Соломоново решение

Крис погледна безпомощно към мястото, където стоеше жена му, и едва тогава се качи обратно в колата. Хвърли едно око на здраво заспалия Стампс, който нямаше и най-малка представа какви проблеми е създал. Крис направи обратен завой и спря пред разтревожената Сю, която изгаряше от нетърпение да чуе защо не го пуснаха на борда. Когато й обясни какъв е проблемът, тя каза само:

— Не можем да се върнем в Клийторп.

— Съгласен съм — рече Крис. — Да се върнем в Ашфорд и да потърсим ветеринар, който работи в почивните дни.

— Това не влизаше в плановете ни.

— Знам, но не ми се иска да оставим Стампс — въздъхна Крис.

Сю мълчаливо кимна в знак на съгласие.

Крис зави към главния път и пое обратно към Ашфорд. Господин и госпожа Хаскинс пристигнаха тъкмо навреме, за да обядват с дъщеря си. Тя искрено се зарадва, че ще прекара с тях още няколко дни, но продължаваше да не разбира защо така упорито не искат да оставят Стампс при нея. Не заминаваха завинаги в края на краищата. Крис и Сю прекараха още един ден, изпълнен с мълчание, и още една безсънна нощ в Ашфорд. Платнена чанта с четвърт милион лежеше под леглото им.

В понеделник един ветеринар се съгласи да постави всички необходими ваксини на кучето, закрепи за паспорта на господин Епълярд бележката за тях, но не успяха да свършат всичко навреме, за да се качат на последния ферибот.

Никой от тях не мигна следващата нощ. И двамата знаеха, че планът им пропада. Лежаха в леглото и разсъждаваха какво да правят… този път на английски.

След закуска Крис и Сю се разделиха най-сетне с дъщеря си. В дъното на улицата за нейно облекчение завиха наляво и се отправиха към Клийторп. Когато минаваха покрай летище „Хийтроу“, прекроеният им план бе вече готов.

— Щом се приберем, връщаме парите обратно в касата — заяви Сю.

— Как ще обясним на инспектора от пощите в началото на следващия месец защо имаме толкова голяма наличност пари в брой?

— Няма да заявяваме суми и докато дойде време за проверка, ще успеем да раздадем голяма част от парите, изтеглени извън необходимото.

— Ами осребрените пощенските записи?

— В сейфа останаха достатъчно пари — напомни Сю на съпруга си.

— А какво ще правим с паспортите?

— Ще ги унищожим веднага щом се приберем.

При пресичането на границата на Линкълншър те вече бяха решили да продължат да работят в пощенската станция, независимо от свалянето на категорията й. Сю дори беше решила какви нови неща ще могат да продават, за да припечелват допълнително. Щом колата свърна към „Виктория Кресънт“, усмивката, която доскоро бе огряла лицето й, угасна при вида на сините светлини на полицейските коли. Старичкият роувър спря и тутакси го наобиколиха дванайсетина полицаи.

— По дяволите! — изруга тя, нещо напълно недопустимо за председател на Съюза на майките, помисли си Крис, но от друга страна пък беше напълно съгласен с нея.

Господин и госпожа Хаскинс бяха арестувани вечерта на 29 декември. Откараха ги до полицейския участък на Клийторп и ги вкараха в две различни стаи за разпит. Не се наложи полицаите да приложат тактиката на доброто и лошото ченге, тъй като и двамата си признаха веднага. Прекараха нощта в отделни килии и на другата сутрин ги обвиниха в кражба на 250000 лири, собственост на пощенските служби, и в незаконно придобиване на четири паспорта.

Признаха се за виновни и по двете обвинения.

Освободиха Сю Хаскинс от затвора „Моретън Хол“ четири месеца след постъпването й там. Крис беше пуснат година по-късно. Докато беше в затвора, той измисли друг план, ала когато излезе на свобода, от „Британия Файнанс“ му отказаха подкрепа. В интерес на истината господин Тримейн се беше пенсионирал.

Господин и госпожа Хаскинс продадоха собствеността си на „Виктория Кресънт“ за 100000, а седмица по-късно се качиха на древния си роувър и се отправиха към Дувър, където се качиха на ферибота, показвайки истинските си паспорти. Озовали се веднъж в Албуфейра, те отвориха магазинче за пържена риба и пържени картофи. Все още не са много популярни сред местните, но стоте хиляди англичани, които посещават курорта всяка година, им осигуряват достатъчна клиентела.

Аз бях сред тези, които се престрашиха и поеха риска да направят малка инвестиция в новото им предприятие. С радост мога да кажа, че вече съм си върнал всяко вложено пени, с лихвите при това. Странно нещо е светът. Но както правилно отбеляза съдия Грей, господин и госпожа Хаскинс не са престъпници.

И само още нещо. Стампс почина, докато Сю и Крис бяха още в затвора.

Маестро

Италианците са единствената нация, която притежава таланта да обслужва, без да е сервилна. Един французин ще разлее соса върху любимата ти вратовръзка и няма дори да се опита да се извини, но пък междувременно ще те ругае на собствения си език. Китаецът мълчи през цялото време, а гъркът те оставя да чакаш с часове, преди да ти донесе менюто. Американците непрестанно искат да ти обяснят, че те всъщност не са сервитьори, а безработни актьори, и съобщават какъв е специалитетът на заведението за деня, все едно са на прослушване. Англичаните е много вероятно да те ангажират с толкова дълъг разговор, че започваш да се чудиш с кого всъщност си дошъл на вечеря, със сервитьора или с човека, когото си поканил. Докато германците… Да си спомняте кога за последен път сте се хранили в немски ресторант?

Неслучайно хората са единодушни, че италианците са тези, които заслужават овациите и е редно да получат наградата. Те умеят да съчетаят очарованието на ирландеца, кулинарните умения на французина и педантичността на швейцареца и макар да са в състояние да ти представят километрична сметка, всички се оставяме да ни скубят.

Това в пълна степен важи за Марио Гамботи.

Марио произхожда от голям флорентински род, от който никой не пее, не рисува, не играе футбол, ето защо с радост пристига в Лондон и започва да работи като момче за всичко в един лондонски ресторант.

Винаги когато отида да обядвам в изискания малък ресторант във Фулам, той успява да скрие неодобрението си от това, че поръчвам супа минестроне, спагети със сос „Болонезе“ и бутилка „Кианти класико“.

— Чудесен избор, маестро — заявява той и дори не си прави труда да запише поръчката ми. Обърнете внимание на обръщението „маестро“; не „милорд“, което би било низкопоклонничество, не и „сър“, което би прозвучало нелепо след двайсет години приятелство, а „маестро“ — особено ласкателно прозвище, тъй като от сигурен източник (собствената му съпруга) знам, че не е чел нито една от книгите ми.

По времето, когато бях обитател на затвора от отворен тип „Норт Сий Кемп“, Марио изпрати писмо до директора, в което искаше разрешение да дойде един петък и да ми сготви обяд. Директорът, очевидно развеселен от подобно искане, бе написал официален отговор, в който обясняваше, че ако даде разрешение, то не само ще наруши множество разпореждания на заведението за изтърпяване на наказания, но и неизбежно ще доведе до буря на страниците на таблоидите. Той ми показа своето писмо и с изненада видях, че подписът отдолу е „твой Майкъл“.