Танго

По-късно, докато лежеше в леглото, Карлайл наблюдаваше през отворената врата голия гръб на Гели Девъроу в банята. Тя се решеше и тихо припяваше една стара мелодия, която Джери Джеф бе изпълнил малко по-рано, нещо за gecnepagocu, очакващи някакъв влак. Боклукчийски камион доволно мъркаше и обикаляше около матрака.

По-късно – отново заедно в леглото. Не правеха секс, любеха се. Гели Девъроу, възседнала усмихната Карлайл. Карлайл, отвръщащ на усмивката , прокарващ ръце по гърдите и. Дай воля на чувствата си... Музиката долиташе от кухнята, дай воля на чувствата си... Тя извива гръб, ръцете му се спират върху корема ... Далечен край, далечни места, вятър и хълмове, и земя, разстилаща се като море... Дърводелецът и Гели Девъроу.

На следващия ден се държаха за ръце, докато закусваха.

– За бога, Карлайл, толкова отдавна не ми се беше случвало, че бях забравила колко е хубаво. Всичките тези любовни жестове. Може би и малко поквара, примесена с тях, а от поквара глава не боли, нали така?

Карлайл махна неопределено с препечената филийка, намазана с конфитюр от портокалови кори.

– Гели, покварата никога не е много, стига да е примесена с нещата, за които споменаваш.

Тя се усмихна.

– Тази сутрин взех решение. Лежах на леглото, докато ти още спеше, и се замислих какво искам от живота. Вчера, докато се прибирах от Каспър, спрях до колежа в Спеърфиш и попитах какво ще ми е необходимо, за да продължа образованието си. Ще признаят някои от изследванията, които съм правила преди години в Бемиджи, и излиза, че мога да стана учителка по история за две години и половина. Има една стипендия "Пел Грант", което ще помогне при разрешаването на финансовия въпрос. Може би ще успея и да продам ранчото. Имам намерение да започна от тази есен. Какво мислиш? Една жена на близо четирийсет се връща на училище, глупаво ли е или какво?

– Не, Гели, не е глупаво... Умно е. Наистина умно.

– Колежът е само на няколко часа път оттук, така че от време на време ще можем да се виждаме. Как ти се струва?

– Естествено. Аз ще идвам дотам, ти ще прескачаш дотук, ще се срещаме някъде по средата. Ще се получи.

Гели заобиколи масата и седна в скута на Карлайл. Докосна косата му, погледна го.

– Знаеш ли, не бих си и помислила да се върна в колежа, ако не беше ти. Ти промени живота си. Станах свидетел на това и стигнах до заключението, че и аз мога да променя моя. Ти ме вдъхнови. Чувствам се като нов човек, Карлайл, и заслугата за това е твоя.

Тя наклони глава встрани.

– Какво е това? Звучи ми като някоя сонда.

– Трябва да е Аксел Лукър със своя трактор. Много добър съсед, шампион по каране на тежкотоварни машини и първокласен чистач на сняг от алеята пред къщата ми. – Карлайл отвори вратата и помаха на Аксел, но той вече беше привършил с работата си и тракторът му с клатушкане се носеше към шосето, водещо към Хълма на вълка и Ърлийн.

– Ще ти кажа едно нещо, Карлайл Макмипън, онова, което се случи снощи между нас, няма да остане тайна задълго. Щом кракът на Аксел стъпи в "Дани", на масата в ъгъла ще има шушукане за моя пикап, паркиран пред къщата ти с цели петнайсет сантиметра сняг отгоре му. Между другото, трябва да вървя. Обещах на Телма, че днес ще отида на работа в кафенето. Един солиден пикап ще успее да ме закара дотам. Всъщност един солиден пикап би ме откарал вкъщи и снощи, ако бях тръгнала, когато за пръв път забелязахме снега. – Тя палаво му се усмихна.

– Може би. Въпреки това смятам, че оставането ти беше много умен ход.

– И аз съм на същото мнение. Имаш ли метла, дърводелецо? Трябва да изчистя снега от пикапа си.

– Аз ще го направя, докато ти се обуваш.

Боклукчийски камион излезе на верандата, подуши въздуха, изтръска снега от лапата си и я облиза.

 Изчистен пикап, усмихната Гели.

– Отбий се в "Дани" по някое време, Карлайл. Ще ти пусна нещо на аванта, когато Телма не гледа.

– Направо в "Дани" ли? На тезгяха или облегната на хладилника? Къде по-точно?

– След снощи, дърводелецо – където пожелаеш.

– Добре. До скоро. Ще очаквам да изпълниш обещанието си.

Слънцето светеше ослепително, отразяваше се и прясно навалелия сняг. Тя прегърна Карлайл и той отвърна на прегръдката .

Пикапът стигна до шосето, водещо към Хълма на вълка, плъзна се малко, въпреки че беше достатъчно солиден, и зави към Саламандър. Карлайл влезе обратно вкъщи и Боклукчийски камион го последва. Препаса кожения работен колан през кръста си. Чувстваше се по-добре от когато и да било от петнайсет години насам, ако не и повече. След глътка кафе се покатери на стълбата, а котаракът, извил опашка в дъга, изпаднал в едно от дивите си настроения, се стрелна по стълбището към тавана и погледна през парапетите към стопанина си. Примигна, после измърка.

ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА

Въпреки че беше с две десетилетия по-възрастен от мен, старецът издържаше повече на сериозно пиене. Около единайсет, когато Слийпи продължаваше да стои зад бара и не даваше признаци, че има намерение да затваря, аз казах:

– Със сигурност оценявам информацията, която ми даде, но не искам да те изморявам. Не можем ли да се срещнем пак тук след ден-два?

– Не се притеснявай за мен – отвърна старецът. – Не ми се случва често да ме черпят с качествен алкохол, освен това особняк на моята възраст като нищо би могъл да хвърли топа до утре.

Пъхнах нова касетка в диктофона си.

– Когато Карлайл Макмилън погледна към прозореца ми и ми помаха през своята втора вечер в Саламандър, направо подскочих, преди да му махна в отговор. Не трябваше да се изненадвам чак толкова, тъй като същата сутрин го бях огледал хубавичко в "Дани" и веднага прецених, че най-вероятно е човек, който не е пропуснал много неща в живота. Нещо в очите му... Имаше поглед на стар човек, нетипичен за неговата възраст – сякаш е видял много неща и знае много повече, отколкото показва.

И така, през въпросната зима, двайсет и няколко часа след като средно лютата за Дакота виелица бе утихнала, аз слязох в "Дани", седнах на обичайното си място и се зачетох в "Хай Плейнс Инкуайърър", който имаше претенциите да е вестникът на щата. Управлението за почистване на пътищата в Саламандър, състоящо се от един-единствен представител, Мърл Бегби, си беше свършило работата, позволявайки на любителите на сутрешно кафе да се съберат отново след еднодневно прекъсване в резултат на лошото време.

Гели приготвяше нещата за обяда, докато насъбралите се в "Дани" хора обсъждаха бурята. Щом изчезна за няколко минути в кухнята, Аксел Лукър се приведе напред и започна да разправя на всички както на неговата маса, така и на съседната, че когато предния ден разчиствал снега от алеята на Карлайл, пикапът на Гели бил паркиран отпред; даде и точните сантиметри сняг, натрупани отгоре му.

Беше твърде голямо предизвикателство към тяхната логика, но момчетата в крайна сметка успяха да стигнат до заключението, че тя трябва вече да е била у Карлайл, когато снегът бе завалял. Ipso facto, както учителят ми по геометрия от средното училище в Саламандър обичаше да казва, очевидно Гели бе пристигнала, преди да завали снегът, и беше останала там през цялата нощ.

Това бе достатъчно, за да бъдат поставени Гели и Карлайл на позиция осем от скалата на морално разложение, приета в Саламандър – стандартен начин да се оценяват подобни събития в едно място, където основното удоволствие на плътта е яденето. Щом новината стигна до женската църковна група, точките станаха девет, защото към осемте се прибави и една заради флиртуване. След като това беше постигнато, предположенията се съсредоточиха върху количеството и качеството на съответното явление.

Освен това някои от по-наблюдателните посетители в "Дани" си спомниха, че са забелязвали нещо, което вярвали, че било по-голямо количество картофено пюре в чинията на Карлайл, когато Гели му сервирала руло "Стефани" и сандвичи с пуешко. Това затвърди подозренията на всички и камбанката на върха на десетточковата скала проехтя така силно, че се удари в бензиностанцията на Мерт и рикошира из Главната улица в продължение на няколко дни.