Следите остават

В София бандитите установили най-напред връзка с Тороманов, който им намерил квартира у инженер Дончев. Тороманов бил задължен да ги снабдява с храна и със сведенията, които те предавали на задграничната централа с радиопредавателя. Самите сведения били събирани от шпионска мрежа, която не могла да бъде разкрита напълно.

През същото време диверсантската група усилено се подготвяла да изпълни основната задача, за КОЯТО била изпратена в България. Тяхна прицелна точка била мината, в която се копаели скъпи руди. Целта била да се разрушат мините и, макар и временно, да се спре производството. Най-напред бил завербуван за тяхната работа шофьорът на главния директор, когото бандитите държали в ръцете си заради стари негови прегрешения спрямо революционното движение в страната. Все пак оказало се, че само неговата помощ няма да бъде достатъчна, тъй като шофьорът нямал достъп до вътрешността на мините. Той успял само да скрие на сигурно място взривните материали и подготвил прехвърлянето на диверсантската група в квартирата на зъболекаря. Тороманов положил големи усилия да проникне в мините като инженер, но всичките му опити пропаднали. В края на краищата той сам ги прекратил, за да не възбуди около себе си някакво подозрение.

Тогава бандитите приели нов вариант — да проникнат в мините като работници или просто да се вмъкнат в тях със сила, да хвърлят във въздуха основните съобщителни връзки и инсталациите и след това да се измъкнат с колата на директора до граничната област. Първоначалният план предвиждал в бягството да участвуват и Тороманови, но събитията осуетили това бягство. Както вече е известно, благодарение бдителността на момчетата престъплението е било осуетено в навечерието на неговото осъществяване.

В съда престъпниците получиха заслуженото си наказание.

СЛЕД ВРЕМЕ

Изминаха няколко месеца.

Ваканцията бе свършила, бялата училищна сграда се бе изпълнила сякаш до самия покрив с радостната и развълнувана глъчка на учениците. По тихите коридори отново зазвуча старият училищен звънец, понесен от прегърбения и като че ли още повече побелял „байчо“. В колбите и ретортите на химическия кабинет отново закипяха чудните смеси, загоряха с ярка химическа светлина газовите припламвания. По масите на младите естественици се появиха препарирани чучулиги, пъстри саламандри, тънки зли змии. В кабинета по физика бе шумно и интересно въртяха се дискове, блестяха на слънчевата светлина прозрачните кристали зареждаха се с електричество лайденските стъкленици. Пред децата отново се разкри чудният и непознат свят на природата, пред който добрите ученици се прехласнаха от интерес и любопитство, а мързеливичките може би малко се плашеха и тревожеха.

Така неусетно измина септември. Времето бе приятно и топло, с неизменна копринена мекота блестеше есенното небе. По него все по-често почнаха да се мяркат черните точици на прелетните птици, из парковете се носеше тревожен грак, листата на дърветата пожълтяха и почнаха да капят. Навсякъде, където имаше живот, властно се настани есента — мека, уханна, необикновено богата на багри и полутонове и може би съвсем малко унила и тъжна, тъй като след нея трябваше да дойде студената и сурова зима.

В началото на октомври в училището, където учеха и нашите малки герои, бе свикан пионерски сбор. Тържеството се състоя в големия училищен салон. Сцената бе богато украсена и драпирана с червени знамена, а дългата маса бе застлана със съвсем ново платно, купено като че ли нарочно за тържеството. Овехтелите книжни гирлянди бяха заменени с нови, на рампата на голямата сцена висяха красиви килими, които децата за пръв път виждаха. Из салона се носеше доста силничка дезинфекционна миризма, но затова пък навсякъде бе чисто, приятно и уютно. Освен пионерите сега тука бяха всички учители, много родители на ученици и една доста голяма група офицери, повечето млади, с малко непозната на пионерите униформа. Наближаваше вече часът на откриването. Тия, които бяха назад, се повдигаха на пръсти, за да видят героите на тържеството, но не успяваха да видят Нищо освен няколко плешиви глави и една зелена дамска шапка с перо, съвсем самотни сред наводнението от червени пионерски връзки и усмихнати лица на момчета и момичета.

Героите липсваха! Човек не можеше да ги види никъде в залата!

В същност малцина знаеха, че те са тук — в малката стаичка, която се намираше някъде зад сцената и служеше за гардероб.

Външният им вид не предвещаваше нищо хубаво — те всички изглеждаха необикновено пребледнели, смутени, та дори уплашени. Даже Пешо, който умееше и при най-трудни положения да изглежда хладнокръвен и спокоен, сега сякаш бе загубил присъствие на духа, стоеше притихнал до баща си и не повдигаше очи от емайлираната кокарда на фуражката, която полковник Филипов бе оставил небрежно върху една от тоалетните масички. Коста, със съвсем нова пионерска връзка и с нов шаячен панталон — ни къс, ни дълъг — седеше в ъгъла, преглъщаше от време на време със сухо гърло и напразно търсеше с поглед помощ от приятелите си. Веселин, Бебо, Чарли и другите — всички седяха в стаичката като на тръни и чакаха с премалели сърца да им кажат: „Хайде тръгвайте!“

Единствена Юлия изглеждаше спокойна и усмихната, макар и тя да имаше своя не малка грижа. Рано сутринта нейната прекалено грижлива майка бе украсила косата и с грамадна синя копринена панделка. Още тогава Юлия бе усетила в това разкрасяване нещо нередно, опитала се бе да възрази, но всички възражения бяха пропаднали. Сега панделката сякаш тежеше на главата и и пареше. Всички пионерки бяха дошли на тържеството в скромната пионерска униформа, без никакви панделки и дрънкулки по себе си — и като че ли точно така трябваше да бъде, работата наистина беше сериозна и важна. Да свали неусетно панделката? Но нали тогава ще остане да стърчи на косата и несресан кичур, а това е смешно и вече съвсем пък не подхожда на тържеството.

Но защо се бавеха? Скоро се разбра, че чакат важен човек от Министерството на вътрешните работи — този, който трябваше да произнесе словото и да връчи наградите. Юлия разбра, че това ще бъде помощник—министърът. Тя си го представяше едър мъж със строга куртка, посивяла коса и въздълго сериозно лице. Погледът, разбира се, ще бъде малко суров и проницателен, походката тежка, гласът отмерен и важен. Ох, няма да бъде лесно с такъв голям човек! Ами ако изведнъж нещо се разсърди и почне да задава въпроси? Ако се взре строго и с укор в панделката и? Ако я запита на колко е години? Дали да го излъже? О, не, не — в никой случай! Как може пионерка да лъже, и то в такъв тържествен ден! За да се окуражи, тя погледна приятелите си, но като забеляза колко и те са смутени и притихнали, тихо въздъхна. Полковник Филипов забеляза тая въздишка, усмихна се ласкаво и приятелски и смигна. Сърцето на Юлия веднага се отпусна. Щом полковник Филипов е тука — в работата няма нищо страшно, той е такъв добър и верен приятел, че на него може винаги, ама съвсем винаги и при всички възможни случаи да се разчита.

След малко в коридорчето навън се чуха бързи стъпки, вратата се открехна и през малката пролука се показа посивялата коса на байчо.

— Помощник—министърът идва! — заяви той тържествено.

Юлия се изправи на крака и зачака с притаен дъх, но външно съвсем спокойна. Обаче възрастните хора в стаичката изглежда, че никак не се разтревожиха, дори не помръднаха от местата си. Вратата отново се отвори, в стаичката влязоха трима души. Първият между тях, на когото другите двама направиха вежливо път, беше млад човек, не висок на ръст, с пъстри усмихнати очи и шеговита усмивка. Дрехите му бяха обикновени, сиви, в ръцете си държеше също такъв сив каскет, от джоба на сакото му стърчеше грижливо сгънат вестник. Полковник Филипов стана от стола си и пръв поздрави госта.

— Малко закъсняхте! — каза той с едва забележим укор в тона си.

Помощник—министърът сложи и двете ръце на гърдите си.

— Моля да бъда извинен! — каза той с искрено съжаление. — Случи ми се непредвидена служебна задръжка!

Представиха му малките герои на тържеството. Като стигна до Юлия, помощник—министърът я погледна усмихнато и бащински я потупа по страната.

— Я виж каква малка хубавица! — каза той едва ли не учуден.

После, като се взря в нея за един кратък миг, сериозно добави:

— И на моята дъщеря подариха такава хубава панделка, но не знаем как да и я вържем…

— Ами че то е много просто! — започна въодушевено Юлия.

— Не е толкова просто — прекъсна я усмихнато помощник—министърът. — Работата е там, че тя няма коса…

— Няма коса? — стресна се Юлия.

— Т.е. има, но е много малко… Тя е едва на шест—месеца.

В стаичката се засмяха. Полковник Филипов каза:

— Щом сме готови, да вървим! Вече ни чакат!… Всички тръгнаха — възрастните спокойно, като нещо тихо си говореха, момчетата с присвити сърца. И изведнъж Юлия, която до тоя момент се бе държала най-добре, изпадна в паника.