Суперкомандос

— Трудно се прави съпоставка между цивилизация и семеизвержение.

— Вие идвате от друго място — каза навъсено Банкрофт. — Дръзка, млада колониална култура. Нямате представа в какъв калъп са ни стегнали многовековните традиции тук, на Земята. Младите по дух, авантюристите, всички те отлетяха с корабите. Насърчаваха ги да заминат. Останаха търпеливите, покорните, ограничените. Гледах как става това и навремето бях доволен, защото така изграждането на империя вървеше много по-лесно. А сега се питам дали си струваше да платим такава цена. Културата западна, впримчена в строги жизнени норми, стъпила върху старото и познатото. Закостенели закони, закостенял морал. Декларациите на ООН се превърнаха във вкаменелост, в глобален конформизъм, в надкултурна усмирителна риза. От страха пред онова, което може да възникне в колониите, се роди и Протекторатът още преди корабите да стигнат целта. Когато първите кацнаха, хората в тях се събудиха сред грижливо подготвена тирания.

— Говорите, като че нямате нищо общо. И при толкова ясно разбиране на нещата пак не можете да се освободите?

Банкрофт се усмихна кисело.

— Културата е като смог. За да живееш в нея, трябва да я вдишваш по мъничко и неизбежно започваш да се отравяш. Пък и какво означава да бъда свободен в това обкръжение? Свободен да пръскам сперма по лицето и гърдите на жена си? Свободен да я карам да мастурбира пред мен, да споделя плътта си с други мъже и жени? Двеста и петдесет години са много време, мистър Ковач. За толкова време безброй мръсни, унизителни фантазии могат да заразят ума и да гъделичкат хормоните на всеки свеж носител, в който се прехвърляш. А през цялото това време възвишените ти чувства стават все по-чисти и по-разредени. Имате ли представа какво се случва с емоционалните връзки за толкова дълъг период?

Отворих уста, но той вдигна длан и аз премълчах. Не всеки ден се случва да слушаш изповед на многовековна душа, а Банкрофт се беше разпалил.

— Не — отговори си сам. — Как бихте могли да знаете? Вашата култура е твърде плитка, за да разберете какво е да живееш на Земята. И по същия начин вашият жизнен опит просто не дава основа да проумеете какво е да обичаш един и същ човек цели двеста и петдесет години. Ако упорстваш, ако избегнеш капаните на скуката и самодоволството, в крайна сметка остава нещо, но не любов. То е по-скоро преклонение. Тогава как да съвместиш тази почит, това преклонение с гнусните влечения на плътта, която носиш в момента? Казвам ви го открито — няма начин.

— Затова предпочитате да ходите при проститутки?

Нова кисела усмивка.

— Не се гордея със себе си, мистър Ковач. Но не може да живееш толкова дълго, без да приемеш всяка своя черта, колкото и да е отвратителна. Жените са налице. Те задоволяват определена пазарна потребност и получават съответното възнаграждение. А по този начин аз се пречиствам.

— Съпругата ви знае ли?

— Естествено. Знае много отдавна. Уму ме уведоми, че сте в течение на фактите около Лейла Бегин. Но оттогава Мириам стана по-спокойна. Сигурен съм, че и тя си има своите авантюри.

— Колко сигурен?

Банкрофт раздразнено махна с ръка.

— Има ли значение? Не следя жена си, ако това имате предвид, но я познавам. Тя има страсти също като мен и трябва да ги задоволява.

— И това не ви смущава.

— Мистър Ковач, може да имам много пороци, но не съм двуличник. Става дума за плът, нищо повече. И двамата с Мириам го разбираме. А сега, тъй като разпитът явно навлезе в задънена улица, може ли да се върнем малко назад? Твърдите, че Елиът е напълно невинен. С какво друго разполагате?

В този момент взех решение, избликнало от инстинктивните нива дълбоко под разумната мисъл. Поклатих глава.

— Засега нямам нищо конкретно.

— Но ще имате?

— Да. Можем да обясним действията на Ортега със самоличността на моя носител, но остава Кадмин. Той не гонеше Райкър. Познаваше ме. Нещо става.

Банкрофт кимна доволно.

— Ще разговаряте ли с Кадмин?

— Ако Ортега ми позволи.

— Тоест?

— Тоест, полицаите вече са прегледали сателитните снимки на Окланд от тази сутрин, което означава, че навярно са ме видели да напускам клиниката. Все нещо трябва да е минавало горе по онова време. Не вярвам да са в настроение за сътрудничество.

Банкрофт си позволи поредната хладна усмивка.

— Много хитро, мистър Ковач. Но нямайте тревоги в това отношение. Клиниката „Вей“ — или поне каквото е останало от нея — не гори от желание да разпространява вътрешните си видеозаписи или да предяви обвинение. Едно разследване ще навреди на нейното ръководство повече, отколкото на вас. Естествено, съвсем друг въпрос е дали няма да предприемат… да речем, частни действия.

— А заведението на Джери?

Той сви рамене.

— Същата история. След като собственикът е мъртъв, веднага се намериха желаещи да поемат ръководството.

— Чиста работа.

— Радвам се, че оценявате стореното. — Банкрофт стана от стола. — Както казах, утрото бе много натоварено и преговорите далеч не са свършили. Ще ви бъда благодарен, ако в бъдеще ограничите донякъде склонността си към разрушения. Струва ми доста скъпо.

Докато се изправях, за миг отново видях огнените черти на изстрелите над Иненин, в костите ми трепнаха предсмъртните писъци и изведнъж изисканата сдържаност на Банкрофт ми се стори също тъй нелепа и отвратителна, както стерилните думи на генерал Макинтайър в отчета за загубите: … заслужаваше си да платим такава цена, за да осигурим предмостието на Иненин… Също като Банкрофт, Макинтайър беше човек на властта и в типичния стил на всички властници, когато говореше, че цената си струва, едно бе гарантирано.

Плащаше някой друг.

17.

Участъкът на Фел Стрийт бе скромно здание, изградено, струва ми се, в стил марсиански барок. Не личеше дали е проектиран така от самото начало, или е бил пригоден по-късно за полицейски участък. Във всеки случай беше истинска крепост. Привидно ерозиралата фасада от червен гранит и заслонените контрафорси осигуряваха множество естествени ниши с високо вградени прозорци от цветно стъкло, край които едва се забелязваха издатините на генератори за силово защитно поле. В грапавата повърхност на камъка под прозорците бяха изсечени назъбени препятствия, хвърлящи кървави отблясъци в ранното утро. Нямах представа дали стъпалата към сводестия вход нарочно са построени неравни, или са се изтъркали с времето.

Вътре ме обгърнаха едновременно разноцветни мътни лъчи от прозореца и някакво странно спокойствие. Инфразвук, предположих аз, хвърляйки поглед към сбирщината от съмнителни типове, чакащи най-покорно по пейките. Ако бяха арестувани и заподозрени, то нещо им вдъхваше удивително спокойствие и това едва ли се дължеше на дзен-популистките фрески, изрисувани по стените на коридора. Прекосих светлото петно под прозореца, проправих си път през групички хора, които разговаряха приглушено като в библиотека, и се озовах пред широко бюро. Някакъв униформен тип, вероятно дежурният сержант, приветливо замига насреща ми — явно инфразвукът не бе подминал и него.

— Лейтенант Ортега — казах аз. — Отдел „Органични увреждания“.

— За кого да предам?

— Кажете й, че е дошъл Илайас Райкър.

С крайчеца на окото си забелязах как друг униформен рязко извърна глава при това име, но не каза нищо. Дежурният заговори по телефона, изслуша отговора и пак се обърна към мен.

— Ще прати някого да ви вземе. Въоръжен ли сте?

Кимнах и бръкнах за немекса под якето си.

— Моля, предайте ми го внимателно — добави сержантът с любезна усмивка. — Програмата за охрана е много чувствителна и може да ви зашемети, ако сметне, че кроите нещо.