Следите остават
Шрифт:
— Хубаво ме нареди ти мене! — каза той мрачно. — Да ти имам такова доверие, пък ти като змия в пазва…
— На вас лично нищо лошо не съм направил — измърмори глухо шофьорът. — На вас аз съм благодарен за грижите!
— Хубава благодарност! — кипна внезапно директорът. — Хубава благодарност — да вдигнеш целите мини във въздуха!
Шофьорът наведе безпомощно глава.
— Нямаше как! — въздъхна той. — Те ме държеха в ръцете си!
Пешо едва не изскочи навън — така отвратителни му бяха оправданията на шофьора. След малко в кабинета отново влезе полковник Филипов, но по спо-, койното му лице не можеше да се познае какви решения е взел и какво е намислил да предприеме. Той се отпусна в креслото си, помълча малко, после бавно заговори.
— Мене вече ми е ясна играта със сменените номера на автомобила… Само едно не мога да разбера —
Шофьорът вдигна глава.
— Така беше уговорено! — отвърна той кратко.
— А откъде знаехте, че ще се случат непредвидените събития?
— Разбира се, не знаехме… Аз потеглих от мините на 26 вечерта, под предлог, че трябва да се извърши малък ремонт на колата и да се смени акумулаторът… Предварително беше уговорено, че ще ги взема с колата, но на следната нощ, след като престоя един ден в града… Според предварителния план трябваше да взема в колата и петимата — групата от квартирата на инженера плюс Тороманов и жена му. Също така според предварителния план аз трябваше да направя всичко, за да залича следите на колата, в, случай че забележат нейния номер. Когато пристигнах близо до София, аз смених номера на колата с фалшив номер и така влязох в града… Според плана веднага гарирах колата в софийския гараж на мините и се обадих по телефона в квартирата на инженера…
— В колко часа? — попита полковникът.
— Към два часа без четвърт.
— После?
— От квартирата на инженера получих нареждане точно в 2:10 часа да бъда на една от съседните улици… По тона разбрах, че се е случило нещо непредвидено и бях, разбира се, готов за всякакви изненади. На определеното време се явих на мястото и натоварих групата заедно с багажа и… Получих заповед да вземем и Тороманови, което веднага изпълних… Така с петимата души аз отидох в моята градска квартира… Там оставих всички…
— Къде е квартирата? — запита полковникът. Шофьорът каза улицата и номера.
— След това?
— След това именно започна играта… Малко преди три часа аз напуснах града при контролния пункт и номерът ми бе, разбира се, надлежно записан… За милицията моята кола бе влязла в града около полунощ и малко по-късно бе излязла обратно по същия път… Това бе външното… А фактически аз спрях колата вън от града и отново смених номера — тоя път с истинския…
— Почаках да мине три часа и да сменят милиционера, който евентуално би могъл да запомни колата или мене, после се върнах обратно… На контролния пост, разбира се, отново записаха номера ми!… Какво излизаше от цялата тая операция?… Колата с номера на мините бе пропътувала нормално цялото разстояние, бе минала през всички контролни постове и бе влязла в града, без да излиза от него… Освен това една втора мнима кола, която евентуално би се компрометирала, ако са следели някоя от квартирите, бе влязла в града и бе излязла от него същата нощ… На нас ни беше ясно, че тая кола ще бъде търсена някъде из околностите на София, тъй като нейният номер не е бил записван на никакъв друг контролен пост…
— Къде гарира колата? — попита полковник Филипов.
— Обратно в гаража на мините…
— Не забелязаха ли там твоите разходки?
— Гаражът е малък, само за няколко коли, а аз знаех, че през тая нощ ще бъде съвсем празен… На пазача казах, че отивам до квартирата си, за да взема някакви дрехи, тъй като на другия ден няма да имам време за разходки. Щом се съмна, отидох в ремонтната работилница, където ми направиха някои малки поправки на електрическата инсталация и смених акумулатора. В пет часа следобед натоварих групата от трима души и напуснах София… Разбира се, те бяха доста променени… Ние предполагахме, че момчето е вече намерено и е разказало как изглеждат неговите нападатели… Ние също знаехме, че ако се усъмнят за бягство с кола, те ще я търсят през изминалата нощ, ще спрат вниманието си на излезлите през същата нощ от града коли и навярно ще се заблудят в колата с фалшивия номер — единствената, която може да им се види подозрителна… Тъй опасността за нас ставаше минимална… Действително през целия път до мините никой не ни спря и никой не направи проверка какви хора сме и къде отиваме… Както ми се струва, номерът бе сполучил напълно…
— Сполучи! — съгласи се с горчивина полковникът. — Само че не напълно! Защо оставихте Тороманови в София и къде се крият те сега?
— Опасно беше да вземем цялата изчезнала група… Особено опасно беше да возим жената
с нейната твърде очебийна външност…— А сега те къде са?
— В моята квартира… На хазаите казах, че са роднини от провинцията, които ще правят тук бани и ще стоят само няколко дена…
— Изобщо бива те по лъжите! — заключи полковник Филипов и стана. — Лошото е само това, че на лъжата краката са много къси! Винаги е било така и винаги така ще бъде!
После, като се обърна към Пешо, ласкаво добави:
— А ние с тебе, моето момче, ще имаме тая вечер още малко работа… Ще трябва да видиш и разпознаеш твоите приятели от квартирата на инженер Дончев. Вярвам, че след малко ще бъдат там, където е мястото им…
Диверсантската тройка бе заловена без особен труд благодарение на това, че шофьорът бе изказал паролата. Облечени с полутуристически дрехи, лейтенант Наумов и един сержант от службата му бяха проникнали в жилището на зъболекаря и бяха насочили пистолетите си срещу смаяните престъпници. Малко по-късно Пешо отиде в ареста и установи, че това са същите хора, които бе видял в квартирата на инженер Дончев. Заедно с диверсантите бе заловено непокътнато цялото им снаряжение, включително радиостанцията и нейният шифър. Взривът бе открит, както шофьорът ги бе предупредил, в един от складовете на мината.
Още същата нощ бяха арестувани в София още четирима членове на диверсантската група, между тях и съпрузите Тороманови. Успя да се изплъзне само инженер Дончев, който, щом разбрал, че квартирата му е открита, успял да се прехвърли през границата в Гърция.
Два дена след големите арести полковник Филипов пристигна с колата си у Пешови и веднага събра своите малки помощници. Дойдоха всички, включително и Юлия. Полковникът изглеждаше доволен, шегуваше се с момчетата, а с Юлия се държеше така, сякаш тя е най-важната между всички. Настроението изобщо бе повишено и весело, всички приеха като напълно заслужен дар кекса, който майката на Пешо им поднесе. Накрая полковник Филипов сложи ръка върху рамото на Юлия и сериозно попита:
— Знаете ли защо съм дошъл днеска при вас?
— Знаем! — почти едногласно отговори цялата компания.
— Хайде де! А защо?
— Да ни разкажеш защо Тороманов е хвърлил ключа през прозореца! — отговори за всички Веселин…
Полковник Филипов едва ли не се опули от изненада.
— Брей, че хитри момчета! — възкликна той възхитен. — Правилно, познахте! Само че тайната не е кой знае каква, всичко излиза много просто!
Полковникът погледна внимателните лица на момчетата и продължи:
— Същата вечер в кооперацията на Тороманов влезли двама милиционери в униформа, които търсели някаква своя съселянка. Момичето работело като до машна помощница в същата кооперация; милиционерите знаели етажа, но били забравили семейството. Добре, те се изкачват на етажа и звънят най-напред у Тороманови… Госпожа Тороманова поглежда през шпионката, вижда служителите на властта и понеже съвестта и не е чиста, изпада в паника. Тя почти се втурва при мъжа си и подплашва и него — „милиция!“. Единствената улика, която в тоя момент Тороманов е имал в себе си, това било ключът… Къде да го скрие? Разбира се, при един щателен обиск всичко скрито може да се намери… Той поглежда през прозореца към празния двор и тъй като в тоя момент не ви е забелязал, спокойно изхвърля ключа навън. Веднага след това той разбира, че тревогата е била напразна, отива да си търси ключа и намира, вас… По-нататък вие знаете историята по-добре от мене!
— Ааа, не е вярно, другарю полковник! — засмя се Чарли. — Ние нищо не знаем за самите диверсанти! Кажете ни откъде са дошли, какво стискали да правят!
Полковник Филипов шеговито се усмихна.
— Вижте, туй още не е позволено! — каза той. — Делото е все още следствено, нямам право да издавам никакви тайни!… Но… скоро ще му се чуе гласът, много скоро! Тогава всичко ще ви стане ясно!
И наистина момчетата научиха едва когато в съда бе изнесено делото срещу групата шпиони и диверсанти. От самопризнанията и от документите бе установено, че групата била подготвена в един американски лагер в Бавария и след това прехвърлена в Гърция. Тук тя е била снабдена с цялото необходимо снаряжение, с голяма сума левове и долари, с радиопредавател от последен модел и подробно инструктирана. При преминаването на границата се завързала престрелка, двама от диверсантите били убити, но другите успели да се промъкнат до София.