Танго

 Местните моралисти се кълняха, че са забелязали промяна в цялостното поведение на Гели и че сега била още по-дружелюбна от обикновено. С две думи, доказателството бе неопровержимо и в крайна сметка се стигна до всеобщото заключение, че Карлайл и Гели са любовници, въпреки че Боби Ийкинс би се изразил по доста по-вулгарен начин. Но пък Боби Ийкинс си е ужасно плеснат през устата. След като въпросът около Карлайл и Гели се осветли, Саламандър отново насочи вниманието си към по-маловажни проблеми, като смърт и политика например.

Забелязах обаче, че много често в събота вечер, след като затвореше "Дани" в шест, Гели натоварваше голяма кошница с храна и термос с кафе в пикапа си и отпрашваше на запад. Съмнявах се, че е планирала самотен пикник край бреговете на Литъл Сал, нещо повече, бях убеден, че пътува към дома на Карлайл.

Старецът поздрави с кимване двамата каубои, влезли в "Слийпи". Последва ги Харв Гътридж, собственик на каменоломната и голям бройкаджия, що се отнасяше до жените – привършваше с една и се прехвърляше на следващата. Харв помаха на стареца и последният без особен ентусиазъм отвърна с едно "Харв".

Погледна ме, после извърна очи към Гътридж.

– Никога не успях да разбера как точно стана, но Харв ме прецака с договора, след като получих контузията, докато къртех камъни за него... Този кучи син!

Както и да е, казвах, че на Карлайл Макмилън му отне около година да завърши къщата си. Работеше всеки ден – всеки божи ден! – макар че от време на време приемаше някаква малка поръчка, за да припечели по някоя пара. В интервала между посещенията ми в пощата и изслушването на разговорите в "Дани" научавах много неща и така успявах да съм в течение с неговия прогрес. Имаше си своите предимства в това да си дядка, куц с единия крак и без нещо особено да се случва в живота ти. По някаква причина хората говорят открито пред теб, сякаш те няма, казват всичко, като си мислят, че си немощна стара птичка, която и без това няма с кого да си клюкари. Това е голяма грешка. Старци като мен не дават и пукната пара за онова, което си мислят или казват хората. Искаш ли да чуеш истината, търси старци и малки деца.

Броят на хората, които притесняваха Карлайл с желанието си да огледат наоколо, докато завършваше къщата си, бе толкова голям, че към края на лятото той се принуди да публикува малка обява в "Саламандър Сентинел". В нея се казваше, че къщата му ще е отворена за посетители през следващите събота и неделя, между дванайсет и шест следобед за всички, които имат желание да я разгледат. Гели ме попита дали искам да видя какво е направил Карлайл и предложи да ме закара. Тъй като не бях излизал извън града повече от две години, приех предложението – отчасти защото наистина исках да видя къщата, отчасти заради прекрасната природа наоколо.

Пътуването си струваше. Гели заедно с Марси Инглиш, която живееше надолу по шосето, изпълняваха ролята на домакини. Сервираха кафе и бисквити, пунш за децата, които, още щом пристигнеха, припваха към изворчето, за да наблюдават лещанките в него. Според преброяването, направено от Гели, се установи, че двеста петдесет и седем души от различна възрастова, религиозна и видова принадлежност се бяха изредили да обикалят и зяпат.

Няколко мишелова кръжаха наоколо и наблюдаваха по-старите хорица. Карлайл, като човек с повишена чувствителност, дори беше инсталирал временни рампи за инвалидните колички и разни други удобства, така че онези от нас, които бяхме с различни физически недъзи, също да могат да влязат в къщата.

Пристигнаха Кати и Арло Грегориан и всички отбелязаха колко бързо расте малката Мирна. Появи се Лерой, а също и Орли и госпожа Хамънд. Хюи и Фран Сверсън дойдоха, Бийни Уикърс – не. Индианецът и Сузана Бентийн минаха късно през втория ден, когато по-голямата част от посетителите си бяха заминали, и помогнаха с разчистването.

Боби Ийкинс каза:

– По дяволите, видял ли си една къща, все едно си видял всичките, така че няма да отида.

Но дойде и се държа наистина кротко и възпитано, докато обикаляше наоколо. Новината за организираното от Карлайл начинание бе стигнала чак до Фолс Сити, на шейсет километра на югоизток, и някои хора дойдоха дори от такова голямо разстояние. Момчетата от агенцията за покупко-продажба на недвижими имоти "По-добрите къщи и градини" се бяха наслушали за проекта и изпратиха местния си представител, Сесил Маклин, да провери как стоят нещата и дали Карлайл случайно не е заинтересуван да продава сега, след като вече бе приключил с ремонта на къщата. Сесил попита Карлайл дали не е построил къщата със спекулативна цел и ако е така, то той имал клиент, който би проявил интерес към имота. Карлайл се усмихна, отвърна отрицателно, благодари и се оттегли, поклащайки глава.

Под ръцете на Карлайл Макмилън порутената барака на Уилистън се беше превърнала в най-страхотното място, което някога съм виждал. Изглеждаше досущ като фино изработен шкаф, само дето ставаше дума за цяла къща, барабар с градината около нея. Особено ме заинтригува подът от груби дъски, който Карлайл бе поставил съвсем наскоро. Материалът трябва да идваше от физкултурния салон на средното училище в Саламандър. Стоях там и си припомнях своя решаващ удар от януари трийсет и четвърта, който изведе отбора на Ливърмор на финалите на щатското първенство.

Следващото нещо, което прикова вниманието ми, беше атриумът в южната част, където можеше да се влезе както от всекидневната, така и от вън. Не беше малък – простираше се по цялата дължина на къщата – и бе широк около три и половина метра. Подът му беше тухлен, стените, както и всички останали стени в къщата – облицовани със секвоя, а покривът бе скосен и представляваше решетка от дървени летви, обрамчващи стъклата. Карлайл бе предвидил снегове, валежи и всичко останало и чрез малките парчета стъкло, поставени под подходящ ъгъл, бе избягнал проблема, който всички в "Дани" предричаха, че ще го споходи.

С помощта на Сузана и Гели, които по онова време вече бяха станали нещо като приятелки, Карлайл бе украсил атриума с висящи растения от всякакъв вид, както и с цветя в саксии и кашпи. Вътре имаше и миниатюрна градина, която раждаше повече зеленчуци, отколкото петима души биха могли да изядат. Каза, че попаднал на тази идея в една книга, която Сузана му заела. Измежду цялата тази зеленина бяха пръснати малки пейки, където човек можеше да поседне и да се любува. Седях зад един фикус, когато видях Апма Хикман да пъха огромен зрял домат в дамската си чанта, след като първо се беше огледала наоколо, за да се увери, че никой няма да я забележи. Аз бях там, но тя не ме видя.

Тъй, човек трябва да е наясно с факта, че повечето нови къщи в района, които не са кой знае колко много, са предимно закупени с намаление от един гараж за каравани във Фолс Сити или пък са от готови бързосглобяеми елементи от компания "Грейт Уест" в същия град. Хората живеят сред толкова много естествен простор, че очевидно предпочитат домовете им да са преградени на множество мънички стаички, които бързо могат да се разглобят и натоварят в каросерията на камион. Това е едната теория. По-вероятно е да го правят, защото обичат да се хвалят, че имат всекидневна, трапезария, кухня, три спални и така нататък. Все едно това ги превръща в по-висша категория граждани, доколкото мога да кажа, след като непрекъснато слушам по радиото как се рекламират тези неща.

Разбираемо е в такъв случай колко ги разстройваше фактът, че в цялата къща на Карлайл имаше само две стаи, едната от които беше санитарният възел с душ-кабина, изработена от секвоя, а другата поместваше всичко останало. Ако трябва да опиша мястото с една дума, то тя е "свободно". Или "просторно". До известна степен беше копирал квакерите и повечето от мебелите му, които и без това не бяха кой знае колко много, висяха по стените, когато не се ползваха.

Беше направил прекрасен таван, до който можеше да се стигне по красиво извито стълбище. Въпреки не къщата представляваше една-единствена огромна стая, човек нямаше чувството, че е така, понеже Карлайл я бе разделил на кътове с помощта на растения и етажерки.