Текила и синьо дайкири

Според Стив и Фоулс си имаше вътрешни конфликти. Разкъсван от любовта си към Делия Бустаманте и кораловия риф, от една страна, и дълга си към Хал Грифин — от друга. Но Стив нямаше представа кой беше спечелил при дърпането на въжето.

Виктория изключи мобилния си телефон, когато с нейния металик миникупър наближиха виадуктите към Парадайз Кий. Репортери се обаждаха от ранни зори с въпроси за нападението на змията. Радиото беше настроено на шоуто на Били Уаху, самопровъзгласилия се министър-председател на република Конко.

— На двамата адвокати от Маями явно хич не им върви. Първо Соломон пада от моста, после Лорд за малко не е ухапана от змия. Двамата са адвокати на авантюриста Хал Грифин и бедите ги следват като мухи потна свиня. Питате дали на Соломон и Лорд няма да им се види малко нанагорно, когато започне делото.

— Това копеле опорочава избора на съдебни заседатели — оплака се Стив.

— Не се тревожи. Ще отсея тези, които не стават, при подбора.

Стив я погледна и се разсмя.

— Какво? — попита тя, без да сваля очи от пътя.

— Беше страхотно. Каква увереност само! Ако има проблем при избора, ще го оправиш. Хареса ми.

— Научила съм го от теб. Не знаеш ли?

— Знам, разбира се. Просто се радвам да го чуя.

По средата на сутринта в този ветровит слънчев ден Фоулс разказваше разпалено за смелия си дядо и Стив се преструваше, че го слуша с интерес. Класически адвокатски трик. Не отиваш направо да питаш: „Видя ли клиента ми да държи димящ пистолет над трупа на жертвата?“ Намазваш свидетеля като препечено хлебче, докато остане убеден, че човекът с пистолета изобщо не е приличал на клиента ти, а дори и да е бил той — действал е в самозащита, а дори и да не е, жертвата е била кучи син и е заслужавала да умре.

Постигаш го, като си наденеш физиономия на добър слушател и се опитваш да не задремеш, докато свидетелят скача от една нелепа тема към друга. Наградената му колекция с пеперуди. Слюнкоотделящата й рецепта за бисквити с мармалад. Или в конкретния случай: геройските подвизи на Хорас Фоулс, подводничар от флотата на Нейно величество по време на Втората световна война.

Виктория много я биваше в играта. Вероятно защото наистина проявяваше разбиране към хората и не трябваше да се прави, че я интересуват баналните им житейски истории. В колата беше заявила, че тя ще води разпита на Фоулс. Стив още бил замаян от лекарствата и така нататък. Искаше да каже по заобиколен начин, че повече я бива да кара хората да се разприказват. Стив не й противоречи. Трябваше да разберат как така Фоулс, довереният морски капитан на Грифин, удобно е отсъствал, когато шефът му е предприел фаталното пътуване със Стъбс. Колко солидно беше алибито на англичанина? Наистина ли е ровел в стридите на Делия — с чесън или не, — когато харпунът е пронизал Бен Стъбс?

Откриха Фоулс в хангара от другата страна на острова. Открита, подобна на гараж постройка, разположена над тесен проток, хангарът за лодки улавяше източния бриз и беше пълен със светлина. В гащеризон на петна Фоулс беше с маска на очите и дебели ръкавици и беше насочил електрожен към нещо, което приличаше на старо ръждясало торпедо с две седалки вътре. Приспособлението висеше на метална стойка, хванато с две вериги. Хвърчаха искри, докато Фоулс заваряваше опашката със син пламък.

Когато забеляза посетителите, спря кислорода и вдигна маската си.

— На бас, че не знаете какво е това?

Дори и да знаеше, Стив щеше да си замълчи. Винаги оставяй свидетеля да се позабавлява.

— Каретата на дядо ми — гордо отвърна Фоулс. — Без бойната глава.

Карета? Бойна глава?

— Де да имах и малката му подводница — продължи Фоулс. — Но тя се намира на дъното на един фиорд в Норвегия.

— Сигурно е цяла история — каза Виктория.

Фоулс им предложи по една гинес от хладилника.

Стив прие, Виктория се намръщи и отказа. Русата коса на Фоулс беше разрошена. Изгорялото му лице беше по-червено от обичайното, вероятно от горещината на оксижена. Като се облегна на магарето за рязане на дърва, Фоулс започна да разказва истории за дядо си.

Хорас Фоулс помогнал за построяването на военноморската кралска торпила, всъщност било торпедо с тристакилограмова бойна глава отдолу. Двама мъже седели отгоре в торпилата, в корпуса имало две седалки. Хорас бил жива торпила, вероятно най-опасната работа по времето на Втората световна война, освен пилота камикадзе. Облечен в огромен скафандър, Хорас спускал приспособлението под водата, насочвал го към германския боен кораб, после изскачал от него, надявайки се да бъде прибран от някой съюзнически кораб или подводница. После се издигнал от торпилата до четириместна подводница, наречена X–CRAFT. Дядо му кръстил своята „Фоулс Фарфарата“.

— Плуващ ковчег, ето какво представлявала подводницата — каза Фоулс на Виктория и Стив. — Или още по-точно „потъващ ковчег“. Уплътненията пропускали, акумулаторите се скапвали, помпите за нищо не ставали. Дядо запушвал пробойните с дъвка и кълчища. В сравнение с това моята служба на Фолкланд изглежда бледа като пикня. Не е като да се биеш с нацистите в Северно море.

Фоулс довърши историята си. Хорас водел смелчаците, които преследвали най-голямата военна цел — „Тирпиц“, боен кораб от класа на „Бисмарк“. За да се добере до норвежкия фиорд, където бил пуснал котва немският кораб, Хорас се спуснал от „Фарфарата“ в леденостудената вода и срязал мрежите за подводници с нож. Моряците на „Тирпиц“ видели подводницата, но я взели за морска свиня.

— Ето колко малка изглеждала, погледната от палубата на боен кораб с водоизместимост петдесет хиляди тона — поясни Фоулс. — Дядо се проврял обратно и доближил „Фарфарата“ до кораба. Представете си сега: три британски момчета гледат нагоре към този бегемот с две хиляди и шестстотин германски моряци на борда. С достатъчно въоръжение да вдигне цял Лондон във въздуха. Но чудовището не можело да стреля с оръдията си право надолу, затова швабите използвали пушкали и пистолети, докато дядо ми във водата прикачвал мини към корпуса. Върнал се обратно и се оттеглили, бум тряс, „Тирпиц“ подскочил на метър и половина от водата. Докато се опитвали да си спасят задниците от фиорда, „Фарфарата“ се оплела в мрежата и един немски круизър ги потопил.

Клайв Фоулс удари една глътка от бирата, явно си представяше как малката подводница потъва в подводния си гроб.

— Наградили дядо ми с Викториански кръст. Посмъртно, разбира се.

Бръкна в гащеризона и извади медала, който висеше на верижка. Кръст с корона, лъв и надпис „За храброст“.

— Самият Чърчил го връчил на баба ми. — Фоулс вдигна ръка над главата си и разтвори два пръста като някогашния министър-председател. Знакът на победата.

— Сигурно много се гордееш — отвърна Виктория.

— Съмнявам се, че някой друг по време на войната е показал повече смелост от моя дядо. — Фоулс сниши глас, имитирайки плътния баритон на Чърчил. — „Не мога да предложа нищо друго, освен кръв, тежък труд, сълзи и пот.“ — Усмихна се тъжно и продължи: — Такъв е бил Хорас Фоулс. Голям късмет съм извадил. Мъжът, който ми е служил за пример, е от моята плът и кръв.

Беше много повече от това, помисли си Стив. Клайв Фоулс явно се мереше с дядо си. Отчаяно му се искаше да бъде герой. Но как можеше да се състезава с тези спомени? Какво трябваше да направи човек в топлата тюркоазена вода на Мексиканския залив, за да спечели собствен медал?