Танго

Жените възклицаваха и хвалеха кухнята, особено шкафовете, които беше изработил от отпадъци. Приборите за хранене и чиниите му бяха истинска сбирщина, тъй като бяха събирани от разни разпродажби и от панаира за вещи втора употреба, организиран във Фолс Сити. Но Карлайл имаше набито око за тези неща.

Цялата къща сякаш сияеше като полиран златист кехлибар и това усещане се подсилваше от панелите от секвоя, които бе изциклил и монтирал. Всичко светеше, приятно и топло. На човек му идеше да седне и да почете книга или да посегне към петструнното банджо, провесено на стената. За някои от местните обаче къщата си имаше и една отрицателна страна. Това беше малката статуетка на гола жена с дива прическа, поставена на полицата на камината. Статуетката леко разстрои членките на дамското църковно дружество, които не спираха да я обсъждат по време на обратния път към домовете си. По-младите жени обаче имаха различно отношение към дървената си посестрима. След като видеха статуетката, почваха да задават повече въпроси на Карлайл и докато го питаха, все се усмихваха.

В задната част на верандата имаше огромно дървено джакузи, достатъчно да побере няколко души. Момчетата с биноклите се кълняха, че са виждали едновременно Гели и Сузана вътре, а от Карлайл нямало и следа, макар да не били много сигурни, тъй като ъгълът на наблюдение бил малко неудобен. Някои пък твърдяха, не заедно със Сузана и Гели в джакузито били виждали и Марси Инглиш.

От верандата тръгваше покрита с дървени трупи пътека, повдигната на около педя от останалата част от двора. Тя водеше към работилница, три и половина на четири метра, построена в същия стил и цвят като къщата – чак до самия покрив. В тази малка сграда имаше сгъваеми работни пейки, шкафове и закачалки за всичките инструменти на Карлайл. А Карлайл Макмилън имаше много инструменти.

Друго интересно нещо бяха къщичките за прилепи. Представите, които повечето от нас имат за прилепите, са свързани с майките ни, които размахват метли с дълги дръжки из всекидневната през някоя лятна вечер, докато останалите членове на семейството покриват главите си и надават крясъци, сред които се долавят думите "бяс" и "Дракула". Но Карлайл знаеше, че прилепите се хранят с насекоми, а един от начините да запазиш двора си чист от тях, е да си имаш прилепи за съседи. С тази идея той беше инсталирал къщички за прилепи в короните на старите дъбове. Каза, че може да отнеме известно време, докато прилепите се настанят вътре, но и това щяло да стане, щяло да стане.

Над главния вход имаше символ, прецизно издълбан в дървото. Повечето хора изпитваха неудобство да попитат какво означава, вероятно се страхуваха от онова, което биха могли да чуят. Под символа имаше две думи: "На Коуди". Карлайл каза, че предпочитал да не говори за това, и всички се съобразиха с чувствата му, въпреки че Сесил Маклин, какъвто си беше хитър брокер, отбеляза, че подобни неща значително намаляват продажната цена на къщата.

С две думи, беше страхотен уикенд. Някои хора дойдоха и двата дни, като втория път си носеха храна за пикник. Природозащитниците от района бяха помогнали на Карлайл да построи малък бент и да превърне част от изворчето в прелестно езерце, така че посетителите сядаха край него и разговаряха с хора, които не бяха виждали от години, тъй като прекарваха по-голямата част от времето си в гледане на телевизия, вместо да си ходят на гости, както правехме едно време. Аз, естествено, също отидох и двата дни, като втория ден ме закара Телма Енгелстрьом. През по-голямата част от времето седях край езерцето, чувствах тревата под себе си, гледах водата. Нямах собствена кола и бях като вързан за Саламандър, затова се чувствах прекрасно, докато седях на слънцето и просто гледах как няколко малки ястреба кръжат над дърветата от другата страна на шосето. Не можех да ги идентифицирам със сигурност, но си спомних, че от много години не бях виждал точно този вид.

Карлайл, изглежда, се забавляваше. Обясняваше, показваше, отговаряше на въпроси. Някои от нас забелязаха, че от време на време той леко докосваше Гели. Боби Ийкинс твърдеше, че един път дори видял как Карлайл минал покрай Гели и прокарал ръка по задника , като си мислел, че никой не го вижда. Боби добави, че веднъж.дваж се пробвал да свали Гели, макар да харесвал онова, което той самият наричаше "по-малко опитни жени", но единственото, което получил в отговор, било горещо кафе върху ръцете, обявено впоследствие за нещастен инцидент.

Хората от Фолс Сити са замесени от друго тесто. Това е седалището на щата и освен че имат колеж, те също така успяха да привлекат и някои производства, да не говорим пък за лекари и други професионалисти. След като се разчу за работата на Карлайл, от "Фолс Сити Обзървър" изпратиха свой кореспондент, както и фотограф. Направиха наистина хубава статия за къщата и Карлайл, наричайки го "великия майстор на високопланинските плата".

След това Карлайл беше затрупан с поръчки както от Фолс Сити, така и от околните места. Хората казваха, че трябва да се свикне с бавния му методичен стил на работа, но резултатът наистина си заслужавал. Тъй като Карлайл работеше четири седмици и почиваше две, трябваше да се чака, докато привърши. Отбелязваха също, че не бива да му се казва какво точно се иска или по-лошо – да му се показва снимка от "Красив дом". Онова, което се искаше от човека, даващ поръчката, бе да се опита да обясни каква роля ще изпълнява новото място в живота му. После, по думите на жената на доктора във Фолс Сити, "стой настрана, остави го на мира и той ще те дари с перфектност".

Говореше се също, че жените обичали да го гледат, докато работи. Винаги носел червено или жълто шалче, вързано през челото, а пръстите му били изящни. Надничали през прозорците, за да видят неговото високо, стройно тяло и да си представят всеки мускул от него. Една от жените разправяла в клуба по бридж, че Карлайл прокарвал длани по дървото така, сякаш галел жена. След като коментарът бе повторен в подходящите кръгове, това му осигури още повече работа, въпреки че Карлайл нямаше ни най-малка представа какво всъщност се случва.

Най-общо казано, този Коуди, който и да е бил той, оказа огромно въздействие върху Йеркс Каунти и отвъд него. Хората започнаха да преосмислят начина, по който строяха, въпреки че местните в Саламандър продължиха да си предпочитат караваните и сглобяемите конструкции. Някои казваха, че вкусът на Карлайл бил "прекалено калифорнийски" и "прекалено скъп" за тях, макар да беше всеизвестно, че той никога не харчеше повече от четири хиляди за строителни материали, мебели и всичко останало, за да осъществи на практика даден свой проект. Тази цифра притесняваше някои от местните търговци на дървен и строителен материал, но излишно, тъй като винаги ще се намират достатъчно глупаци, които да платят за недобре изсъхнало дърво и други подобни.

И така, Карлайл поне си спечели уважението на мнозина от Саламандър, въпреки че не беше един от нас и никога нямаше да стане. Живееше отделно както в географски, така и в мисловен план. Не че не беше дружелюбен – не се надуваше, нищо от този род. Но човек по някакъв начин разбираше, че приоритетите му са различни от тези на останалата част от вселената. Просто се усещаше.

И все пак той водеше Гели в "Лерой" всяка събота вечер, когато се появяваше и Гейб с акордеона си. Гейб свиреше полка и всички възможни местни танци, точно както искаха хората. Но на всяка десета песен изпълняваше една и за себе си. В началото диваците му подвикваха:

– Какъв е този боклук, Гейб?

Тогава Гейб поглеждаше към крещящата тълпа и много тихо отвръщаше:

– Танго, проклет глупако. – След подобен отговор те повече не се осмеляваха да питат.

Разбираш ли, Гейб е бил част от освободителната армия на Париж и е бил оставен да охранява града, когато армиите се придвижили на изток. Вечерите си бе прекарвал в малките парижки кафенета, където се научил да свири танго.

Ако в летните вечери оставяха вратата на кръчмата отворена, сядах до прозореца си и слушах музиката на Гейб, носеща се над тълпата, над улицата, издигаща се към мен. Аз също съм бил в Париж. Чувал съм танго. И слушах, спомняйки си младата французойка, в която се бях влюбил и...

Гласът на стареца заглъхна и той остави мисълта си незавършена. Изпи остатъка от кехлибарената истина от чашата си и стисна челюсти за няколко секунди. Прехапа устни, сви ги, прокара пръсти през оредялата си сива коса.

Вдигна поглед към мен.

– Боже, как я обичах! Казваше се Амели. Тя също ме обичаше. Но Айк ни изпрати в Германия и мина много време, преди да успея отново да видя Париж. Търсих я, цели два месеца я търсих, но не успях да я открия.

Така завършва историята за голямата страст на моя живот. О, аз, естествено, се ожених за едно момиче от Ливърмор, роди ни се дъщеря. Но не беше същото. Никога не беше същото, както по времето, когато лежах в един парижки таван в един студен дъждовен ден и държах в прегръдките си една жена, заради която бих се изправил сам срещу цялата германска армия. Никога вече не беше същото.