Сърцето на Луцифер

Но после бавно, много бавно лудостта сама по себе си бе загубила силата си да закриля. Тя вече не беше утеха, макар и горчива. Затова той се върна, но се чувстваше като гмуркач, който е стигнал твърде надълбоко, където въздухът му е свършил и се е устремил към повърхността само за да бъде разбит в брега.

Това беше най-лошото от всичко.

И все пак тъкмо в този момент, докато балансираше върху жестокото острие на действителността, той разбра, че има цел, която го чака в истинския свят. Двойна цел: разплащане и възмездие. Щеше да му отнеме десетилетия на планове. По правилата на вътрешния му мир то щеше да е произведение на изкуството: шедьовърът на един живот.

И така, Диоген се завърна в света.

Сега вече знаеше що за място е той и какви създания го обитават. Не беше прекрасен, съвсем не. Беше свят на болка, зло и жестокост, в който царстваше безсърдечие. Но новооткритата му цел, краят към който бе насочил целия си интелект, правеше този свят поне поносим. Той се превърна в хамелеон, който криеше всичко, всичко зад бързо сменящата се кожа на прикритост, уклончивост, заблуда, ирония, хладно отчуждение.

Отвреме навреме, когато волята му заплашваше да се срине, той откри, че някои развлечения успяваха да го разсеят, да го измъкнат от дълбините. Някои може би биха нарекли чувството, което го поддържаше, омраза, но за него това бе манната, която го хранеше, която му даваше свръхчовешко търпение и фанатично внимание към детайлите. Откри, че може да живее не просто двойствен живот, а да се въплъти в личността на половин дузина несъществуващи хора в няколко различни държави според изискванията на крайната му цел.

Беше се слял с някои от тези хора още преди години, когато полагаше сложната основа на своя майсторски план.

Пред него изникна кръстовище. Диоген забави и зави надясно.

Нощта си отиваше, но окръг Съфок все още спеше. Фактът, че брат му Алойзиъс не бе един от онези потънали в сладострастен унес, му носеше удовлетворение. Алойзиъс никога вече нямаше да спи добре. Никога. Тъкмо в този момент сигурно осъзнаваше пълните размери на онова, което той, Диоген, му бе причинил.

Планът му притежаваше силата и функционалното съвършенство на добре смазан вълчи капан. А сега Алойзиъс бе хванат между челюстите му в очакване на ловеца и на милостивия куршум в мозъка. Само че Диоген нямаше да прояви подобна милост.

Той обърна поглед към чантата на седалката до себе си. Не я беше отварял до този момент. Мигът, в който щеше да разгледа диамантите на спокойствие почти бе дошъл. Мигът на свобода, за който бе копнял от толкова време.

Защото само чрез ярката, искряща, пречупена светлина, в която сияеха цветните диаманти, Диоген можеше да се освободи за малко от своя черно-бял затвор. Само тогава можеше да събуди тези слаби, но така търсени спомени от миналото си — спомените за цвят. А от всички цветове червеното беше истинската му страст. Червено във всичките му прекрасни оттенъци.

„Сърцето на Луцифер“. С него щеше да започне и с него да завърши. Алфата и омегата на цвета.

А след това трябваше да се погрижи и за Виола.

Всички инструменти бяха почистени, излъскани и наточени. Виола щеше да отнеме известно време. Тя беше като първокласно вино, което заслужаваше да бъде извадено от избата, да постои на стайна температура, да се отвори, за да подиша — преди да му се насладиш глътка по глътка, докато не остане нищо. Трябваше да страда — не заради себе си, а заради белезите, които това щеше да остави по тялото й. А никой нямаше да разпознае тези белези по-добре от Алойзиъс. Щяха да му причинят страдание равно или по-голямо от болката, която бе изпитала притежателката на тялото.

Може би щеше да започне от влажното каменно мазе на вилата с възстановка на сцената, изобразена в „Юдит и Олоферн“. Това открай време бе любимата му картина от Караваджо. Бе стоял с часове пред нея в Националната галерия за антично изкуство в Рим, изпълнен с благоговение пред всеки детайл: прекрасната малка бръчка на решителност върху челото на Юдит, докато боравеше с ножа; начинът, по който бе отдръпнала всяка част от тялото си, освен голите си ръце, надалеч от мръсната си работа; ярките кървави резки по чаршафите. Да, това щеше да е добро начало. Може би дори с Виола щика да обсъдят картината заедно, преди той да се захване за работа. Юдит и Олоферн. Разбира се, с разменени роли и с едно допълнение: купа за събиране на кръвта, благодарение на която да не се загуби нито капка от безценната течност…

Диоген профуча през празното село Джерард Парк. Заливът Гардинърс изплува пред него като хладен метален лист, нагънат от тъмните очертания на далечния остров. Колата зави надясно по Джерард Драйв, оставяйки пристанището Акабонак от едната страна, а залива — отляво. Оставаше по-малко от миля. Той се усмихна слабо.

— Vale, Frater — прошепна той на латински. — Vale.

* * *

Виола бе примъкнала стола до запречения прозорец и наблюдаваше с отчужден унес как първата резка светлина пропълзява над черния Атлантик. Беше като кошмар, от който не можеше да се събуди, като сън толкова истински и жив, колкото и безсмислен. Това, което я плашеше най-много от всичко бе мисълта за това през колко затруднения и разходи е преминал Диоген, за да създаде тази затворническа килия — стени, подове и тавани, облицовани със стоманена мрежа, метална врата със заключалка от сейф, да не говорим за нечупливите прозорци и специалните електро- и водопроводи. Беше по-охранявано и от най-добре пазения затвор.

Защо! Наистина ли бе възможно сега, след като утрото настъпваше, да й остават броени минути живот?

Въпреки всичко тя се насили да изтласка тези мисли от ума си.

Отдавна бе установила, че бягството е невъзможно. В конструирането на килията й бе вложена много мисъл и всяко нейно усилие да намери изход бе предвидено и предварително блокирано. Той беше отсъствал през цялата нощ. Или поне дълбоката тишина говореше така. Беше блъскала вратата, бе пищяла, в един момент дори бе започнала да я удря със стол, докато той стана на парчета в ръцете й. Но никой не дойде.

Светлата резка се окъпа в леко кървава багра: огнено сияние над развълнувания океан. Свиреп вятър браздеше тъмната вода с дантели от бяла пяна. Камшици от замръзнал сняг — или пясък? — шибаха земята.

Внезапно тя се изправи, застанала нащрек. Бе чула слабия, приглушен звук от отваряне на врата. Втурна се към собствената си врата и прилепи ухо до нея. Звукът идваше отдолу, стъпки, изтракване на брава.

Беше се върнал.

Усети внезапен пристъп на страх и очите й пробягаха през стаята. Лимбата на слънцето тъкмо се изкачваше над сивия Атлантик и същевременно се скриваше зад тъмен буреносен облак. Нарочно бе пристигнал тъкмо по изгрев. Навреме за екзекуцията.

Виола се усмихна. Ако си мислеше, че може да я убие без бой, горчиво грешеше. Щеше да се съпротивлява до смърт…

Тя преглътна, когато осъзна колко глупава е дързостта й, насочена към мъж, който със сигурност щеше да носи оръжие и да знае как да го използва.

Опита се да потисне внезапната паника и да успокои накъсаното си дишане. В гърдите й се надигна смесица от странни, противоречиви чувства: от една страна изгарящото, инстинктивно желание да оцелее, независимо на каква цена; от друга — вроденият стремеж да умре — ако смъртта наистина беше близо — с достойнство, а не с писъци.

До слуха й долетяха още звуци и без да се замисли, тя се просна на пода, за да ги долови по-добре през тясното пространство между вратата и прага.

Изправи се и се втурна в банята, дръпна рулото тоалетна хартия от поставката му и измъкна картонения цилиндър в средата с рязко движение. После отново се спусна към вратата като допря единия край на цилиндъра до ухото си, а другия промуши през пролуката отдолу.

Сега чуваше много по-добре: шумолене на дрехи, подреждане на някакви предмети, звук от отваряне на ключалка.