Текила и синьо дайкири

Виктория изрита велурените си обувки, наля си минерална вода с лед и започна спаринга с клиента си.

— Откъде Стъбс е имал четирийсет хиляди долара в брой? — попита тя.

— Както ти казах и преди, Принцесо, нямам представа.

— Обвинението ще каже, че си го подкупил, за да напише благоприятен доклад.

— Да го докажат.

— Могат да запорират банковите ти сметки и да изземат цялата ти документация.

— На добър им час!

— Моля?

— Живея в десетина страни. Дори и аз самият не помня къде са всичките ми пари.

Виктория не знаеше как да го накара да се издаде.

Да му кажеше ли какво знае, с риск да ограничи това, което той можеше да й разкрие, или да остави въпросите отворени с надеждата, че той ще й даде още по-пълни отговори. Отпиваше от минералната вода, за да печели време.

През прозореца влекачи вкарваха един круизър в пристанището. На паркинга на хотела бяха паркирани един до друг три новинарски камиона и с навирените си антени приличаха на гигантски насекоми. Виктория се страхуваше, и то не без основание, че телевизионна камера, прикачена върху механично рамо, ще се появи на балкона й и ще навре обектив в апартамента.

— Чичо Гриф, трябва да ми кажеш истината.

— Казвам ти я, Принцесо.

— Ти ли даде на Стъбс четирийсетте хиляди?

— Не съм. Кълна се.

Тя си пое дълбоко въздух и се спусна в атака.

— Последните два дни преглеждах имотния регистър на областта. Знаеш ли какво открих?

— Все още продават блатисти терени в „Глейдс“?

— Преди два месеца Бен Стъбс е купил парцел в Кий Ларго на стойност триста хиляди долара. Без ипотека. В брой.

Тишина. Грифин седеше на заседателната маса с непроницаемото изражение на стар покерджия.

— Според теб откъде е взел парите? — попита тя.

— Може да е спечелил голяма сума от залагания.

— Парите са преведени на бизнес посредник, като гаранция по сделка, от корпоративна сметка в банка на Каймановите острови. Искаш ли да отгатнеш на чие име е сметката?

— Не. Казвай.

— „Куийн Инвестмънтс Лимитид“. — Замълча, за да види реакцията му. Нищо. — Странно име, не мислиш ли?

— Кайманите са британска територия. Може да е в чест на кралица Елизабет.

— Или Кралица Айрини.

— Майка ти ли? — той се разсмя. Но усмивката му изглеждаше изкуствена. — Какво намекваш, Принцесо?

— Чичо Гриф, намерих съдебната регистрация на корпорацията. Ти си едноличен собственик на „Куийн Инвестмънтс“. Ти си превел парите на Бен Стъбс.

Той изсумтя, стана от стола и се приближи до прозореца. Навън круизерът беше пристанал на дока, стотици пътници се бяха наредили на борда.

— Добра работа, Принцесо.

— Чичо Гриф, защо не ми каза, че си подкупил Бен Стъбс?

Той се извърна, явно я преценяваше. Може би се опитваше да разбере какво точно знае. Обикновено такъв поглед получаваше от враждебен свидетел, а не от собствения си клиент.

— Подкуп? — каза накрая Грифин. — По онова време приличаше повече на изнудване. Стъбс си поиска парите.

— Както искаш го наречи, но ти ме излъга.

— Ако знаеше, че съм платил на федерален служител, щеше ли да ме накараш да отричам пред съда?

— Разбира се, че не. Това е неетично.

— Точно затова не можех да ти кажа за парите. Исках да запазя способността си да отричам.

— Няма да се получи. Щом аз го открих, и от прокуратурата ще го намерят. Чичо Гриф, истината може да се окаже по-добра от лъжата. Да подкупиш Стъбс е много по-добре, отколкото да го убиеш. Даже може да ни помогне за защитата.

— Как?

— Хипотетично, ако си го подкупил, нямаш причина да го убиваш. Знаел си, че докладът му ще е в твоя полза. Трябвало е само да го предаде.

— Предлагаш да си призная, че съм платил на Стъбс?

— Доста е рисковано, но без мотив не могат да спечелят.

Сети се за Стив, той си падаше по скоковете с бънджи.

— Хипотетично — каза Грифин, взимайки назаем десет доларовата й дума, — да кажем, че Стъбс не е останал доволен от парцела в Кий Ларго, макар че точно за това ме е изнудвал. Място за пенсия. Да кажем, че както си вечеряме, алчното копеле казва: „Хал, ще изкараш милиони от Океания. Десетки милиони. Но не можеш да изкараш и пукнат цент без мен.“

Виктория се намръщи, като усети накъде върви лодката.

— И кога би се случило това? Хипотетично?

— Седмица преди да се качим на „Форс мажор“ и да дойдем да ви видим двамата със Соломон. Представи си, че ядем червен костур и Стъбс казва: „От сега нататък ти ставам съдружник, Хал. Искам един милион предварително и пет процента от печалбата на казиното.“ — Грифин се изсмя презрително. — Сякаш беше някой връзкар от Вегас. Тъпото лайно беше гледало прекалено много филми. Идея нямаше какво се иска, за да построиш такова нещо, а каза, че ми бил съдружник. Можех да му разбия главата още тогава.

— Моля те кажи ми, че не си.

Виждаше как защитата й потъва на дъното на Мексиканския залив.

— Казах му да се разкара. Но не съм го докоснал и с пръст. Нито тогава. Нито на лодката. Това, което трябва да разбереш, Принцесо, е, че когато хората видят толкова много пари, всички искат дял. Един общински съветник заплаши да не ни даде лиценз за пристанището, ако не му платя под масата. Казах му, че не ми трябва скапания му лиценз. Лечестър Робинсън, човекът с платформите, каза, че щял да си свърши работата без предварително заплащане, но искал три процента от печалбата. Процента! Откъде ги учат тези работи?

— Не е престъпление да направиш Робинсън съдружник. Той не е федерален служител.

— И на него му казах да си го начука. Даде на заден и се задоволи да направи платформите на пазарната им цена плюс трийсет процента отгоре.

— Бен Стъбс — каза Виктория, връщайки се отново на темата. — След като те изнудва, след като си искал да му смачкаш главата, какво стана после?

— Успокоих се. Реших да му бутна нещо. В деня преди да го кача на лодката сложих сто хиляди в един от кошовете за омари. Бях решил, като извадя коша, да кажа: „Това са най-вкусните омари, които някога си ял.“ Вадя парите и му казвам, че ще получава по сто хилядарки всеки сезон до края на живота си. Което и направих.