Тайфуни с нежни имена

— Забравяш, че с ключа в ръка играта щях да я водя аз! — възразява дамата. — От мене ключа, от теб ключалката, но играта щях да я водя аз.

— Ти никога няма да водиш играта, скъпа. Това не е бридж, нито търговия с лули. И макар че не обичаш да те командуват, в твой личен интерес е да се въздържаш от импровизации и да ме слушаш, ако наистина държиш да стигнеш до брилянтите.

Гласът ми е достатъчно авторитетен въпреки налягащата ме дрямка и жената размисля известно време върху смисъла на току-що произнесеното.

— Добре, Пиер, но и ти запомни: ако дори само се опиташ да ме преметнеш на финала, ще те убия!

— Не ме плаши — измърморвам едва-едва, защото дрямката все повече ме обхваща. — Знам, че няма да го направиш. Ти имаш слабост към мене.

— Наистина едва ли ще го направя — признава тя. — Не, наистина не бих имала сили да те убия…

И за да ме успокои съвсем, добавя:

— Ще те убие Брунер.

ДЕСЕТА ГЛАВА

По мое внушение Флора е спряла колата до сладкарницата при Остринг и сама е продължила нататък. Раздялата ни няма особено конспиративно значение, но в момента само една разправия с Розмари ми липсва.

Къде отпочинал, къде добавъчно омърлушен от дрямката в колата, тръгвам към вилата, обаче още на първия завой виждам зеления буик на американеца, спрял до алеята.

— Тук на място ли искате да ви пречукам, Лоран, или предпочитате да извърша екзекуцията на закрито? — запитва любезно Ралф, като подава глава от колата.

Тази безвкусна идея да бъда пречукан, изглежда, става все по-популярна.

— Не забравяйте, че между нас съществува споразумение — напомням.

— Само че вие го нарушихте.

— Лошо сте информиран. Прескочих просто с Розмари до нейния Грабер…

— Това вече го знам.

— И додето я чаках долу в хола, на мене пък наскочи Флора. Връхлетя ме като тайфун и ме отнесе…

— … И през целия ден ви подмяташе насам-натам като безпомощен обрулен лист…

— Е, не чак толкова безпомощен. Мисля, че свърших известна работа. Но наистина през целия ден не можах да се отърва от тази Флора.

— Знам и това — кима Бентън. — Видях ви как слязохте от колата й. А каква работа свършихте?

— Тук на пътя ли ще говорим? — запитвам с укор, понеже усещам жизнена необходимост от чаша горещо кафе.

Американецът излиза от буика и ние се запътваме към сладкарницата, една от малките гордости на квартала. Сладкарницата наистина е доста уютна, ала ние се разполагаме отвън на терасата, отдето човек може да наблюдава долу шумния булевард с трамваите, пристигащи от града, завиващи и поемащи обратно, а горе — зелените хълмове, по които са накацали вилите на това мирно и тихо село — нашия квартал.

— Мисля, че още тази нощ ще можем да приключим операцията и да завършим сделката — казвам при второто кафе.

— Какво означава това „мисля“? — поглежда ме Ралф с черните си меланхолични очи.

— Искам да кажа, ако тия жени не объркат нещо.

— Това зависи от нас, дали ще им позволим да объркат нещо. Кажете най-първо какви са намеренията ви. А после ще съставим план.

— Смятам, че по-добре би било да съставим просто едно каре — подхвърлям.

И излагам проекта си в общи линии.

Ралф мълчи известно време, като вероятно проверява мислено дали в тоя проект не съществува някаква невралгична точка, обещаваща му подхлъзване. Сетне казва:

— Съгласен. И няма смисъл да губим време. Елате подир половин час с Розмари, а аз ще се погрижа да Флора.

— Най-после! — възклицава квартирантката ми, когато влизам в нашия хол с тия тъй успокояващи нервите зелени тапети.

— Не е зле да се поприготвите, мила, Бентън ще ни очаква подир половин час.

— За какво? За да ни ликвидира?

— Засега в програмата не се предвижда такава точка. По-скоро обичайният бридж.

Розмари става от любимото си място на кушетката, където досега вероятно си е яла нервите, но преди да се отправи към спалнята, не пропуска да запита:

— А вие свършихте ли си работата?

— Мисля, че да. Макар и отчасти.

— Защо отчасти?

— Защото се сблъсках с Флора.

— Случайно ли беше сблъскването, или по предварителна уговорка? — поглежда ме жената с един от неприятните си погледи.

— Нито едното, нито другото: дебнела ни е, значи не е случайно. Обаче не сме се и договаряли, както вие си въобразявате с невероятната си мнителност.

— Тази жена просто ме вбесява с нахалството си!

— Ревнувайте — окуражавам я, — това ми доставя удоволствие.

— Да ревнувам ли?… Едничкото, от което се боя, е, че може да отмъкне брилянтите в последния момент.

— Едва ли. Не съм пророк, разбира се, но едва ли. Струва ми се, че шансовете са предимно на ваша страна.

— Шансовете са едно, Пиер, а крайният резултат — друго. Знаете, че разчитам само на вас.

— Знам, знам — казвам. — Само побързайте.

И когато тя пристъпва оттатък към сложната процедура на обличането, запитвам:

— Какво прави вашата приятелка Виолета?

— Няма я. Изчезнала — раздава се от другата стая гласът на Розмари.

— Как така „изчезнала“?

— Ами когато се прибрах към три часа, прескочих да я видя, макар че тя съвсем не го заслужава, обаче я нямаше. А от съседите разбрах, че е заминала с реното си още от заранта.

Едва изчакал края на фразата, отивам в кухнята и надниквам през прозореца. Вилата насреща е тъмна. Една подробност, непредвидена в плана ми. Да се надяваме, че е без значение.

Точно подир половин час биваме въведени в покоите на американеца от Тим или Том. Макар че единият от тия двамата вече го бих, но все още не мога да ги различавам. В хола, наред с домакина, вече ни очаква и Флора.

— О, скъпа, тази прелестна рокличка ви прави съвсем ефирна — възклицава тя към Розмари.

Което на техния змийски език означава „съвсем кльощава“.

— А този стегнат костюм чудесно откроява вашата снажност, скъпа — отзовава се квартирантката ми.

Което на същия змийски език означава „пълнота“.