Суперкомандос

— Знам. Затова те доведох тук.

— Ти ли го измъкна?

— Да, разбира се.

— Знаеше ли, че смята да те измами?

— Казал на Кит Ръдърфорд, че не се чувства използван както трябва. И че ще му е трудно да изпълни споразумението, докато заемам такава позиция.

— Умно казано.

— Нали? Никога не съм могла да устоя на сладки приказки. Мисля, че си заслужава да инвестирам в него.

— Значи ти ме използва за ориентир, измъкна Кадмин и го прати на Касапина за презареждане, нали? — Бръкнах в джоба си и напипах цигарите на Ортега. Сред зловещия сумрак на базиликата познатият пакет беше като пощенска картичка от друг свят. — Нищо чудно, че когато отидохме в „Панамска роза“, още не бяха изкарали втория боец. Сигурно Касапина току-що е бил приключил с носителя на Кадмин. Онзи скапаняк е излязъл оттам с тялото на шарийски мъченик.

— Горе-долу по същото време, когато ти се качи на борда — кимна Кавахара. — Доколкото чух, дори се направил на прислужник и ти си минал покрай него… Бих предпочела да не пушиш тук.

— Кавахара, аз пък бих искал да умреш от вътрешен кръвоизлив, но едва ли ще ми направиш това удоволствие.

Докоснах цигарата до запалителната ивица и си спомних. Онзи човек, който бе коленичил на ринга. Бавно върнах назад цялата сцена. Стоях на палубата на биткодрума и гледах надолу към надписа върху арената. Вдигнатото към нас лице. Да, човекът дори се усмихна. Намръщих се.

— Държиш се далеч по-неучтиво, отколкото се полага на човек в твоето положение. — Стори ми се, че под хладния тон на Кавахара долавям раздразнение. Макар да се хвалеше непрестанно със своя самоконтрол, тя понасяше липсата на уважение много по-зле от Банкрофт, генерал Макинтайър и всеки друг властник, с когото си бях имал работа. — Животът ти е в опасност, а аз мога да го спася.

— Животът ми и друг път е бил в опасност — отвърнах аз. — И обикновено причината е, че някой боклук като теб взима мащабни решения за управление на реалността. Ти вече допусна Кадмин прекалено близо до мен. Всъщност той сигурно си е послужил с твоя скапан виртуален локатор.

— Пратих го да те прибере — изскърца гласът на Кавахара. — Той повторно не ми се подчини.

— Нима? — Аз разсеяно разтрих натъртеното си рамо. — В такъв случай защо да вярвам, че следващия път ще се справиш по-добре?

— Защото знаеш, че мога. — Кавахара прекоси средата на залата, като привеждаше глава, за да не закачи сивите кожести торби с клонингите, и ми пресече пътя. Лицето й бе обтегнато от гняв. — Аз съм едно от седемте най-могъщи човешки същества в тази Слънчева система. Имам достъп до сили, за които военният главнокомандващ на ООН би дал дясната си ръка.

— Тази архитектура май те удря в главата, Рейлийн. Ти не би открила дори мен, ако не следеше Съливан. Как, по дяволите, ще намериш Кадмин?

— Ковач, Ковач. — Смехът й определено трепереше, сякаш тя едва се удържаше да не забие пръсти в очите ми. — Имаш ли представа какво става по улиците на всеки земен град, когато търся някого? Имаш ли представа колко лесно ще е да те очистя още сега?

Бавно засмуках цигарата и духнах насреща й струйка дим.

— Както каза вярната ти помощничка Треп преди по-малко от десет минути, защо ти е да ме водиш тук само за да ме очистиш? Ти искаш нещо. Хайде, казвай какво е.

Кавахара тежко вдиша през носа. Лицето й донякъде се успокои. Тя направи две крачки назад, сякаш се отказваше от сблъсъка.

— Прав си, Ковач. Искам те жив. Ако изчезнеш сега, Банкрофт ще си помисли каквото не трябва.

— Или каквото трябва. — Аз разсеяно побутнах с върха на обувката си някакъв надпис, изсечен в каменния под. — Ти ли му пръсна главата?

— Не. — Кавахара като че се развесели. — Той сам си видя сметката.

— Да, бе.

— За мен е без значение дали вярваш или не, Ковач. Искам от теб да приключиш разследването. Чисто и спретнато.

— И как предлагаш да го направя?

— Не ме интересува. Измисли нещо. Ти си емисар, в края на краищата. Убеди го. Кажи му, че според теб полицията е права. Ако трябва, намери виновник. — Тя се усмихна хладно. — Само не мен, разбира се.

— Ако ти не си го убила, ако сам си е пръснал черепа, защо се интересуваш от случая? Какво печелиш?

— Това не подлежи на обсъждане.

Бавно кимнах.

— И какво ще получа в отплата за спретнатото приключване?

— Освен стоте хиляди долара ли? — Кавахара замислено отметна глава. — Е, доколкото чух, вече си получил много щедро предложение от своя работодател. Що се отнася до мен, ще те пазя от Кадмин с всички необходими средства.

Погледнах надписа под краката си и обмислих всичко звено по звено.

— Франсиско Франко — подхвърли Кавахара, изтълкувала погрешно замисления ми поглед. — Дребен тиранин от далечното минало. Той е изградил това място.

— Треп каза, че някога е принадлежало на католиците.

Кавахара сви рамене.

— Дребен тиранин с религиозна мания. Католиците добре се погаждат с тиранията. Такава им е културата.

Подчертано небрежно се огледах наоколо, търсейки автоматични охранителни системи.

— Да, така изглежда. Дай да изясним всичко докрай. Искаш да надрънкам на Банкрофт куп лъжи, а в замяна обещаваш да ме отървеш от Кадмин, когото точно ти насъска срещу мен. Това ли е предложението?

— Да, както казваш, това е предложението.

Смукнах цигарата за последен път, насладих се на дима и го издишах.

— Върви на майната си, Кавахара. — Пуснах цигарата върху каменния под и я смачках с пета. — Ще си поема риска с Кадмин, а на Банкрофт ще кажа, че вероятно ти си го убила. Е, още ли не смяташ да ме убиеш?

Ръцете ми висяха край тялото и разперените длани тръпнеха от желание да стиснат грубите дръжки на пистолетите. Щях да забия три куршума от немекса в гърлото на Кавахара, точно на височината на приставката, а после да лапна цевта и да пръсна собствената си приставка. Тя сигурно имаше дистанционно съхранение, но какво да се прави, човек все някъде трябва да тегли чертата. А страхът от смъртта действа само до определен момент.

Имаше и по-лоши неща. Например Иненин.

Кавахара съчувствено поклати глава. Усмихваше се.

— Все си оставаш същият, Ковач. Пълен с безсмислена ярост и шумотевица. Романтичен нихилизъм. Съвсем нищо ли не си научил от Нови Пекин?

— Някои арени са толкова покварени, че нихилизмът е единственият възможен акт на чистота.

— О, това беше цитат от Квел, нали? Моят пък е от Шекспир, но колониалната култура едва ли стига до него, нали? — Тя продължаваше да се усмихва, застанала като гимнастичка от тотален телесен театър, готова да запее коронната си ария. За момент ме обзе като халюцинация твърдото убеждение, че ще подхване танц, под ритъма на музика от високоговорители, вградени в купола над нас. — Такеши, откъде взе тая вяра, че всичко може да се реши толкова грубо и просто? Едва ли от Емисарския корпус. Може би от уличните банди в Нова Пеща? Или от пердаха, който си ял като дете от баща си? Наистина ли вярваше, че ще те оставя да ми извиваш ръцете? Наистина ли вярваше, че ще седна на масата с празни ръце? Размисли малко. Познаваш ме. Наистина ли вярваше, че ще е толкова лесно?