Тринадесетият съдебен заседател
Шрифт:
— Струва ми се, че току-що казахте…
— … тогава всичко това трябва да е централна част от защитата й. Не казах нищо повече, господин Харди.
Прикрива я от две посоки, помисли си Харди.
Асансьорът пристигна.
— Ние сме нагоре — отсече Фримън, за да се отърве от него, после омекна. — Благодаря за информацията.
— Няма защо. Ако имате нужда от мен, обадете ми се, когато пожелаете. — И Лайтнър изчезна зад затварящите се врати.
*
Зачакаха да доведат Дженифър в женската стая за свиждане. Фримън започна
— Знаеш ли… — Не се обърна. — Човек с твоята чувствителност би трябвало да се справи с това сам. — Беше се наложило да убеждава Харди да се върне на седмия етаж. Мястото никак не беше приятно.
— Още не съм се запознал с нея.
— Току-що го направи, не помниш ли? В голямата стая със съдията. — Фримън вдигна мътните си очи. Харди се приближи до масата и застана до него. — Знаеш ли, убеден съм, че всеки, всяка нощ трябва _поне малко_ да поспи.
— Спя достатъчно — изръмжа Фримън.
— Но не изглеждаш добре.
— Слушай — смени посоката, — може изобщо да не поемем това дело. Искам го, не ме разбирай криво, но не бих я обвинил, ако ме разкара още сега. Не мога да кажа, че срещата ни беше топла. Именно заради това те взех със себе си. Поради някаква неизвестна причина, ти й допадаш. Поне в началото можеш да омекотиш нещата. Някога ти го обяснявах.
— Помня. Дори те разбрах.
— Е, и?
— Просто се мъча да те разведря, Дейвид. Вече загубихме един привърженик долу… Ако искаме да поемем делото, май ще трябва да сме малко по-любезни.
Фримън направи физиономия, но все пак успя да се усмихне уморено.
— Аз не си падам по любезностите. Затова ми трябваш ти.
Първите минути на срещата течаха. Дженифър седеше напрегнато и не каза нищо, докато Фримън й обясняваше положението с пускането под гаранция — че в сериозно дело като нейното, никой адвокат не може да направи чудо. Това беше и нещо като предварителен пазарлък — призванието на Фримън бе да защитава подсъдими, но освен това така той си вадеше и хляба, и се чувстваше длъжен да уточни точно докъде се простират задълженията му, преди да продължи. Но Дженифър искаше от него единствено да обжалва отказа за пускане под гаранция.
— Нима искате да остана _тук_?
Харди стоеше край вратата с ръце в джобовете. След нощта, прекарана в затвора, желанието на Дженифър да излезе под гаранция само се бе изострило — разбираемо.
Фримън скръсти ръце на масата пред себе си и отговори съвсем тихо:
— В никакъв случай, госпожо Уит. Но трябва да се съобразяваме и с реалността, а в случая става въпрос за пари.
— Пари! Нещата се оправят само с пари, нали?
За миг на Харди му се стори, че тя говори като брат си.
Фримън разпери ръце. Според него парите често се оказвали най-важното. Чувствал се задължен да й разясни положението още сега, колкото и неприятно да е.
— При обжалването могат да определят гаранция от един милион. Това означава сто хиляди, за да ви отпуснат заем, плюс разноските по обжалването. Ако не сте в състояние да съберете толкова пари, възможно е да ви назначат и служебен защитник.
Тя хвърли бърз, уплашен поглед към вратата.
—
А защо не вие и господин Харди?Фримън улови ръцете си.
— Честно казано, хонорарът ни… това е мое решение, ще бъде двеста хиляди. Никой не би се съгласил за по-малко. Ако не успеете да съберете толкова пари, ще трябва да ви назначат служебен защитник.
Той смяташе, че е най-добре в началото да се държи откровено до бруталност. Беше уверен, че е по-добре за клиента да му покажеш грубата си страна, за да има представа какви проблеми можеш да създаваш на своите хора и да си направи изводи как би изял с парцалите враговете си. Отдавна бе престанал да се пита дали не греши някъде с това разсъждение — нямаше време за такива работи.
— А служебният защитник не може ли да е всеки адвокат?
— Не. Трябва да е одобрен от съда. При такова сериозно дело се иска значителна компетентност.
— Значителна компетентност — промърмори Дженифър и поклати глава.
— Съжалявам, но нещата стоят така.
— Става дума за _живота ми_!
— Дейвид… — Харди почувства, че трябва да се намеси. Нещата, които наговори Фримън, може би бяха важни и дори верни, но парите не бяха чак толкова съществен фактор за него за него самия, а подозираше, че и за Дейвид, колкото и убедително той да твърдеше обратното.
Възрастният мъж вдигна очи.
— Какво?
— Ела навън за минутка.
Оставиха Дженифър край масата в малката стаичка и излязоха навън, в пустия коридор. Затворническите звуци тук се чуваха по-отчетливо. Харди заговори веднага:
— Какво ще кажеш да се уточним за парите по-късно?
— Кога?
— По-късно.
— Въпросът трябва да се реши, Диз. За нея няма да е от полза, ако се наложи да сменя адвокати. — Почеса се по бръчките около дясното си око. — Ако се окаже, че не може да плати, няма да е етично да започваме. Просто се опитвам да изясня нещата в самото начало.
— Тормозиш я, това правиш.
— Така или иначе, трябва да разберем и то веднага. — Потупа Харди по рамото. — Слушай, знам, че делото е добро. Дявол да го вземе, бихме могли да го поемем безплатно само заради рекламата, но преди това искам да знам с какво си имам работа и сега му е времето да науча. После… е, ще се компенсирам пред нея. — Наклони леко глава. — Хайде да влизаме. Ще се държа мило и любезно.
Фримън седна срещу Дженифър.
— С господин Харди съжаляваме, че ви подлагаме на всичко това, Дженифър, но трябва да знаем какво е финансовото ви състояние. Ще се окаже полезно за по-нататъшната ни работа.
Мускулите на челюстта й потрепваха, но лицето й продължаваше да е безизразно.
— Ами… струва ми се, че парите няма да са проблем… Нали има застраховка…
Фримън поклати глава.
— Не, Дженифър. Ще блокират застраховката, докато не свърши процеса. Ако ви признаят за виновна, няма да платят.
Харди не повярва на очите си — дали наистина тази жена се опита да се усмихне?
— Но вие ще им попречите да ме признаят, нали?
Фримън пак поклати глава.
— Боя се, че не съм склонен да заложа хонорара си, Дженифър. — Харди си помисли, че Дейвид наистина не го бива да се държи любезно. — Да не мислим за застраховката. Нещо друго, освен нея?