Суперкомандос

От кабинката излиза Джими де Сото. Бойната му униформа е омазана с кал от Иненин. В ярката светлина на тоалетната лицето му изглежда особено зле.

— Добре ли си, приятел?

— Не особено. — Аз почесвам възпалените си ноздри. — Ами ти?

Той прави знак в смисъл „дай да не се оплакваме“ и пристъпва да застане до мен. Когато се навежда над мивката, от фоточувствителния кран бликва вода. Джими започва да си мие ръцете. Кал и слуз от кожата му се сливат в гъста мътилка, която потича към миниатюрния водовъртеж на канала. Усещам едрата му фигура до рамото си, но единственото му око ме е приковало към огледалния образ и аз не мога или не искам да се обърна.

— Сън ли е това?

Той свива рамене и продължава да се мие.

— Това е ръбът.

— Ръбът на какво?

— На всичко.

Изражението му показва, че поне това би трябвало да е ясно.

— Мислех, че идваш само в сънищата ми — подхвърлям аз и небрежно поглеждам ръцете му. Има нещо нередно; колкото и да ги стърже, отдолу изниква нова мръсотия. Мивката е изплескана цялата.

— Е, може и така да се каже, приятел. Когато сънуваш, когато халюцинираш от стрес, или просто когато си скапваш главата по тоя начин. Разбираш ли, всичко това е ръбът. Пукнатините в корпуса на живота. Там, където попадат тъпите копелета като мен.

— Джими, ти си мъртъв. Омръзна ми да повтарям едно и също.

— Аха. — Той поклаща глава. — Само че трябва да хлътнеш в някоя от тези пукнатини, за да стигнеш до мен.

Мътилката от кръв и кал в мивката започва да оредява и аз изведнъж разбирам, че когато изчезне, ще си отиде и Джими.

— Ти казваше…

Той печално поклаща глава.

— Мамка му, много е сложно, за да ти обяснявам сега. Мислиш, че държим реалността за топките, само защото можем да записваме късчета от нея. Има много повече, мой човек. Много повече.

— Джими — аз безпомощно разпервам ръце, — какво да правя, дявол да го вземе?

Джими отстъпва от мивката и обезобразеното му лице се усмихва лъчезарно.

— Вирусен удар — изрича той съвсем ясно. Аз изтръпвам, защото си спомням как крясъците ми отекваха над предмостието. — Помниш онази чудесия, нали?

И след като изтръсква водата от ръцете си, Джими изчезва като по магия.

— Виж какво — каза убедително Треп, — Кадмин трябва да се свърже с резервоара, за да го заредят в изкуствено тяло. По мои сметки това ти дава почти цял ден, преди той изобщо да разбере дали те е убил или не.

— Ако не върти двойник, както миналия път.

— Не. Размърдай си мозъка. Той духна от Кавахара. Човече, в момента Кадмин не разполага с възможности за такива фокуси. Той е нейде навън, разчита единствено на себе си, а Кавахара го гони. Притиснат е от всички страни. Казвам ти, свършено е с Кадмин.

— Кавахара ще го държи на дълга каишка, докато й трябва, за да ме гони напред.

— Ами… — Треп смутено сведе очи към чашата си. — Може би.

Имаше друго заведение, наречено „Кабела“ или нещо подобно, където стените бяха покрити с разноцветни кабели, от чиито краища стърчаха като настръхнала коса снопове медни жици. От куки, разположени на равни интервали около бара, излизаха други проводници, завършващи със сребристи миниатюрни жакове. Във въздуха над бара огромен холографски жак трескаво чукаше гнездото си в ритъма на музиката, която изпълваше залата като вода. Понякога имах чувството, че двата компонента се превръщат в полови органи, но може и да беше халюцинация от тетрамета.

Седях на табуретка пред бара и в пепелника до лакътя ми тлееше нещо сладникаво. По лепкавото чувство в дробовете и гърлото си можех да се досетя, че съм го пушил. Барът беше претъпкан, но изпитвах странното убеждение, че съм сам.

Клиентите от двете ми страни се бяха включили в миниатюрните жакове и очите им мърдаха под клепачите, устните им се кривяха в сънливи усмивки. Между тия клиенти беше и Треп.

Аз бях сам.

Нещата, които можеха да се превърнат в мисли, дърпаха разбридания хастар на съзнанието ми. Взех цигарата и свирепо я засмуках. Сега не беше време за размисли.

Не е време за…

„Вирусен удар!!!“

… мислене.

Улиците минават под краката ми, както руините на Иненин минаваха под ботушите на Джими, когато той вървеше до мен в един от сънищата. Значи така го прави.

Жената с пурпурните устни, която…

„Дори ако не можеш да си позволиш…“

Какво? Какво???

Жак и гнездо.

„Мъча се да ти кажа…“

Не е време за…

Не е време…

Не е…

А нейде далече, също като водата във водовъртежа, също като мътилката от кал и слуз, която се лееше от ръцете на Джими и изчезваше в канала на мивката…

Пак изчезна.

Но мисълта бе неизбежна като зората и ме откри призори върху бяло каменно стълбище, водещо надолу към мрачна вода. Зад нас неясно се извисяваше някаква грандиозна архитектура, а в бързо сивеещия мрак отвъд водата различих дървета. Бяхме в парк.

Треп се подпря на рамото ми и ми подаде запалена цигара. Взех я машинално, смукнах и оставих дима да изтича през отпуснатите ми устни. Треп клекна до мен. Във водата край нозете ми пляскаше неправдоподобно грамадна риба. Бях твърде изтощен, за да реагирам.

— Мутант — подхвърли небрежно Треп.

— Ти си мутантка.

Откъслечните ни думи се носеха над водата.

— Ще ти трябва ли нещо против главоболие?

— Сигурно. — Мислено опипах главата си отвътре. — Да.

Тя без коментар ми подаде блистер хапчета с впечатляващи цветове.

— Какво ще правиш?

Свих рамене.

— Трябва да се връщам. Да свърша каквото ми наредиха.

Част четвърта Убеждаване (Вирусна зараза)

27.

На връщане от аерогарата смених три таксита, като всеки път плащах в брой, после се настаних в един евтин хотел в Окланд. Ако някой ме издирваше по електронен път, щеше да загуби известно време, а бях почти сигурен, че не са ме следили. Изглеждаше малко параноично — в края на краищата вече работех за лошите, тъй че нямаше защо да ме следят. Но не ми хареса ироничното подмятане на Треп „обаждай се“, докато ме изпращаше към полета за Бей Сити. Освен това все още не бях сигурен какво точно ще правя, а щом аз не знаех, определено не исках някой друг да разбере преди мен.

В стаята имаше седемстотин шейсет и осем канала, холографско порно и канал за текущите новини, самопочистващо се двойно легло, което вонеше на дезинфекция, и самоподдържаща се душ-кабина, която почваше да се отлепва от стената. Надникнах през единствения зацапан прозорец. В Бей Сити минаваше полунощ и ръмеше ситен дъждец. Уговореното ми време с Ортега вече изтичаше.

На десетина метра под прозореца се виждаше скосен покрив от фибробетон. До улицата имаше още толкова. Разширените като в пагода горни етажи заслоняваха покрива и улицата. Закрито пространство. След кратко колебание изстисках от блистера на Треп последното хапче и го глътнах, после колкото се може по-тихо отворих прозореца, прехвърлих се през рамката и увиснах навън. Изпънах се докрай, но все пак ми оставаха около осем метра падане.