Суперкомандос

— Ами… да.

— Ами… не — отсече той и отново засмука лулата.

— Ковач!

Примигах и открих, че Ортега любопитно наднича в очите ми.

— Има ли нещо, което трябва да знам?

Усмихнах се леко и хвърлих поглед към лъскавия кухненски тезгях.

— Всъщност не.

Тя ме разбра погрешно.

— Готвят добре, уверявам те.

— Ами тогава да си поръчаме.

Тя ме поведе към една от палубите на ресторанта. Вече ми бе разказала, че „Летящата риба“ бил някога въздушен миночистач, после го купил някакъв океанографски институт. Днес институтът беше закрит или преместен и крайбрежната му сграда пустееше, но предприемчиви хора бяха превърнали дирижабъла в летящ ресторант, привързан над петстотин метра над порутеното здание. От време на време въжетата плавно го издърпваха към земята, за да слязат наситените клиенти и да се качат нови. Когато пристигнахме, около хангара се виеше дълга опашка, но Ортега размаха значката и когато дирижабълът слезе през отворения покрив, ние първи се качихме на борда.

Седнах с кръстосани крака върху възглавничките около масата, която бе закрепена за корпуса с дълга метална тръба, така че изобщо не докоснах палубата. Около площадката трептеше едва доловимо сияние на силов екран, който поддържаше нормална температура, а поривистия вятър свеждаше до приятен полъх. Шестоъгълният решетъчен под разкриваше почти идеална гледка покрай възглавниците към морето далече под нас. Размърдах се малко смутено. Никога не съм обичал високото.

— Използвали го за наблюдения на китове и тъй нататък — каза Ортега, като размаха ръка към корпуса. — По онова време не можели да си позволят сателитно време. Естествено, след Деня на разбирателството китовете изведнъж станали златна мина за всеки, който можел да разговаря с тях. Знаеш ли, те ни разказаха за марсианците почти толкова, колкото узнахме от четири века разкопки на Марс. Господи, те ги помнят как са идвали тук. Наследствена памет, разбира се. — Тя помълча, после добави ни в клин, ни в ръкав: — Родена съм на Деня на разбирателството.

— Наистина ли?

— Да, на девети януари. Нарекли ме Кристин на името на някаква австралийска изследователка от първия преводачески екип.

— Много мило.

Тя изведнъж осъзна с кого говори в действителност. Сви рамене.

— Когато си хлапе, виждаш нещата по друг начин. Исках да се казвам Мария.

— Често ли идваш тук?

— Не. Но предположих, че всеки от Харлановия свят би го харесал.

— Правилно.

Сервитьорът дойде и изписа менюто във въздуха между нас с холографско фенерче. Хвърлих един поглед и избрах напосоки някакво вегетарианско суфле.

— Добър избор — каза Ортега и кимна на сервитьора. — За мен същото. И сок. Искаш ли нещо за пиене, Ковач?

— Вода.

За момент изборът ни просветна в розово, после менюто изчезна. Сервитьорът прибра с рязък жест фенерчето в джоба си и се оттегли. Ортега хвърли поглед наоколо, търсейки неутрална тема за разговор.

— И тъй… имате ли подобни заведения в Милспорт?

— Да, на земята. Не си падаме много по високото.

— Тъй ли? — Тя вдигна вежда. — Милспорт е архипелаг, нали? Мислех си, че дирижаблите са…

— Идеалното решение при недостиг на недвижима собственост? Дотук имаш право, но мисля, че пропускаш нещо. — Стрелнах поглед към небето. — Ние не сме сами.

Тя схвана.

— Орбиталните? Враждебни ли са?

— Ммм. Да речем по-скоро капризни. Склонни са да стрелят по всяка въздушна машина, по-едра от хеликоптер. И тъй като още никой не е успял да припари на борда на някой от тях, камо ли да го изключи, не знаем какви са параметрите на програмата им. Затова предпочитаме да не рискуваме и избягваме полетите.

— Все трябва да имате някакъв междупланетен транспорт.

Кимнах.

— Е, имаме. Не много оживен, разбира се. В системата няма други обитаеми планети, а все още сме твърде заети със своята, за да тераформираме останалите. Изстрелваме от време на време изследователски апарати и совалки за поддържане на платформите. Няколко мини за добив на редки елементи, с това се изчерпва всичко. Използваме редките възможности за изстрелване — привечер на екватора и рано сутрин на единия полюс. Изглежда, някога две или три орбитални станции са паднали, оставяйки пробив в мрежата. — Аз помълчах. — Или пък някой ги е свалил.

— Някой? Не марсианците, искаш да кажеш?

Разперих ръце.

— Защо не? Всичко, което са открили на Марс, е разрушено или заровено. Или тъй умело прикрито, че трябваше да търсим с десетилетия, преди да осъзнаем, че е под носа ни. Така е и на повечето от Заселените светове. Всичко говори за някакъв конфликт.

— Но археолозите твърдят, че било гражданска война, колониална война.

— Да, бе. — Скръстих ръце и се облегнах назад. — Археолозите твърдят, каквото им нареди Протекторатът, а в момента е модерно да оплакваме участта на Марсианската империя, която се разпаднала, потънала във варварство и изчезнала. Мъдро предупреждение за наследниците. В името на цивилизацията не вдигайте бунтове срещу законните си управници.

Ортега хвърли нервен поглед наоколо. Разговорите край съседните маси бяха замлъкнали. Завъртях се към зяпащите хора с широка усмивка.

— Може ли да говорим за нещо друго? — попита смутено Ортега.

— Разбира се. Разкажи ми за Райкър.

Смущението мигом отстъпи място на ледено спокойствие. Ортега разпери длани върху масата и се загледа в тях.

— Нямам желание — каза след малко тя.

— Бива. — Загледах се през блясъка на силовата защита към далечните облаци, като полагах усилия да не забелязвам морето долу. — Но искрено смятам, че всъщност го искаш.

— Типично мъжко разсъждение.

Поръчката пристигна и ние започнахме да се храним в тишина, нарушавана само от звъна на приборите. Открих, че съм прегладнял като вълк въпреки идеално балансираната закуска на киберготвача в „Хендрикс“. Храната бе разбудила в мен нещо повече от елементарните стомашни потребности. Изпразних паничката още преди Ортега да е преполовила своята.

— Добре ли е? — попита иронично тя, когато се облегнах назад.

Кимнах, опитвайки да прогоня спомените, свързани със суфлето. Не ми се искаше да използвам емисарските психотехники — щяха да развалят приятното чувство за ситост. Докато оглеждах лениво чистите метални очертания на ресторантската палуба и небето отвъд тях, изпитах почти също тъй пълно удовлетворение, както когато Мириам Банкрофт ме остави да лежа изцеден в „Хендрикс“.

Телефонът на Ортега записука. Тя го измъкна от джоба си и отговори все още с пълна уста.

— Да? Аха. Аха, добре. Не, ще отидем. — Тя стрелна за миг очи към мен. — Тъй ли? Не, остави и това. Нищо няма да му стане. Да, благодаря, Дзак. Задължена съм ти.

Тя прибра телефона и отново се зае със суфлето.

— Добри новини ли?

— Зависи от гледната точка. Проследили са двете местни обаждания. Едното е до биткодрум в Ричмънд. Знам го. Ще отидем да хвърлим едно око.

— А другото?

Ортега ме погледна над паничката, сдъвка хапката и преглътна.

— Другият номер е частен. Резиденцията на Банкрофт. Е, как го разбираш?

19.

Биткодрумът се оказа стар контейнеровоз, закотвен в северния край на залива, близо до безброй изоставени складове. Трябва да беше дълъг към половин километър и имаше шест ясно очертани товарни трюма. Най-задният изглеждаше отворен. От въздуха целият кораб ми се стори боядисан в оранжево — сигурно от ръждата.