Суперкомандос

Продължих да го претърсвам и открих средството за прилагане — миниатюрен електромагнитен пистолет. Зареждаш кристалчетата в пълнителя, електромагнитното поле ги подрежда, а ускорителят ги изстрелва под кожата. Горе-долу по същия принцип работеше и игленият пистолет на Сара. За военните лекари тези машинки представляваха по-груб заместител на пневматичните спринцовки и затова се радваха на голяма популярност.

Дръпнах Къртис на крака и го блъснах настрани. Той успя да се задържи прав. Стискаше носа си с една ръка и ме гледаше злобно.

— Ако искаш кръвта да спре, отметни глава назад — посъветвах го аз. — Хайде, няма да те удрям повече.

— Бръсно гопеле! — изгъгна той.

Повдигнах кристалчетата и пистолета.

— Откъде ги взе?

— Да го духаш, Ковач. — Къртис неволно отметна глава назад, като се опитваше в същото време да не ме изпуска от поглед. Очите му се въртяха като на подплашен кон. — Нищо няма да ти кажа, скапаняк.

— Бива. — Оставих нещата върху бара и две-три секунди го гледах втренчено. — Тогава аз да ти кажа нещо. Знаеш ли какво правят с емисарите по време на обучението? Изкореняват всеки нормален инстинкт за ограничаване на насилието. Признаци за капитулация и покорство, йерархичен ред, вярност към групата. Всичко се изтрива неврон по неврон; заменят го със съзнателното желание да сториш зло.

Той ме гледаше мълчаливо.

— Разбираш ли? Би било по-лесно да те убия на място. Много по-лесно. Трябваше да се удържам насила. Това е емисарят, Къртис. Изкуствено сглобен човек. Чудовище.

Мълчанието се разтегляше. Нямаше как да зная дали е проумял или не. Не ми се вярваше, ако съдех по спомените си за младия Такеши Ковач в Нова Пеща преди век и половина. На неговата възраст думите ми навярно звучаха като сбъдната мечта за сила и власт.

Свих рамене.

— За в случай, че още не си се досетил, отговорът за дамата е „не“. Не ме интересува. Е, сега трябва да си щастлив. Струваше ти само един строшен нос. Ако не се беше надрусал до козирката, можеше да минеш и по-евтино. Предай й, че много благодаря, оценявам предложението, но тук стават твърде много неща, за да ги зарежа току-така. Кажи й, че почвам да се забавлявам.

Някой тихо се изкашля откъм входа на бара. Вдигнах очи и видях на стъпалата силует с костюм и щръкнала пурпурна прическа.

— Прекъсвам ли нещо? — попита мохиканът.

Говореше спокойно и бавно. Явно не беше от старата гвардия на Ортега.

Вдигнах чашата си от бара.

— Съвсем не, господин полицай. Заповядайте да се включите в купона. Какво ще пиете?

— Отлежал ром — каза ченгето, идвайки бавно към нас. — Ако имат. В малка чаша.

Вдигнах пръст към лицето часовник. Барманът измъкна отнякъде гравирана кристална чашка и я напълни с тъмна червеникава течност. Мохиканът мина край Къртис, хвърли му попътно любопитен поглед и протегна дълга ръка към питието.

— Благодаря. — Той отпи от чашката и леко приведе глава. — Не е зле. Бих искал да поговоря с вас, Ковач. На четири очи.

Двамата се завъртяхме към Къртис. Шофьорът ме изгледа с ненавист, но идването на нов човек бе разредило напрежението. Къртис си тръгна, продължавайки да се държи за носа. Полицаят го изчака да изчезне от поглед, сетне пак се обърна към мен.

— Вие ли го направихте? — небрежно попита той.

Кимнах.

— Той почна пръв. Играта загрубя малко. Мислеше си, че защитава някого.

— Е, радвам се, че не е защитавал мен.

— Както казах, играта загрубя. Разгорещих се.

— Не ми обяснявайте, тая история просто не ме засяга. — Полицаят се облакъти на бара и хвърли поглед наоколо с искрен интерес. Сега си го спомних. Онзи в хранилището, дето си пазеше значката да не потъмнее. — Ако се чувства засегнат, може да предяви обвинения и пак ще прегледаме записите на хотела.

— Значи имате съдебна заповед? — спокойно попитах аз, макар че съвсем не се чувствах спокоен.

— Почти. В правния отдел вечно се бавят. Скапани изкуствени интелекти. Вижте, исках да се извиня за поведението на Мърсър и Дейвидсън в участъка. Понякога се държат като тъпанари, но по принцип са свестни момчета.

Леко размахах чашата си.

— Минали работи.

— Добре. Аз съм детектив сержант Диего Баутиста. Обикновено действам като партньор на Ортега. — Той допи рома и се усмихна. — Държа да уточня — чисто служебна връзка.

— Разбрано. — Направих на бармана знак да налее по още едно. — Кажете ми нещо. Всички ли ходите при един фризьор, или е някакъв знак за групова принадлежност?

— Първото. — Баутиста печално сви рамене. — Ходим при едно старче във Фултън. Бивш затворник. Изглежда, мохиканите са били на мода по негово време. Друг стил не знае, но е приятен дядка и не взима скъпо. Един колега взе да го посещава преди няколко години, старецът му направи отстъпка. Нали знаете как става.

— Но Ортега не ходи там.

Баутиста разпери ръце.

— Ортега се подстригва сама. Използва малък холографски скенер. Разправя, че така си тренирала пространствената координация или нещо подобно.

— Различна е.

— Да, различна. — Баутиста помълча замислено и зарея поглед нейде в далечината. Без да усети, отпи от новата порция ром. — Заради нея идвам.

— О-хо. Дружеско предупреждение ли ме чака?

Баутиста направи гримаса.

— Наречете го както искате, но наистина ще е дружеско. Не ми трябва строшен нос.

Неволно се разсмях. След кратко колебание Баутиста си позволи сдържана усмивка.

— Работата е там, че тя просто се съсипва, като ви гледа да се разхождате с тоя носител. С Райкър бяха наистина много близки. От година изплаща ипотека за тялото, а с една лейтенантска заплата хич не е лесно. Онзи мръсник Банкрофт й извъртя гаден номер. В края на краищата Райкър не е нито много млад, нито пък хубавец.

— Има неврохимия — напомних аз.

— Е, да. Неврохимия — охотно се съгласи Баутиста. — Опитахте ли я вече?

— Един-два пъти.

— Все едно да танцуваш фламенко в рибарска мрежа, нали?

— Грубичка е — признах аз.

Този път се разсмяхме и двамата. Когато смехът утихна, полицаят отново се загледа в чашата си. Лицето му стана сериозно.

— Не се опитвам да ви притисна. Казвам само едно: карайте по-кротко. Точно в момента не й трябват такива неща.

— И на мен — отвърнах искрено аз. — Та аз дори не съм си на планетата.

Баутиста ме погледна със съчувствие, или просто пиенето почваше да го хваща.

— Предполагам, че Харлановият свят доста се различава от това тук.

— Правилно предполагате. Вижте, не искам да ставам груб, но нямаше ли кой да обясни на Ортега, че с Райкър е свършено? Все едно, че е мъртъв. Едва ли смята да го чака двеста години, нали?

Полицаят ме изгледа с присвити очи.

— Значи чухте за Райкър, а?

— Знам, че са му лепнали два века. Нямам представа за какво.

В очите на Баутиста блеснаха късчета от стара болка. Не е много приятно да разговаряш за корумпирани колеги. За момент съжалих, че подхванах темата.