Суперкомандос

— Той ме познаваше. — Аз издишах дима. — Познава и историята на квелизма. „Стига толкова, мамка ви“ са думи на квелистката партизанка Ифи Деме, преди да умре по време на разпит през Разселническия период на Харлановия свят. Била заредена с имплантирани експлозиви и унищожила цялата сграда. Познато ли ти звучи? Е, кой може да ръси цитати на Квел като мой съгражданин?

— По дяволите, Ковач, той е в хранилището. Не можеш да измъкнеш човек оттам без…

— Без изкуствен интелект. С изкуствен интелект можеш. Виждал съм го с очите си. На Адорасион командването измъкна нашите военнопленници хей така. — Щракнах с пръсти. — Като слонски скат от плитчините.

— Чак толкова лесно? — попита иронично Ортега.

Смукнах от цигарата, без да обръщам внимание на закачката.

— Помниш ли, че когато бяхме на виртуален разговор с Кадмин, в небето прелетя мълния?

— Не съм видяла. Не, чакай, сетих се. Помислих, че е някакво смущение.

— Не беше смущение. Докосна го. Когато се отрази в масата. Точно тогава той обеща да ме убие. — Аз се обърнах към Ортега и направих опит да се усмихна. Споменът за виртуалния образ на Кадмин беше ясен и ужасяващ. — Искаш ли да чуеш истински мит от първото поколение на Харлановия свят? Приказка от друга планета.

— Ковач, дори с изкуствен интелект би им трябвало…

— Искаш ли да чуеш приказката?

Ортега сви рамене, направи гримаса и кимна.

— Разбира се. Би ли ми върнал цигарите?

Подхвърлих й пакета и изчаках да запали. Тя духна дима към улицата.

— Хайде, разказвай.

— Започвам. Родният ми град Нова Пеща някога е бил текстилен център. На Харлановия свят има едно растение, наречено белотрев. Расте в морето и по крайбрежните ивици. След като бъде изсушено и обработено с химикали, от него се произвежда нещо като памучен плат. По време на Заселването Нова Пеща станала текстилна столица на планетата. Дори по онова време условията за работа в тъкачниците били ужасни, а когато квелистите преобърнали всичко с главата надолу, станало още по-зле. Белотревната индустрия западнала, избухнала масова безработица и жестока бедност, а разселниците с нищо не можели да помогнат. Те били революционери и бъкел не разбирали от икономика.

— Все същата стара песен, а?

— Добре позната, във всеки случай. По онова време от бордеите из текстилните квартали долитали страховити истории — например за Вършеещите дяволчета или за Канибала от улица „Китано“.

Ортега смукна цигарата и ме погледна с кръгли очи.

— Очарователно.

— Е, лоши времена са били. Слушай сега историята за Людмила шивачката. Разправяха я на децата, за да помагат у дома и да се прибират по светло. Лудата Людмила имала стара тъкачна работилница и три деца, които никога не й помагали. Нощем до късно ходели да играят електронни игри из града, а сетне спели по цял ден. И един ден Людмила превъртяла.

— Значи преди това не е била луда?

— Не, само малко измъчена.

— Ти я нарече Лудата Людмила.

— Така се казва приказката.

— Но ако в началото не е била луда…

— Ще слушаш ли приказката или не?

Устните на Ортега весело трепнаха. Тя ми махна с цигарата да продължа.

— Приказката разправя, че една вечер, когато децата й се готвели да излизат, тя им сипала нещо в кафето и когато били замаяни, но забележи, все още в съзнание, тя ги откарала до Мичъм’с Пойнт и един по един ги метнала във вършачката. Казват, че писъците им се чували чак отвъд тресавището.

— Мхм-м-м.

— Естествено, полицаите почнали да подозират…

— Нима?

— … но нищо не можели да докажат. Две от децата взимали кофти дрога, имали вземане-даване с местната якудза и никой не се изненадал особено, когато изчезнали.

— Има ли поука?

— Да. Разбираш ли, Людмила се отървала от тия скапани, безполезни деца, но това всъщност не й свършило работа. Все още се нуждаела от някого, който да наглежда ваните за накисване и да мъкне суровината нагоре-надолу. И все още била ужасно бедна. Какво мислиш, че направила?

— Нещо гнусно, предполагам.

Кимнах.

— Събрала от вършачката парчетата от разкъсаните деца и съшила от тях триметрово тяло. А после, в една вечер, посветена на злите духове, призовала Тенгу, за да…

— Какво призовала?

— Тенгу. Нещо като пакостник, тук сигурно бихте го нарекли демон. Призовала Тенгу, за да съживи тялото, а после го зашила вътре.

— Без той да усети, така ли?

— Ортега, това е приказка. Тя зашила вътре душата на Тенгу, но обещала да го освободи, ако й служи девет години. Девет е свещено число според фолклора на харланитите, тъй че споразумението обвързвало не само Тенгу, но и нея. За жалост…

— Аха!

— … духовете Тенгу не са особено търпеливи, а и с Людмила едва ли е било много приятно да се работи. Преди да измине и една трета от договора, една нощ Тенгу се ядосал и я разкъсал на парчета. Някои казват, че това било дело на Кишимо-джин, тя нашепвала страшни подстрекателства на Тенгу и…

— Джин ли?

— Кишимо-джин, божествената защитничка на децата. Така отмъстила за злодеянието на Людмила. Това е едната версия, според другата… — С крайчеца на окото си забелязах, че Ортега е готова да се разбунтува, и побързах да продължа: — Е, така или иначе Тенгу я разкъсал, но по този начин станал пленник на заклинанието и бил обречен да остане завинаги в това тяло. А след като авторката на заклинанието била мъртва, и то поради предателство, тялото почнало да загнива. По малко тук, по малко там, но необратимо. Така Тенгу бил принуден да броди по улиците и работилниците на текстилния квартал, за да търси свежа плът, с която да замества изгнилите части от тялото си. Винаги убивал деца, защото липсващите части били с такива размери, но колкото и да зашивал нови части…

— Значи се е научил да шие?

— Тенгу са талантливи. Та, колкото и да се ремонтирал, след няколко дни новите части пак загнивали и той трябвало отново да тръгва на лов. В квартала го нарекли Кърпения човек или Кърпалан.

Замълчах. Ортега беззвучно закръгли устни и бавно духна през тях струйка дим. Изгледа го как се разсейва, после завъртя глава към мен.

— От майка си ли чу тая история?

— От баща си. Когато бях петгодишен.

Тя погледна догарящата цигара.

— Много мил човек.

— Не, не беше мил. Но това е друга история. — Станах и погледнах към тълпата отвъд преградата. — Кадмин се намира някъде там и вече е неуправляем. Не знам за кого работеше, но сега работи за себе си.

Ортега гневно разпери ръце.

— Как? Добре, един изкуствен интелект може да се промъкне в хранилището на полицейското управление. Това го допускам. Но става дума за микросекунди. Забави ли се повече, ще задрънчат аларми оттук до Сакраменто.

— Стигат му и микросекунди.

— Но Кадмин е на диск. Трябва да знаят кога ще бъде включен и точно къде. Нуждаят се…

— От мен — довърших аз. — Аз им трябвам.

— Но ти…

— Трябва ми малко време, за да обмисля положението, Ортега. — Захвърлих цигарата в канавката и се навъсих, когато докоснах с език устната си отвътре. — Може би днес и утре. Провери диска. Кадмин е изчезнал. На твое място бих се покрил някъде.

Ортега направи кисела гримаса.

— Съветваш ме да се крия в собствения си град?

— Нищо не те съветвам. — Извадих немекса и изхвърлих полупразния пълнител със същите автоматични движения, с които палех цигара. Пуснах пълнителя в джоба си. — Обяснявам ти каква е играта. Трябва ни място за среща. Не в „Хендрикс“. И да не е място, където могат да те открият. Не ми казвай, само го напиши. — Кимнах към тълпата зад преградата. — Оттам всеки с що-годе прилични имплантанти може да проследи целия разговор.