Тайфуни с нежни имена

— Всъщност имате пълно право… да ги браните… Тия жени. Ако не бяха те… отдавна щях да ви надуша и да ви… обезвредя.

— По кой начин? — запитвам с мъка.

— По най-радикалния… Аз ви уважавам, Лоран… по най-радикалния… полумерките са обидни за човек от вашия ранг…

И ние отново берем душа, всеки в подножието на своята стена, всеки на своето собствено лобно място.

— А сега… взаимно се обезвредихме… в тоя бункер… в тая гробница за двама… И сигурно се гнусите, че трябва да почивате до такъв, като мене…

— Защо?… — намирам сили да произнеса. — На бойното поле противниците често падат един до друг…

— Да… вярно… падат един до друг… Но не ги погребват заедно… А ние ще бъдем в една братска могила… братската могила на шпионите…

Всъщност тук ти е мястото — казвам, само че без да го произнеса, понеже нямам сили да го произнеса. — В този бункер от войната. В този бункер, останал, след като войната е отминала… Всъщност тук ни е мястото и на двамата, дето сме останали от войната и дето сме продължили да водим войната и за които войната никога не е свършвала… И няма какво да се чудиш, че сме заедно, Ралф… И няма какво да се правиш на глупак… защото ти знаеш, че тя е друга, тази наша война… не като онази с окопите и позициите… тя е друга и всеки е в тила на противника, и всеки има в своя тил противника… и додето тя трае, ще бъдем все заедно… ние или такива като нас… защото какъв е този противник, ако няма пред себе си друг противник… защото сме невъзможни един без друг… защото не можем един без друг… защото единият без другия губи смисъл… също както нощта и денят, също както мракът и светлината…

* * *

Светлината, да… Само че тя вече е намаляла… Тя си отива. Вероятно се мръква. И аз се чудя докога ще седим така в тоя здрач и няма ли да се сети някой да запали лампата.

Ние с Борислав сме се свили всеки в свойто зелено кресло под зеления фикус, дето върхът му вече опира в тавана на кабинета. На дивана е, разбира се, бившият ми шеф, когото винаги съм смятал за малко педант, може би защото и той винаги ме е смятал за малко авантюрист. Колкото до генерала, той предпочита да не се заседява. И с бавни стъпки измерва килима от край до край или спира замислен за нещо си ту тук, ту там.

— Не е за пръв път — произнася сухо бившият ми шеф, понеже в момента той има думата. — Боев ще изпълни задачата, и не лошо, ще преодолее трудните етапи и накрая, когато трябва да сложи точка, вместо да сложи точка, ще хлътне… Не е за пръв път…

— Можеше и да не хлътне — не се стърпява Борислав. — Ако нещата в живота ставаха също тъй лесно, както стават на книга, можеше и да не хлътне…

— Как стават нещата в живота, това не само вие го знаете — възразява спокойно бившият ми шеф. — И ние не сме расли само из канцелариите… Добре очертаният на книга план може и добре да се изпълни. Особено от опитен работник като Боев. И особено ако успее навреме да подтисне тая си склонност към авантюрата…

— Каква авантюра? — възразява пак Борислав, противно на реда. — Тук няма никаква авантюра.

— Бориславе, ти сега не се обаждай — промърморва генералът. — Не прекъсвай човека.

— Нека прекъсва — забелязва бившият ми шеф. — Това не ме смущава. Само че да бъде по-обективен.

Той поглежда с острите си хладни очи приятеля ми и казва:

— Каква авантюра ли? А как другояче ще наречеш целия този пазарлък с американеца? И за какво собствено му бе нужен този пазарлък? И защо трябваше да се натиква в бункера?

— Много просто защо: за да попълни досието. За да се добере до последния липсващ фрагмент — отвръща Борислав.

— Данните, съдържащи се в този фрагмент, съвсем не са от такава важност, че да залага живота си на карта. Данните на този фрагмент биха могли да бъдат получени при следствието.

— Да, но може би не тъй пълно и с цената на много въртели и на много време.

— Тази цена не е толкова висока, колкото цената на един живот — възразява спокойно бившият ми шеф.

— В края на краищата рискувал е собствения си живот… — подхвърля Борислав, като преглъща края на фразата.

Обаче аз знам, че краят на фразата е: „Не вашия“.

— Мисля, че нашият живот не принадлежи само на нас — забелязва сухо бившият ми шеф.

— Вярно — съгласява се Борислав. — Но какво да се прави: има такива хора, дето са свикнали да довеждат нещата докрай и да изпълняват задачата докрай, до последния фрагмент, дори и с риска да не се завърнат…

— Не се ли завърнат, значи не са изпълнили добре задачата — възразява бившият ми шеф. — Или са я изпълнили, като са заплатили прекалено висока цена.

Слушам ги внимателно, свит в креслото си, обаче имам чувството, че вече почват да се повтарят, както става често при един спор, макар генералът не без основание да смята, че истината нерядко се ражда в спора. Слушам ги внимателно, но по едно време почвам да се отегчавам и да си мисля, че щом въпросът се отнася до мене, време е най-после да запитат и мене как виждам нещата, а не да говорят така, сякаш мене ме няма.

— Ти наистина си малко пристрастен, Бориславе — обажда се най-сетне и генералът. — В края на краищата фактът е, че ние нямаме последния фрагмент. Нямаме го, макар да сме заплатили за него една прекалено висока цена…

Той замълчава, после казва с някаква сянка на укор, но тъй, като че ли укорява не Борислав, а себе си:

— Пристрастен си, братко… и аз те разбирам… Ние загубихме един опитен работник… и един другар…

И тогава чак се сещам, че не ми дават думата, защото съм умрял.

* * *

Светлината е намаляла още повече и вече е здрач. Не здрачът на свечеряването, а оня, сивият смътен здрач на неясните сънища. И, както винаги, в тия неясни сънища виждам Любо, че идва с нехайната си бавна походка, като едва забележимо провлачва единия си крак.

Някога там, по голите чукари край границата, когато гонехме бандитите, Любо бе тежко ранен и макар да оцеля, оттогава малко накуцва с единия крак, съвсем леко наистина, но все пак накуцва и това му е станало втора природа, затуй накуцва дори когато идва при мене насън макар да би било логично да се предполага, че една сянка не ходи като нас, така че би могла да се движи и без да накуцва.

Той идва към мене и спира до мене, обаче без да ме гледа, сякаш сме на конспиративна среща, сякаш даваме вид на съвсем непознати хора, озовали се по чиста игра на случая на две крачки един от друг.

— Можеш да ги разправяш тия на бившия си шеф, но не и на мене, брат — мърмори Любо, почти обърнал ми гръб, като че стоим нейде си на някаква конспиративна среща. — Аз знам защо се навря във вилата на американеца и знам как стигна до тоя бункер. Навря се, за да спасиш моя хлапак.

— Не дрънкай глупости — казвам. — Известно ти е, че имах задача.

— Ти тия на другиго ги разправяй, брат, а не на мене, дето ти знам и зъбите и дето аз съм те учил на занаят. Знам за какво го направи.