник Филипов — посещенията на Тороманов в антикварната книжарница и среднощното му пътуване с кола. Докато разчепкваха най-малките случки и епизодчета от антикварната книжарница, телефонът позвъня. Полковник Филипов вдигна слушалката, послуша известно време с невъзмутимо изражение, после късо разпореди.

— Добре! Продължете издирванията!

След това, като погледна момчето, замислено добави:

— Тороманов е офейкал заедно с жена си! Друго, разбира се, не можеше и да се очаква!

Що се отнася до колата, с която Тороманов бе пътувал през нощта, Пешо можа да му даде пълни подробности за всичко — марка, модел, външни белези — освен за номера. Колкото и да му се виждаше чудно, номера той бе забравил, макар да помнеше някои цифри. Стана нужда да викат посред нощ Чарли и един офицер замина с кола, за да го вземе от квартирата му.