Тайфуни с нежни имена

Но Флора дава вид, че не е чула, и се обръща към мене:

— Пиер, момчето ми, отдавна не съм ви виждала…

„От един час“, отвръщам, само че на ума си.

— Мисля, че няма защо да се бавим — подхвърля Ралф, като напуска креслото си в ъгъла и се отправя към приготвената вече игрална маса.

Бързаме да последваме примера му и играта започва с привичния спокоен ритъм и в традиционната насока, в смисъл че аз губя. Губи обаче и американецът, може би понеже умът му е твърде погълнат от други неща, а може би просто, защото е заел мястото на втория губещ, и по-точно, онова срещу мене.

— Нищо, ще ни върви на любов — успокоява се той с обичайната старовремска духовитост, с което предизвиква едновременните иронични полуусмивски и на двете жени.

В тоя миг Тим или Том идва да доложи, че някой търси по телефона мьосю Лоран.

— Кой ли може да е? — правя се на озадачен, тъй като ненадейното позвъняване е само част от предварително изготвения план.

— Наистина кой ли е? — пита и Ралф, като ми хвърля подозрителен поглед.

Ставам, отправям се през коридора към кабинета и чувам зад гърба си очакваната реплика на американеца:

— Момент, идвам веднага!…

Защото задачата на американеца е да играе ролята на човека, измъчван от недоверие.

И тъй, без да обръщаме каквото и да е внимание на телефона, ние излизаме един подир друг през задния вход и се отправяме към паркираната малко по-далече кола на Бентън. Сядаме отпред и Ралф подкарва, като се въздържа да форсира излишно мотора. За Тим или Том остава грижата да уведомят подир няколко минути дамите, че съм бил извикан спешно от някой си мьосю Бенато и че домакинът, жертва на обичайната си мнителност, е сметнал за необходимо да ме придружи.

Ситуацията във вилата оттук нататък ще бъде изцяло в ръцете на дамите. В смисъл, че додето са склонни да чакат, те ще имат все още чувството, че са гостенки, а от мига, в който пожелаят да излязат, ще разберат, че са попаднали в плен. Защото, както се е опитал да ми обясни Бентън, Том или Тим въпреки крехкия си вид съвсем не са дотам беззащитни.

— Виолета е изчезнала още от заранта — забелязвам, когато минаваме край вилата на Горанов с все още тъмни прозорци.

— Какво значение?

— Никакво, освен ако с цялата си наивност се натика в комбинацията ни.

— Ако се натика, ще я изхвърлим — промърморва небрежно Ралф.

Излизаме на шосето към Лозана и полетяваме под унилата светлина на тоя жълт флуоресцент, от който те обзема мирова скръб. Мълчим, защото каквото е имало да си кажем, е вече казано. Движението е съвсем слабо и светлата лента на шосето лети срещу нас между двете плътни стени на околния мрак. По едно време улавям нейде далеч зад буика два силни фара и това ме подтиква да наруша тишината:

— Надявам се, че подире ни не се е залепил вашият днешен ситроен или нещо друго от тоя род…

— Уверих ви вече, че няма да има нищо от тоя род — отвръща сухо Бентън.

— Понеже намеси ли се трето лице, това ще означава край на операцията.

— Почвате да се повтаряте, драги — забелязва американецът.

Обаче и той се повтаря, защото малко по-късно подхвърля:

— А каква е гаранцията, че вие не ме водите в капан?

— Не ставайте смешен. Какъв капан? Тук, в тая страна, по-скоро аз съм в ръцете ви, отколкото вие — в моите.

Фаровете зад нас постепенно се приближават додето колата най-сетне ни настига и задминава. Един анонимен Мерцедес с една анонимна жена. Възрастна жена, не от тия, нашите. Вероятно Ралф съзнателно е понамалил газта, за да даде преднина на мерцедеса и да възстанови душевния си покой.

— Вие все пак не ми казахте каква точно е крайната спирка — обажда се отново по някое време американецът.

— Излишно е да ви го казвам. Това би могло само да ви изкуши да изпратите там някой от вашите хора и да развалите всичко.

— И през ум не ми е минала подобна мисъл — лъже той най-безочливо. — Аз не съм дотам беззащитен, че да се нуждая от охрана.

— Вярвам ви. И дори да не вярвам, издутината отляво на сакото ви би могла да ме убеди, че греша. Макар че ако питате мене, съвсем напразно сте се обременили с тая ютия.

— Възможно е — отвръща Ралф. — Искрено казано, моята работа е да проучвам досиета и да броя банкноти, а не да стрелям.

— Надявам се, че не говорите за съвсем формалната си, а може би и напълно въображаема работа в банката?

— В банката или другаде, но моята работа е именно най-вече канцеларска. Само че преди да стигна до тая канцеларска работа, аз съм опитал и много други неща. Тъй че ще сгрешите, ако ви хрумне да ме смесвате с Кьониг.

— И през ум не ми е минала подобна мисъл — уверявам го на свой ред. — Напротив, разчитам, че сте добър професионалист. Защото, ако сте наистина добър професионалист, едва ли ще прибегнете до глупости, които биха могли да хрумнат само на някой любител и да развалят всичко.

Естествено, аз не изпитвам чак такова сляпо доверие към американеца. Дори съм склонен да допусна, че буикът е снабден с една от тия мизерни апаратури, огласяващи етера със своите „пиу-пиу“ и насочваща от далечно разстояние някой ситроен по следите ви. Нищо чудно тия от ситроена да имат съответната връзка с ония от вилата, с някой Тим или Том, готов при нужда да доведе подкрепление. И все пак, ако не вярвам в искреността на Ралф, аз нямам основания да се съмнявам в користолюбието му. А користолюбието изисква поне по време на сделката ние двамата с него да бъдем съвсем сами. За да стане сделката на четири очи. За да не възникне нито сянка на съмнение у шефовете на американеца. За да бъде всичко както трябва.

Рискът може да възникне оттук нататък. Разбира се, на Бентън не му струва нищо да ме пусне да си вървя по пътя. Изчезвам с документи без капитално значение и го оставям на спокойствие. Но той няма да прояви подобно великодушие. Както няма да направи и глупостта да ме предаде на шефовете си. Той просто ще ме ликвидира, и то с единствената цел да премахне завинаги един неудобен свидетел.

— Какъв час сте определили на хората си, за да влязат в действие? — запитвам, колкото да кажа нещо.