Суперкомандос
Шрифт:
Неврохимията кипеше в тялото ми. Прехапах устни и застинах за миг като парашутист пред скок.
— Добре — изрекох спокойно аз. — Хайде, впечатли ме.
— С удоволствие. — Кавахара бръкна в джобчето на черната копринена блуза. Извади миниатюрен холографски файл и го задейства с палец. Когато във въздуха отгоре почнаха да се оформят изображения, тя ми го подаде. — Пълно е с юридически подробности, но не се съмнявам, че ще схванеш основното.
Поех малката светеща сфера като отровно цвете. Зърнах името от пръв поглед…
„… Сара Сахиловска…“
… и после цялата терминология на договора като сграда, която бавно се срутваше върху мен.
„… освободена и прехвърлена в частно хранилище…“
„… условия за виртуално задържане…“
„… неограничен
„… промяна на условията по решение на ООН…“
„… под пряк надзор на хранилището в Бей Сити…“
Болезненото осъзнаване бавно плъзна из мен. Защо не убих Съливан, докато имах тази възможност?
— Десет дни. — Кавахара внимателно следеше реакциите ми. — С толкова време разполагаш, за да убедиш Банкрофт, че разследването е приключено, и да си тръгнеш. След това Сахиловска отива на виртуално забавление в някоя от моите клиники. Вече има съвсем ново поколение програми за виртуален разпит и аз лично ще се погрижа тя първа да ги изпробва.
Холографският файл падна на пода с тих пукот. Аз се хвърлих озъбен към Кавахара. От гърлото ми излиташе глухо ръмжене, нямащо нищо общо с която и да било школа за бойни изкуства. Пръстите ми се разпериха като нокти на хищна птица. Знаех какъв ще бъде вкусът на кръвта й.
Преди да измина половината път, студената цев на пистолет докосна тила ми.
— Не те съветвам — изрече в ухото ми Треп.
Кавахара пристъпи към мен.
— Не само Банкрофт може да откупва опасни престъпници от колониални хранилища. В Канагава бяха щастливи, когато два дни по-късно отидох при тях с искане за Сахиловска. Те съвсем основателно смятат, че ако те пратят на друга планета, едва ли някога ще събереш пари за обратно прехвърляне. И, разбира се, беше им платено, за да се сбогуват с теб. Направо невероятен късмет. Сигурно се надяват и в бъдеще да продължи все така. — Тя замислено опипа ревера на якето ми. — Между нас казано, при сегашното състояние на виртуалния пазар може и да си струва.
Мускулчето под окото ми трептеше до скъсване.
— Ще те убия — прошепнах аз. — Ще ти изтръгна скапаното сърце и ще го изям. Ще срутя цялата тази сграда около теб.
Кавахара се приведе напред и почти опря лице в моето. Дъхът й леко ухаеше на мента и риган.
— Не, няма — каза тя. — Ще сториш точно каквото ти наредих, и то в десетдневен срок. Защото, ако не го направиш, твоята приятелка Сахиловска тръгва на лична обиколка из ада без надежда за избавление. — Тя отстъпи назад и вдигна ръце. — Ковач, не знам какви божества имате на Харлановия свят, но трябва да им благодариш, че не съм някаква садистка. Предложих ти избор: или — или. А можехме да обсъждаме колко страдания съм причинила на Сахиловска. Нали разбираш, можеше вече да съм започнала. Това би ти дало стимул да приключиш по-бързо, нали? Обикновено десет дни във виртуална среда се равняват на три-четири години. Ти беше в клиниката „Вей“; смяташ ли, че тя би издържала три години такива мъчения? Лично аз мисля, че просто би полудяла. А ти?
Имах чувството, че от усилията да удържа омразата си нещо се къса зад очите и в гърдите ми. Процедих през зъби:
— Условия. Как мога да бъда сигурен, че ще я пуснеш?
— Можеш, защото ти давам дума. — Кавахара отпусна ръце. — Смятам, че вече си се убедил колко струва моята дума.
Бавно кимнах.
— След като Банкрофт приеме, че случаят е приключен, а ти изчезнеш от поглед, ще върна Сахиловска на Харлановия свят за доизлежаване на присъдата. — Кавахара се наведе да вдигне холографския файл и сръчно прехвърли няколко страници. — Както виждаш, в договора има клауза за анулиране. Разбира се, ще загубя значителна част от платената сума, но при дадените обстоятелства съм готова на това. — Тя се усмихна леко. — Но, моля те, запомни, че анулирането може да има две посоки. Каквото върна, винаги мога да го откупя обратно. Тъй че ако си решил временно да се спотаиш в храстите, а после да хукнеш обратно при Банкрофт, зарежи тази идея. Нагласила съм картите и просто няма как да спечелиш.
Цевта се отдръпна от тила ми и Треп отстъпи назад.
Неврохимията ме удържаше прав като изкуствена мускулатура за паралитици. Взирах се тъпо в Кавахара.— Защо вършиш всичко това, по дяволите? — прошепнах аз. — Защо ти трябваше да ме замесваш, щом не искаш Банкрофт да узнае истината?
— Защото си емисар, Ковач — обясни Кавахара бавно като на дете. — Защото ако някой може да убеди Лорънс Банкрофт, че е умрял от собствената си ръка, това си ти. И защото те познавах достатъчно добре, за да предскажа ходовете ти. Уредих да те доведат при мен веднага след пристигането, но хотелът се намеси. А после, когато случайността те прати в клиниката „Вей“, отново положих всички усилия да те докарам тук.
— Аз се измъкнах от клиниката.
— О, да. Онази измислица с биопиратите. Наистина ли вярваш, че си ги заблудил с подобен буламач от треторазряден сензофилм? Може и малко да си ги стреснал, но причината, единствената причина да излезеш от клиниката „Вей“ цял и невредим е, че аз им наредих да те пуснат така. — Тя сви рамене. — Но ти си беше наумил да избягаш на всяка цена. Седмицата мина много калпаво и обвинявам за това колкото другите, толкова и себе си. Чувствам се като специалист по животинско поведение, който е изработил некадърен лабиринт за опитните си мишки.
— Добре. — Смътно усетих, че треперя. — Ще го направя.
— Да. Разбира се, че ще го направиш.
Потърсих какво още да кажа, но имах чувството, че съм загубил и последната капка от силата да се съпротивлявам. Студът на базиликата сякаш проникваше в костите ми. С усилие овладях тръпките и понечих да си тръгна. Треп безшумно се присъедини към мен. Бяхме изминали десетина крачки, когато Кавахара тихо подвикна зад мен.
— А, Ковач…
Обърнах се като насън. Тя се усмихваше.
— Ако успееш да свършиш работата чисто и много бързо, може да си помисля за някакво финансово възнаграждение. Един вид премия. Въпрос на преговори. Треп ще ти даде номер за свръзка.
Отново й обърнах гръб. Чувствах се вцепенен както някога сред димящите руини на Иненин. Смътно усетих как Треп ме потупа по рамото.
— Ела — каза дружески тя. — Да се махаме.
Последвах я под смазващата душата архитектура, под подигравателните усмивки на пазачите с качулки, и знаех, че застанала между сивите утроби на клонингите си, Кавахара ме следи със също такава усмивка. Излизането от залата сякаш продължи цяла вечност, а когато огромните стоманени врати се разтвориха, за да разкрият външния свят, нахлулата светлина бе като искрица живот и аз се вкопчих в нея като удавник. Изведнъж базиликата се завъртя вертикално, превърна се в студена океанска бездна, от която посягах към танца на слънчевите лъчи по повърхността. Когато напуснахме сянката, тялото ми жадно засмука топлината на външния въздух. Тръпките постепенно отминаха.
Но докато отминавах под зловещата сянка на кръста, аз продължавах да усещам присъствието на онова място като студена длан върху тила си.
26.
Нощта мина като в мъгла. По-късно, когато опитвах да си я припомня, дори емисарската памет успяваше да извлече само откъслечни мигове.
Треп искаше да останем една вечер в града. Заяви, че най-хубавият нощен живот в Европа бил само на няколко минути път, а тя знаела всички необходими адреси.
Исках мозъкът ми да се вцепени.
Започнахме от хотелска стая на някаква улица, чието име не можех да произнеса. С пневмоампула си впръснахме в очите някакъв лютив аналог на тетрамета. Седнал пасивно на стол до прозореца, аз оставих Треп да ме инжектира, като се мъчех да не мисля за Сара и стаята в Милспорт. Мъчех се да не мисля изобщо. Двуцветните холограми зад прозореца обагряха съсредоточеното лице на Треп в червени и бронзови оттенъци. Приличаше на демон, пристъпващ към сключване на договора. Докато тетраметът се втурваше по нервните окончания, аз усетих как светоусещането ми почва да се изкривява и когато дойде мой ред да инжектирам Треп, едва не се загубих из геометрията на лицето й. Дрогата наистина си я биваше…